Откъс от "Лечителя" на Анти Туомайнен

Откъс от "Лечителя" на Анти Туомайнен


В рубриката "Четиво" ви представяме още един автор от спечелилата международно признание скандинавска криминална литература. "Лечителят" на Анти Туомайнен е трилър, чието действие се развива в Хелзинки от едно хипотетично близко бъдеще -  Хелзинки във вихъра на климатична катастрофа, където съпругата на мизерстващ поет, разследваща журналистка, изчезва, точно когато е на крачка да открие най-големия сериен убиец на своето време - радикален природозащитник, наричащ себе си Лечителя.


Книгата е отличена с награда за най-добър скандинавски криминален роман за 2011 г. и е преведена на 23 езика, а в България излиза под знака на издателство "Ентусиаст". Преводът от английски е на Теодора Давидова.


Три дни преди Коледа




1


Кое можеше да е по-страшно – абсолютната сигурност, че най-лошото се е случило, или страхът, който се трупа бавно и постепенно? Неочакваното внезапно срутване или бавното постепенно разпадане? С усилие на волята се отърсих от разпокъсаните си мисли и вдигнах поглед.


Жълто-черни пламъци от катастрофирал камион лазеха безмилостно по стълбовете край брега на пешеходния мост Сьорнейнен. Камионът бе прекършен на две и обгръщаше стълба като влюбен. Никоя от преминаващите коли не намаляваше, да не говорим да спре – просто отбиваха в съседната лента, за да са на възможно най-безопасно разстояние.


Същото направи и автобусът, в който пътувах.


Извадих от джоба на подгизналото си от дъжда яке пакет хартиени кърпички и със сковани от студа пръсти измъкнах една, за да попия влагата от лицето и косата си. Хартията се намокри мигновено. Свих я на топка и я пъхнах в джоба. Изтръсках капките от подгъва на якето и извадих мобилния си телефон от дънките. Пореден опит да се свържа с Йохана.


Както и преди нямаше връзка с нейния номер.


Тунелът на метрото от Сьорнейнен до Кейланиеми бе наводнен и затворен. Ето защо на Каласатама се наложи да сляза и да изчакам автобус и аз останах под дъжда почти двайсет минути.


В отражението на екрана, закрепен на бронираното стъкло, около кабината на шофьора, виждах как горящият камион остава далеч зад нас. Южните райони на Испания и Италия официално бяха оставени сами да се справят. В Бангладеш, който потъваше постепенно в морето, бе избухнала епидемия от холера, заплашваща да обхване цяла Азия. Споровете между Китай и Индия за водоизточниците в Хималаите бяха довели до война между двете държави. Наркокартелите в Мексико отговориха на затварянето на границата със САЩ с ракетни атаки към Лос Анджелис и Сан Диего.


Пожарите в горите по поречието на Амазонка не бяха овладени въпреки опитите да бъдат ограничени с пренасочване на водите.Продължаваха военните конфликти по границите на вече тринайсет държави на Европейския съюз.


Приблизителният брой на бежанците от климатичните промени възлизаше от 650 до 800 милиона души по цялата планета.


Непрестанно чувахме предупреждения за тежки епидемии като малария, туберкулоза, ебола, холера и грип. В края на новините на екрана се появи наскоро избраната мис Финландия, която заяви, че напролет се очаква положението да бъде много по-оптимистично.


Погледнах към дъжда навън, който продължаваше вече месеци, на практика от септември, и бе спирал
само няколко пъти, и то за малко. Поне пет от крайбрежните квартали Яткесаари, Каласатама, Руохолахти, Хертониеменранта, Маряниеми непрестанно се наводняваха и това накара мнозина от жителите да напуснат домовете си.


Апартаментите им не оставаха дълго празни. Наводнени и покрити с мухъл, някои дори отчасти под водата, се превръщаха в подслон на стотиците и хиляди бежанци, нахлуващи в страната. Вечер по потъналите във вода улици и дворове можеха да се видят огньове, на които хората готвеха или се топлеха, тъй като електричеството беше изключено.


