Откъс от "Коломбър" на Дино Будзати

Откъс от "Коломбър" на Дино Будзати

© Жанет 45



В рубриката "Четиво" днес ви предлагаме откъс от "Коломбър" - "четиридесет и три разказа плюс една новела за изключителното и невъобразимото" от италианския писател, журналист и художник Дино Будзати. Преводът от италиански е на Нева Мичева, която води и поредицата "Кратки разкази завинаги" на издателство "Жанет 45", което издава книгата.


Яйцето


В парка на Вила Реале Международният лилав кръст организира голям "лов" на яйца за деца под дванайсет години. Билет – двайсет хиляди лири.
Яйцата се криеха под купчинки сено. После се даваше старт. Всичко, което малчуганите успееха да открият, си оставаше за тях: яйца от всякакъв вид и размер, шоколадови, метални, картонени, с прекрасни джунджурии в тях.




Джилда Созо, почасова домашна помощница, чу да говорят за това у семейство Дзерната, където работеше. Госпожа Дзерната възнамеряваше да заведе и четирите си хлапета – общо осемдесет хиляди лири.


Джилда Созо, двайсет и пет годишна, нито хубава, нито грозна, дребна, крехка, с будно личице, преизпълнена с добри намерения, но и с потиснати желания, която имаше дъщеричка на четири години (миловидно момиченце, ала, уви, без бащина фамилия), реши да заведе и тя детето си.
Когато уреченият ден дойде, сложи на своята Антонела новото палтенце и филцовата шапка, с която приличаше досущ на господарска щерка.


Виж, самата Джилда нямаше начин да прилича на господарка – дрехите й бяха прекалено износени. Но тя направи нещо по-добро: с едно боне се нагласи почти като бавачка и ако човек не се вгледаше в нея под лупа, преспокойно можеше да я вземе за луксозна гувернантка, от онези с дипломите от Женева или Нюшател.


И така, отидоха навреме на входа на Вила Реале и тук Джилда спря и взе да се оглежда като бавачка, която очаква своята работодателка. Междувременно автомобилите на богаташите идваха и стоварваха богаташките издънки, тръгнали на лов за яйца. Пристигна и госпожа Дзерната с четиричленното си потомство и Джилда отстъпи встрани, за да не я видят.


Нима цялото усилие на Джилда щеше да се окаже за оня, дето духа? Не беше толкова просто да настане онзи момент на суетене и залисия, на който тя се уповаваше, за да влезе безплатно със своето момиченце.


Ловът на яйца започваше в три часа. В три без пет се зададе една кола от голямото добрутро – съпругата на някакъв важен министър с двете си деца, дошла специално за целта от Рим. Председателят, съветниците и домакините от Международния лилав кръст се втурнаха към министершата, за да засвидетелстват почитта си и така се получи (дори в повече) желаната суматоха.
В неразборията почасовата домашна помощница Джилда, предрешена като гувернантка, най-сетне успя да влезе в градината с дъщеря си и сега я наставляваше как да не се дава на по-големите и по-хитрите от нея деца.


Разхвърляни тук и там по полянките, се виждаха стотици големи и малки купчини сено. Имаше и една поне триметрова копа, но кой знае какво се криеше отдолу – може би нищо.


Сигналът за начало бе даден с изсвирване на тромпет; падна връвчицата, която бележеше стартовата линия и дечурлигата се втурнаха с неописуема врява да търсят яйцата.
Но малката Антонела се стесняваше от господарските яйца. Тя се впускаше ту насам, ту натам и все не се решаваше, а в това време другите ровичкаха из сеното и някои от тях вече препускаха към майките си, стиснали в обятия грамадни яйца от шоколад или от шарен картон с незнайно какви изненади вътре.


Най-накрая обаче и Антонела бръкна с ръчичка в една купчина и напипа гладката, твърда повърхност на яйце, което, ако се съдеше по извивката, май беше огромно. Опиянена от щастие взе да вика: "Намерих! Намерих!" и да се мъчи да извади яйцето, когато изведнъж едно момче се хвърли презглава, както правят ръгбистите, и миг по-късно Антонела го видя да се отдалечава с направо монументален трофей в ръцете. Да не говорим, че й правеше и подигравателни гримаси.


Колко са бързи децата. В три прозвуча сигналът за начало, в три и четвърт най-хубавото и вкусното вече беше ометено. А дъщеричката на Джилда се оглеждаше с празни ръце, за да открие преоблечената си като бавачка майка – чувстваше се отчаяна, но за нищо на света не искаше да заплаче; щеше да е срамота пред десетките деца, които можеха да я видят. Всеки вече се беше сдобил с някаква плячка – кой голяма, кой малка, само тя, Антонела, нищичко си нямаше.


Едно шест-седемгодишно русо момиченце се напъваше самичко да отнесе камарата съкровища, които беше награбило. Антонела го наблюдаваше сащисана.


- Ти нищо ли не си намери? – вежливо я попита русото момиченце.
- Не, нищо.
- Ако искаш, вземи някое от моите яйца.
- Така ли? Кое?
- Едно от малките.
- Това може ли?
- Добре, заповядай.
- Благодаря ти – каза Антонела, утешена в миг, като по чудо. – Как се казваш?
- Иняция – каза русолявото.


В този момент се намеси една висока госпожа, навярно майката на Иняция.


- Защо си даваш яйцата на това момиченце?
- Не съм й давала, тя сама го взе – веднага отвърна Иняция с мистериозното коварство на децата.
- Не е вярно! – викна Антонела. – Тя ми го подари!


Хубаво яйце беше, от гланциран картон, който сигурно се отваряше като кутия и съдържаше играчка или кукленски сервиз, или гергефче за везмо.


Привлечена от спора, се приближи една дама от Лилавия кръст – от глава до пети в бяло, на има-няма петдесет години.


- Какво става, сладуранки? – попита усмихнато, но усмивката й не беше симпатична. – Не сте ли доволни?
- Нищо, нищо – каза майката на Иняция. – Това дете, което дори не познавам, е взело едно от яйцата на моето. Но няма значение. Мен ако питате, да го задържи. Хайде, Иняция, да вървим! – и се отдалечи с дъщеря си.


Но за домакинята на празника въпросът не беше приключил:
- Значи си й взела едно от яйцата? – попита.
- Не съм. Тя ми го подари.
- О, така ли?  Как се казваш?
- Антонела.
- Антонела чия?
- Антонела Созо.
- А майка ти? Майка ти къде е?


Точно в този момент Антонела забеляза, че майка й е наблизо. Неподвижна, на три-четири метра разстояние, тя присъстваше на сцената.


- Ето я – каза момиченцето. И посочи.
- Онази ли? – попита дамата.
- Да.
- Но това не е ли твоята гувернантка?


Джилда пристъпи напред.
- Аз съм майка й.
Дамата я огледа удивена:
- Извинете, госпожо, имате ли билет? Бихте ли ми го показали?
- Нямам – отговори Джилда и застана до Антонела.
- Загубихте го, така ли?
- Не. Изобщо не съм имала билет.
- Един вид сте влезли неканени? Значи нещата стоят другояче. Значи, момиченце, това яйце не е твое – и решително издърпа от ръцете на Антонела яйцето. – Недостойно е. Напуснете, ако обичате.


Детето застина втрещено, а по личицето му се изписа такова дълбоко страдание, че небето по цялата Земя започна да помръква.


Тогава, докато домакинята от Лилавия кръст се отдалечаваше с яйцето, Джилда изригна. Униженията, теглата, яростта, поривите, сподавяни години наред, неочаквано взеха връх. И тя се разкрещя, обсипа дамата с кошмарни оскърбления, които започваха с к, със с, с и, с в и с всички останали букви от азбуката.


Имаше много гости – елегантни жени от каймака на обществото със своите деца, отрупани с прекрасни яйца. Едни побягнаха ужасени. Други се спряха да възразят:


- Срам и позор! Това е скандално. Децата я слушат! Арестувайте я!
- Вън, вън от тука, безобразнице, ако не искаш да те обадя в полицията – заплаши я домакинята.


Но Антонела избухна в страшен плач, който би трогнал и най-коравото сърце. А Джилда вече съвсем не беше на себе си – гневът, срамът, огорчението й придадоха огромна, необуздана енергия:


- Не, вие сте безобразна! Да отнемете яйчицето от това дете, което нищо си няма. Знаете ли каква сте? Изрод.
Пристигнаха двама полицаи и хванаха Джилда за ръцете.
- Вън, излизайте веднага!
Тя се заизвива:
- Пуснете ме, пуснете ме, кучи синове такива!


Нахвърлиха й се, сграбчиха я отвсякъде, повлякоха я към изхода.


- Сега ще дойдеш с нас в управлението, в ареста ще ти мине желанието да обиждаш властите, да ти е за урок.
Удържаха я с мъка, нищо че беше дребничка.
- Не, не – крещеше. – Детето ми! Детето ми! Пуснете ме, негодници!


Момиченцето се беше вкопчило в полата й и в бутаницата отхвърчаше ту насам, ту натам, и между хлиповете надаваше неистови вопли.
С Джилда се боричкаха поне десетина мъже и жени.


- Луда е. Усмирителна риза! В психиатрията!


Арестантската кола пристигна, отвориха вратата, вдигнаха я от земята на ръце. Дамата от Лилавия кръст енергично стисна ръката на момиченцето.
- Ти идваш с мен. Ще й дам да се разбере аз на твоята майка.
Ала никой не си и представяше каква плашеща мощ е способна да отприщи понякога понесената несправедливост.


- За последен път ви казвам, пуснете ме – извика Джилда, докато се опитваха да я вдигнат в колата. – Пуснете ме, че ще ви избия!


- Стига! Откарайте я – нареди домакинята, заета да усмирява момиченцето.
- Тогава ти пукни първа, проклетнице – рече Джилда и се задърпа още по-бясно.
- О, Боже – простена дамата с белите одежди и се свлече бездиханна на земята.
- Сега ти, дето ми държиш ръцете! И ти! – каза прислужничката.


Стана някакво смутно преплитане на тела, след което един от полицаите се изтъркули безжизнен от арестантската кола, последван от втори в мига, в който Джилда отправи една думичка и към него.
Присъстващите се отдръпнаха в суеверен ужас. Майката се озова сама в центъра на разколебаното множество.


Тя хвана за ръката Антонела и пое уверено напред:
- Направете ми път, искам да мина.
Строиха се в шпалир, без да смеят да я докоснат, но докато се отдалечаваше, я последваха на двайсетина метра дистанция. Междувременно сред човешкия хаос заприиждаха джипове с подкрепления, чуваха се сирени на линейки и пожарни коли. Един комисар оглави операцията. Чу се глас:
- Помпите! Сълзотворният газ!
Джилда се обърна яростно:
- Вие само опитайте, ако ви стиска.
Тя беше една оскърбена и унижена майка, тя беше развихрена стихия.
Заобиколи я кръг от въоръжени полицаи.
- Горе ръцете, нещастнице!
Отекна и предупредителен изстрел.
- Дъщеря ми, и нея ли искате да убиете? – извика Джилда. – Пуснете ме да мина.
И продължи невъзмутимо. Без дори да ги е пипнала, шестима полицейски служители паднаха като покосени.


Така се добра до вкъщи: голям жилищен блок насред поляните в градската периферия. Силите на реда заеха позиции наоколо.
Самият шеф на областната полицейска дирекция пристъпи напред с електрически мегафон: на всички обитатели на сградата се даваха пет минути да я опразнят, а на развилнялата се майка се нареждаше да предаде детето, за да се избегнат по-нататъшни неприятности.


Джилда се показа от един прозорец на последния етаж и извика някакви думи, които не се разбраха. Редиците на полицаите изведнъж се лашнаха назад, сякаш невидима грамада ги тласна в гърдите.
- Какво правите? Стегнете строя! – ревнаха началниците. Но и те се запрепъваха заднишком.


Сега в блока оставаха само Джилда и дъщеря й. Жената може би приготвяше вечерята, защото от един комин излезе тъничка струйка пушек.


Докато здрачът се сгъстяваше, батальоните на Седми танков полк се разположиха в широк обръч около зданието. Джилда излезе на балкона и нещо извика. Една от тежките машини започна да се тресе, след което рязко се преобърна. После втора, трета, четвърта. Загадъчна сила разхвърли танковете насам-натам като тенекиени играчки и ги остави застинали в най-чудати положения, напълно разнебитени.


Бе обявено извънредно положение, намесиха се екипите на ООН. Цялата зона в голям радиус бе евакуирана. Призори започна обстрелът.


Джилда и момиченцето спокойно присъстваха на зрелището от балкона. Неизвестно как нито една от гранатите не успяваше да стигне до блока. Всички се взривяваха във въздуха на триста-четиристотин метра от него. После Джилда се прибра вътре, защото Антонела, уплашена от трясъка на експлозиите, се разплака.


Решиха да я изкарат с глад и жажда. Прекъснаха водопровода. Но всяка сутрин и всяка вечер коминът пускаше димния си дъх – значи Джилда готвеше.


Генералисимусите решиха да предприемат щурм в часа Х. В часа Х земята на километри наоколо затрепери: военните машини се стичаха от всички посоки с апокалиптичен тътен.
Джилда отново се показа.


- Стига – викна. – Оставете ме на мира.


Масивът от танкове се люшна, застигнат от невидима вълна, стоманените гиганти, натоварени със смърт, се загърчиха с адско скърцане и се превърнаха в купчини старо желязо.
Генералният секретар на ООН излезе напред с високо вдигнато бяло знаме. Джилда му направи знак да се качи.


Секретарят на ООН попита прислужницата какви са условията й за примирие: страната вече изнемогваше, нервите на населението и на въоръжените сили не издържаха.
Джилда му поднесе чаша кафе и каза:
- Искам яйце за дъщеря ми.


Десет камиона паркираха пред блока. От тях бяха стоварени изумително красиви яйца във всякакви големини, та да може момиченцето да си избере. Имаше дори едно от масивно злато, обсипано със скъпоценни камъни, с диаметър трийсет и пет сантиметра.


Антонела си хареса мъничко яйце от шарен картон, досущ като онова, което дамата от Лилавия кръст й беше отнела.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (5)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Додо
    Додо
    Рейтинг: 911 Неутрално

    Странно, но не виждам коментари тук. Дали е заради дължината на четивото?
    Браво на Нева Мичева, аз само това ще кажа!

  2. 2 Профил на berillo
    berillo
    Рейтинг: 374 Неутрално

    1. Коментари?! Защо? Форума разбират от политика, футбол....
    2. Прекрасен,както винаги, Будзати....
    3. Адмирации за Нева Мичева!!

    Be3Al2(Si6O18)
  3. 3 Профил на abdelhaqq
    abdelhaqq
    Рейтинг: 803 Неутрално

    До коментар [#1] от "Додо":

    коментари няма да има, защото, по думите на колегата отгоре, българинът е зает да упражнява експертността си върху по-значими теми като глобалното затопляне, тероризма, религиите, икономиката и други аспекти на всичкологията.

    иначе будзати не ми е толкова любим, но нева като преводач - много. вчера приключих "разполовеният виконт" на калвино. жесток.

    בני אתה אני היום ילדתיך
  4. 4 Профил на Додо
    Додо
    Рейтинг: 911 Неутрално

    До коментар [#2] от "berillo":
    До коментар [#3] от "abdelhaqq":

    И двамата сте прави, за съжаление! За интересите на хората.

    [quote#3:"abdelhaqq"] вчера приключих "разполовеният виконт" на калвино. жесток.[/quote]
    Няма как да не се съглася с теб

  5. 5 Профил на inspektora
    inspektora
    Рейтинг: 290 Неутрално

    Много добро четиво. За мой срам не съм чел нищо от този автор.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK