В рубриката "Четиво" ви представяме още един автор от спечелилата международно признание скандинавска криминална литература. "Лечителят" на Анти Туомайнен е трилър, чието действие се развива в Хелзинки от едно хипотетично близко бъдеще - Хелзинки във вихъра на климатична катастрофа, където съпругата на мизерстващ поет, разследваща журналистка, изчезва, точно когато е на крачка да открие най-големия сериен убиец на своето време - радикален природозащитник, наричащ себе си Лечителя.
Книгата е отличена с награда за най-добър скандинавски криминален роман за 2011 г. и е преведена на 23 езика, а в България излиза под знака на издателство "Ентусиаст". Преводът от английски е на Теодора Давидова.
Три дни преди Коледа
1
Кое можеше да е по-страшно – абсолютната сигурност, че най-лошото се е случило, или страхът, който се трупа бавно и постепенно? Неочакваното внезапно срутване или бавното постепенно разпадане? С усилие на волята се отърсих от разпокъсаните си мисли и вдигнах поглед.
Жълто-черни пламъци от катастрофирал камион лазеха безмилостно по стълбовете край брега на пешеходния мост Сьорнейнен. Камионът бе прекършен на две и обгръщаше стълба като влюбен. Никоя от преминаващите коли не намаляваше, да не говорим да спре – просто отбиваха в съседната лента, за да са на възможно най-безопасно разстояние.
Същото направи и автобусът, в който пътувах.
Извадих от джоба на подгизналото си от дъжда яке пакет хартиени кърпички и със сковани от студа пръсти измъкнах една, за да попия влагата от лицето и косата си. Хартията се намокри мигновено. Свих я на топка и я пъхнах в джоба. Изтръсках капките от подгъва на якето и извадих мобилния си телефон от дънките. Пореден опит да се свържа с Йохана.
Както и преди нямаше връзка с нейния номер.
Тунелът на метрото от Сьорнейнен до Кейланиеми бе наводнен и затворен. Ето защо на Каласатама се наложи да сляза и да изчакам автобус и аз останах под дъжда почти двайсет минути.
В отражението на екрана, закрепен на бронираното стъкло, около кабината на шофьора, виждах как горящият камион остава далеч зад нас. Южните райони на Испания и Италия официално бяха оставени сами да се справят. В Бангладеш, който потъваше постепенно в морето, бе избухнала епидемия от холера, заплашваща да обхване цяла Азия. Споровете между Китай и Индия за водоизточниците в Хималаите бяха довели до война между двете държави. Наркокартелите в Мексико отговориха на затварянето на границата със САЩ с ракетни атаки към Лос Анджелис и Сан Диего.
Пожарите в горите по поречието на Амазонка не бяха овладени въпреки опитите да бъдат ограничени с пренасочване на водите.Продължаваха военните конфликти по границите на вече тринайсет държави на Европейския съюз.
Приблизителният брой на бежанците от климатичните промени възлизаше от 650 до 800 милиона души по цялата планета.
Непрестанно чувахме предупреждения за тежки епидемии като малария, туберкулоза, ебола, холера и грип. В края на новините на екрана се появи наскоро избраната мис Финландия, която заяви, че напролет се очаква положението да бъде много по-оптимистично.
Погледнах към дъжда навън, който продължаваше вече месеци, на практика от септември, и бе спирал
само няколко пъти, и то за малко. Поне пет от крайбрежните квартали Яткесаари, Каласатама, Руохолахти, Хертониеменранта, Маряниеми непрестанно се наводняваха и това накара мнозина от жителите да напуснат домовете си.
Апартаментите им не оставаха дълго празни. Наводнени и покрити с мухъл, някои дори отчасти под водата, се превръщаха в подслон на стотиците и хиляди бежанци, нахлуващи в страната. Вечер по потъналите във вода улици и дворове можеха да се видят огньове, на които хората готвеха или се топлеха, тъй като електричеството беше изключено.
Слязох от автобуса на гарата. По-бързо щеше да е да прекося парка Кайсаниеми, но от гледна точка на безопасността реших да заобиколя покрай Кайвокату. Не достигаха полицаи и малкото останали не
успяваха да охраняват и улиците, и парковете. Желателно бе да се избягва преминаване през обичайните тълпи около гарата. Обзети от паника хора напускаха града и изпълваха влаковете, отправящи се на север, с вещите, раниците и куфарите си. Виждаха се и неподвижните силуети на налягалите около гарата спящи, покрити с найлонови чували или сгушени в спални чували. Не можеше да се каже дали просто си почиват, преди да продължат, или живеят тук. Ослепителните лъчи на окачените прожектори се смесваха със светлината на уличните лампи и на червените, сини и зелени реклами.
Сивият опушен скелет на наполовина опожарената сграда на пощата се намираше точно срещу гарата и докато минавах покрай нея, за пореден път набрах номера на Йохана.
Стигнах до сградата на Саноматало, където чаках на опашка петнайсет минути, за да мина проверката
на охраната – трябваше да сваля връхните си дрехи, обувките и колана, след което отново да се облека, и едва тогава ме пуснаха до рецепцията.
Помолих жената зад бюрото да се свърже с шефа на Йохана, който незнайно защо не отговаряше на позвъняванията ми. Бяхме се срещали няколко пъти и предполагах, че ако го потърсят от сградата, той няма как да не вдигне, а щом разбере кой го търси, ще ми позволи да му кажа защо съм дошъл.
Рецепционистката беше около трийсетгодишна, със студени очи, и съдейки по късата коса и резките движения, предположих, че е служила в армията и сега имаше задача да пази сигурността на последния вестник, останал в страната, като не се разделя с оръжието си.
Без да сваля очи от лицето ми, тя произнесе сякаш във въздуха:
– Мъж на име Тапани Лехтинен... Да, проверих документа му за самоличност... Да... Един момент.
Жената кимна към мен с жест, сякаш отрязаха главата със секира.
– По какъв въпрос?
– Не мога да се свържа с жена си Йохана Лехтинен.
2
Донякъде неволно бях запомнил почти наизуст последния си разговор с нея.
– Днес ще работя до късно – започна тя.
– Колко късно е това "късно"?
– Вероятно цяла нощ.
– В офиса или извън него?
– Вече съм навън. С мен идва фотограф, не се тревожи. Трябва да се срещнем с едни хора. Ще бъдем на оживени места.
Последва шум от коли, нисък и постоянен.
– Там ли си още?
– Къде да съм? На бюрото си.
Пауза.
– Гордея се с теб. Гордея се с упоритостта ти.
– Ти също не се отказваш.
– Май наистина е така – отговори тя почти шепнешком.
– Обичам те, прибери си у дома жива и здрава.
– Разбира се – все така тихо продължи Йохана. – Ще се видим най-късно утре. Обичам те – бързо-бързо завърши тя.
Някакъв трудно различим шум. Пукот. Прекъсване. Тишина.