Слязох от автобуса на гарата. По-бързо щеше да е да прекося парка Кайсаниеми, но от гледна точка на безопасността реших да заобиколя покрай Кайвокату. Не достигаха полицаи и малкото останали не
успяваха да охраняват и улиците, и парковете. Желателно бе да се избягва преминаване през обичайните тълпи около гарата. Обзети от паника хора напускаха града и изпълваха влаковете, отправящи се на север, с вещите, раниците и куфарите си. Виждаха се и неподвижните силуети на налягалите около гарата спящи, покрити с найлонови чували или сгушени в спални чували. Не можеше да се каже дали просто си почиват, преди да продължат, или живеят тук. Ослепителните лъчи на окачените прожектори се смесваха със светлината на уличните лампи и на червените, сини и зелени реклами.


Сивият опушен скелет на наполовина опожарената сграда на пощата се намираше точно срещу гарата и докато минавах покрай нея, за пореден път набрах номера на Йохана.


Стигнах до сградата на Саноматало, където чаках на опашка петнайсет минути, за да мина проверката
на охраната – трябваше да сваля връхните си дрехи, обувките и колана, след което отново да се облека, и едва тогава ме пуснаха до рецепцията.


Помолих жената зад бюрото да се свърже с шефа на Йохана, който незнайно защо не отговаряше на позвъняванията ми. Бяхме се срещали няколко пъти и предполагах, че ако го потърсят от сградата, той няма как да не вдигне, а щом разбере кой го търси, ще ми позволи да му кажа защо съм дошъл.


Рецепционистката беше около трийсетгодишна, със студени очи, и съдейки по късата коса и резките движения, предположих, че е служила в армията и сега имаше задача да пази сигурността на последния вестник, останал в страната, като не се разделя с оръжието си.


Без да сваля очи от лицето ми, тя произнесе сякаш във въздуха:


– Мъж на име Тапани Лехтинен... Да, проверих документа му за самоличност... Да... Един момент.


Жената кимна към мен с жест, сякаш отрязаха главата със секира.


– По какъв въпрос?


– Не мога да се свържа с жена си Йохана Лехтинен.


2


Донякъде неволно бях запомнил почти наизуст последния си разговор с нея.


– Днес ще работя до късно – започна тя.


– Колко късно е това "късно"?


– Вероятно цяла нощ.


– В офиса или извън него?


– Вече съм навън. С мен идва фотограф, не се тревожи. Трябва да се срещнем с едни хора. Ще бъдем на оживени места.


Последва шум от коли, нисък и постоянен.


– Там ли си още?


– Къде да съм? На бюрото си.


Пауза.


– Гордея се с теб. Гордея се с упоритостта ти.


– Ти също не се отказваш.


– Май наистина е така – отговори тя почти шепнешком.


– Обичам те, прибери си у дома жива и здрава.


– Разбира се – все така тихо продължи Йохана. – Ще се видим най-късно утре. Обичам те – бързо-бързо завърши тя.


Някакъв трудно различим шум. Пукот. Прекъсване. Тишина.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Чардо
    Чардо
    Рейтинг: 2847 Весело

    Макар и да не по темата ,
    НО Ви предлагам едно друго четиво от днес .
    И макар да е фантастично е написано от проф.историк Божидар Димитров е и доста весело
    ---------------------------
    Проф. Божидар Димитров вижда Борисов президент през 2020 година

    Телевизия „СКАТ” пък купила заводите „Рено”, разсъждава историкът в научно-фантастичния си разказ


    Публикувано: 29 дек. 2014, 12:41

    Президентът Бойко Борисов се събуди, както винаги в 6 часа. Погледна електронния секретар – 1 януари 2020 г. Не му се ставаше, но нямаше как – на масата освен половинлитрова чаша димящо турско кафе, го чакаше и дълъг лист с програмата за деня. Осемнайсет точки бе тази програма и като шеф на президентска република трябваше да я изпълни. Това пише историкът проф. Божидар Димитров в научно-фантастичния си разказ "БЪЛГАРИЯ, 1 ЯНУАРИ 2020 Г.". Текстът бе изпратен на редакционната ни поща от пресцентъра на Националния исторически музей.
    Ето и останалата час: „Мамка му на този главанак Божидар Димитров, дето го послушах и направих референдум за смяна на формата на управление. Ако бях президент на парламентарна република, сега щях да се будя в някоя от ловните хижи на Емо Ротманса или на Миро Мършата. И никаква работа. А сега - 18 точки в програмата”.

    Първата бе среща с областния управител на Охридска област Красимир Каракачанов. Знаеше защо го търси. Щеше да иска пари за лагерите за бежанци. След като през 2015 г. в Черно море, в периметрите „Кан Аспарух” и „Терес”, бяха открити огромни количества газ и нефт, с които България, освен че задоволи нуждите си и започна да изнася, средната работна заплата стана 5500 евро и страната ни стана привлекателна за бежанци от цял свят. Отгоре на всичко, чрез референдуми, подобни на шотландския и каталонския (само че успешни) към България се бяха присъединили през 2018 г. Македония, Поморавието и Западните покрайнини, Северна Добруджа и Северна Гърция със Солун барабар и Одринска област до Чаталджа.

    „Добре, че референдумът в Истанбул не успя - какво щях да го правя този 25-милионен град. Пък и щях да се скарам с моя приятел Ердоган, той едвам преглътна отпадането на Одринска област от Турция” – каза си наум Бойко.

    Наум, защото знаеше, че го записват – всичко, което кажеше на глас, се появяваше всяка сряда в „Галерия”. Цецо Цветанов се скъсваше от работа да открие записвачите и все не успяваше.

    Бойко погледна отново листа с програмата. Втората среща бе с шефа на „Газпром”, долетял внезапно в България вчера. И тук знаеше за какво става дума. Путин му се бе обадил по телефона снощи. Русия не можела да изпълнява в пълен обем доставките си за газ към Китай и молеше да купува от нас по 20 милиарда куб. метра годишно.

    „Ще може – каза си Бойко, - но на цена 485 долара за 1000 кубика. Колкото ние плащахме до 2015 г. И ако признаят, че Кирил и Методий са българи и че са взели от нас и християнството, и азбуката. Иначе – да плащат неустойки на китайците”.

    Прегледа набързо останалите. Слава богу, повечето от тях бяха дреболии от рода Лозенград искаше автомагистрала до Царево, село Долно Уйно искаше църква. А управителят на област Кавала искаше помощ от масовата емиграция на англичани в топлите земи на Беломорието. Повечето били пияници, не работели и тежали на социалната система. Почти напълно я изсмукали. Бойко се почеса по главата. Поиска да викне социалния министър, но се сети, че Каролев го бе набил в ефир и пратил в болница само преди три дни.

    „Ще трябва да намерим решение с този наплив на англичани – помисли си Бойко. – Поне да бяха водопроводчици като поляците”. Емигрантите от Полша наистина пиеха, но работеха яко – и като водопроводчици, и като миньори в мините на Ковачки.

    А и един протест трябваше да изслуша. Френският посланик щеше да му предаде нота на Ке д´Орсе, с която се протестираше срещу поведението на българския посланик в Париж Валери Симеонов. Той бил заявил по френския канал 5, че френското правосъдие е жива цигания. Това - по повод заводите „Рено”.

    Телевизия „Скат” ги бе купила законно, но френски съд бе уважил иска на бившите френски собственици и им бе върнал заводите.

    „Ще му тегля една майна – каза си Бойко. - Франция най-сетне трябва да разбере, че в ЕС сме равни, но някои са по-равни. Все пак ние сме велика сила, а не Франция, и ако много знаят, няма да им предадем двете ядрени подводници, дето им ги строим във Варна. Имаме пари да им платим неустойката. Ще ги зачислим в нашия беломорски флот”.

    След това се протегна в леглото. Поне вечерта щеше да бъде забавна: „Левски” щеше да играе финал за Шампионската лига с „Челси”. Резултатът бе ясен: Абрамович предложил на Батков 5 млн. паунда „Левски” да не бие с много унизителен резултат – с 2:1, най-много с 3:1, а не с обичайните си резултати 7:0, 6:1, 5:0 и т.н.

    Бойко взе чашата с кафето и отпи първата глътка. До листа с програмата стоеше лист с текст, представен му за одобрение от Веждичката – културния министър. Текстът бе за плочата, която щеше да стои над централния вход на реставрираната Голяма базилика в Плиска – най-голямата християнска църква в Европа през Средните векове „Построена в 866–870 г. от цар Борис–Михаил и възстановена от Президент Бойко Борисов”. Борисов допълни: „в 2015–2019 г.”. „Поради фамилията, може след време да помислят, че съм му син – рече си Бойко. – „Добре е да се съчетае освещаването й с откриването на автомагистрала „Хемус”. Лилито Павлова и този път се беше справила навреме.

    Вярвам, Господи, помогни на моето неверие! Марко гл.IХ,ст.24




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK