Откъс от "Скарида" на Димитър Коцев-Шошо

Откъс от "Скарида" на Димитър Коцев-Шошо

© Андрей Кулев, Издателство "Обсидиан"



Този уикенд в рубриката "Четиво" ви предлагаме отксъ от "Скарида" - вторият роман на режисьора и продуцент Димитър Коцев-Шошо. За разлика от "Лора от сутрин до вечер", той няма да излезе със саундтрак, но също като него звучи като градска история с магически елементи, в която трима приятели - Дива Мила, Асистента и Бор, "ще се сблъскат последователно с древен владетел, със страховит престъпник и с ултратайно общество, за което всички хора знаят. И само една скарида знае къде ще му излезе краят…" Откъсът е предоставен от издателство "Обсидиан", а книгата е илюстрирана от Андрей Кулев. 
 

Бягайте, бъдещето идва!
Всеки ден
 
Дива Мила

Дива Мила си беше истинското ѝ име. Това не беше някакъв професионален псевдоним, а израз на непримиримото разминаване между баща ѝ и майка ѝ в годината на нейното раждане. В желанието си да нарекат детето си по най-правилния възможен начин те се бяха оказали на коренно противоположни мнения. Първоначалната им идея била да намерят име, което по смисъл и звучене да зададе ясна посока за новороденото в живота. Като оставим настрана въпроса дали подобен подход към съдбата
на едно дете изобщо има смисъл, от резултата става ясно, че съгласие не е било постигнато. Бащата държал на името Мила, подсъзнателно воден от спомените за своя бивша любов, а майката, раздразнена от този факт, но без да може да го докаже, решила да играе на контра в една игра, в която тяхната собствена дъщеря била едновременно и двойката спатия, и асото пика в тестето.
 
При много хора подобен старт в живота би довел до необратими психически увреждания, шизофренни състо-
яния и вътрешни разкъсвания. За неин и на нейните родители късмет Дива Мила се оказала кораво момиче с нежна и състрадателна душа. Така, без да искат, в битката си за територия в семейното гнездо мама и тате успели да нарекат своето единствено дете с възможно най-подходящото име. Име, което се оказало и чудесен професионален етикет за призванието, на което Дива Мила се отдала още в тийнейджърска възраст. Дива Мила, вече на 27 – най-ярката звезда в една от най-старите професии. 


Мъжът влезе в стаята с плаха стъпка. Очевидно му беше за пръв път. Притъмнената атмосфера беше предразполагаща за обичайните клиенти, но у начинаещите тя предизвикваше чувство на безпокойство. Дива Мила беше наясно с това и при първи срещи беше много внимателна. В крайна сметка след само един сеанс неизменно успяваше да разбие притесненията.


Мъжът се препъна в плетеницата от воали, която висеше между вратата на стаята и мястото, където го очакваше
тя. Той се засмя нервно. 


– Тук е малко тъмничко, а навън такова слънце свети,

че...
– Не се притеснявайте. Просто седнете срещу мен и ми подайте ръцете си.

Мъжът се подчини, както би направил всеки, който не се чувства на собствена територия. Дива Мила прокара палците си в основата на дланите му. Върху лицето му се изписа смущение и само преобладаващо червеното осветление в стаята скри лекото изчервяване на неговите уши.
– Добре. Мисля, че можем да започнем – каза тя. – Съблечете си сакото, отпуснете се и ми кажете как го пред-
почитате.




Мъжът послушно се съблече и я погледна.


– Толкова сте млада... – Очите му вече свикваха със слабото осветление.
– Това кара ли ви да се съмнявате в избора си да дойдете при мен? Защото, ако е така, най-добре...
– О, не, не. Съжалявам, ако е прозвучало неуважително,просто се изненадах... Е, какви са вариантите?
– Крайният резултат от нашия сеанс ще бъде един и същ, независимо какъв подход предприемем. Ето прегледайте този списък и си изберете. За мен няма значение.

Дива Мила отметна назад кичур от дългата си кестенява коса и се замисли над свои си неща, докато погледът на мъжа бягаше по редовете светещи букви в папката. Ефектното изписване ѝ беше подарък от клиент химик, на когото наскоро бе помогнала. Той бе успял да напълни обикновен флумастер с вещество, което блещукаше в оранжево под влиянието на дори най-слабите лъчи червена светлина. Истинска магия! Дива Мила си помисли, че скоро ще трябва да повтори някои от редовете, които вече бяха започнали да избледняват. Ето например методът "очи в очи" вече се бе изтрил и трудно се разчиташе, въпреки че бе един от най-рядко предпочитаните.


Хората изпитваха инстинктивен страх от взирането в нейните зелени очи; имаха чувството, че така тя ще успее да бръкне в онези кътчета на душите им, за които не биха искали никой да знае. Затова обикновено се спираха на нещо по-банално, нещо, което бяха виждали във филми или по телевизията.


– Ами... С карти не е ли най-добре? – попита мъжът.
– Всякак е най-добре. Нещата, които виждам, се крият отвъд материалното. Всичко друго е реквизит. Класически
или таро?
– Таро... май...
– Чудесно!

И преди мъжът да започне да се съмнява в правилността на своя избор, тя ловко постави тестето Таро в дланта на лявата му ръка и го помоли да разцепи с дясната.

***
 
Милиони хора на този свят спекулират с думата "призвание". Накъдето и да се обърнеш, все ще се сблъскаш
с някой актьор или космонавт, или политик, който нарича своята професия така. Ясно е какво "призовава" тези хора – славата и парите. Но какво кара едно петнайсетгодишно момиче да приеме за свое призвание ясновидството?

Ако вярваме на митовете, които се носят за най-известните в този бранш, най-често става дума я за удар от светкавица, я за лична среща с някое от десетките въплъщения на Бог. Не такъв обаче бе случаят с Дива Мила.

В разгара на един див и безмилостен пубертет тя бе нагазила в своето призвание съвсем на шега. Всичко бе
започнало от една игра на три-пет-осем с две приятелки в парка.
– Вили, твой ред е – напомни Дива Мила. – Вили!

Но Вили не помръдваше. Тялото ѝ бе замръзнало в мига на теглене на поредната карта от тестето. Единственото, което се движеше, бяха очите ѝ, които с прецизността на лазерен уред следяха движенията на шестнайсетгодишния училищен поет Марски. Без да забелязва, че е под наблюдение, момчето крачеше бавно и се взираше в малко тефтерче. От време на време се спираше, за да запише в него дума или две, не повече, а после отново продължаваше бавния си ход по алеята. Вили остави картите си на
пейката и стана.

– Тръгвам – каза тя, а в гласа ѝ се долавяше нездрава решителност.
– Ще дойдем с теб – в един глас предложиха нейните приятелки и понечиха да станат от пейката.
– Не! – отсече Вили. – Тръгвам сама.

Дива Мила и Бу не се обидиха. Олекна им дори. Те бяха влюбени в други момчета, така че поетът с неговото тъпо тефтерче слабо ги интересуваше. Вили бавно последва Марски, опитвайки се да спазва неравните стъпки на римите, които той редеше. Малко по-нагоре по алеята ѝ се стори, че той се обръща, и тя панически си купи бутилка вода от литър и половина, която само десетина метра по-нататък захвърли в храстите, защото се чувстваше нелепо с нея в ръце.

Когато изгубиха своята приятелка от поглед, Дива Мила и Бу си дадоха сметка, че няма да могат да продължат играта на три-пет-осем, защото вече бяха две. Бу започна разсеяно да размесва тестето в ръката си, а Дива Мила се отнесе в мисли за своята собствена несподелена любов – някакъв толкова невзрачен съученик, че ако днес я попитате, тя дори не би си спомнила името му. Бу протегна картите към нея.

– Гледай ми.
– Глупости!
– Аре де! Гледай ми.
– Ама аз изобщо не знам как се прави...
– Е! Как се прави! Аз съм дама пика, той е вале купа и останалото е лесно. Моля те.

Дива Мила взе тестето и го огледа. "Защо пък не?", помисли си тя.
– Цепи! – каза.
И така започна всичко.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (5)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Додо
    Додо
    Рейтинг: 933 Неутрално

    С голяма вероятност може да се твърди, че ако ръкописът на този роман бе пристигнал в това издателство анонимно, най-верояттно този шедьовър на новата българска литература нямаше да види никога бял свят. Лично за мен, това не би било никаква драма или загуба. Но, след като имаме известне автор, с контакти, връзки и т.н., ето ти го издаден, че и откъс ни дават да четем дори от него.

    Предполагам, че все пак Карабашлиев не е Желев и е проявил малко поне разум и е отказъл да издаде в Сиела тази книга.
    Но, когато баща ти е Константин Коцев, няма как да не издадеш творбата си...

  2. 2 Профил на СДС
    СДС
    Рейтинг: 1346 Неутрално

    Донякъде ми напомня на "Сбогом на оръжията", явно е чел Хемингуей.

    nemo malus felix, minime corruptor.
  3. 3 Профил на doneva_a
    doneva_a
    Рейтинг: 488 Неутрално

    Звучи леко и евтино.

    "Цар Самоил во Скопје за 1,5 милиони евра, а во Софија за 50 000 евра и свети!"
  4. 4 Профил на Митев
    Митев
    Рейтинг: 886 Неутрално

    До коментар [#1] от "Додо":

    Мерси, Додо, за линка!
    Ето как писателя Шошо се превърна в част от моите сезонни четива, макар и за пет минути.... макар и четивото да остана недовършено...

  5. 5 Профил на Додо
    Додо
    Рейтинг: 933 Неутрално

    До коментар [#4] от "Митев":

    Моля )))





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK