Откъс от "Петминутен спомен, или изкуството да губиш" на Андрю Портър

Андрю Портър

© Издателство "Милениум"

Андрю Портър



В рубриката "Четиво" този уикенд представяме откъс от есето на американския писател Андрю Портър "Петминутен спомен, или изкуството да губиш", публикувано в "Индипендънт". Текстът е в превод на Маргарита Терзиева.


Понякога случайностите те принуждават да започнеш живота си начисто. Това може да е провал или благословия. Около тази теза се въртят мислите на младия американски писател в есето. Той преподава творческо писане в университета "Тринити" в Сан Антонио. Портър е познат на българските читатели с романа си "Между дните" и сборника с разкази "Теория за материята и светлината" под марката издателство "Милениум". 


Приятно четене!




Бях на двайсет и шест години и живеех в Хюстън, щата Тексас. Една вечер отидох на гости на мой приятел, а когато се прибрах, видях, че са обрали апартамента ми. На практика бяха взели почти всичко. Останали бяха само книгите ми и малко мебели. Дори чаршафите от леглото ми ги нямаше.


Помня как онази вечер, докато чаках полицията да дойде, стоях в празния си апартамент и опитвах да преценя нанесените щети. Материалната загуба, разбира се, беше налице, но крадците бяха задигнали и личните ми вещи: писма от приятели, кутии със семейни снимки, списания, които пазех още от колежа.


Най-болезнена беше мисълта, че оставам без компютъра си и без дисковете, на които бяха записани всичките ми разкази, включително и дванайсетте преработки на първия ми роман. Същата година работих неуморно по него, понеже бях получил стипендия от едно литературно дружество. Имах не повече от три седмици, да го завърша и да го изпратя на агента си. Кражбата сложи точка на това, както и на надеждата, че някога ще мога да публикувам книгата. Бях шокиран. Не ми оставаше друго, освен да изчакам полицаите. А когато най-после се появиха, ми обясниха, че моят случай не е единствен и че им се налага да отговарят на много подобни повиквания.


Два месеца по-късно, след като парите от стипендията свършиха, събрах останалото от живота си в багажника на колата и тръгнах за Оукланд, Калифорния, където приятел от гимназията ми бе предложил подслон за известно време и почасова работа като учител.


Дори и сега ми е трудно да опиша психологическото си състояние по това време. Знам, че на определено ниво вече бях приел случилото се, но от друга страна – загубата беше толкова голяма, че не можех лесно да се откъсна от мислите си. На двайсет и шест години ми беше трудно да преглътна факта, че нямах нищо зад името си, че цялата ми собственост се побираше в един багажник и че макар да се наричах писател, не разполагах с веществени доказателства за това.


Приятелят ми от Оукланд също пишеше. Мисля, че добре разбираше колко отчаян бях, макар и да не питаше за подробности около кражбата. Вместо това ме разхождаше из града, помогна ми да си намеря жилище и ме слушаше с интерес, докато обяснявах как започвам всичко отначало. Вярвах, че загубата на написаното може да се окаже истинска благословия, шанс да създам по-добра книга.


Нямам представа какво си е мислел за цялата история, но си спомням ясно израза на лицето му, когато седмица или две след пристигането ми при него се прибрах и му казах, че колата ми липсва от мястото си пред дома му.


Очите му се разшириха за момент, в съчувствие или недоверие; недоверие, че би могло да ми се случи втори път.


– Няма ли я наистина? – възкликна той. – Имаше ли нещо в нея?


– Да – отвърнах, – вътре бе всичко, което притежавам.


Той ме погледна тъжно.


– Трябва да се поразходя – казах аз.


Не познавах добре Оукланд и нямах представа къде отивам, но излязох и вървях дълго. Спуснах се до езерото, после се изкачих по хълмистите квартали около него. Знаех, че ще трябва да се върна у дома, да се обадя в полицията и да подам жалба, но в онзи момент не ме интересуваше нищо, само движението напред, онова поставяне на единия крак пред другия като предпазна мярка срещу пълното отчаяние.


Запитах се какво съм направил, за да заслужа всичко това, дали случилото се не е карма, която трябва да изкупвам за нещо, сторено преди години. Знаех, че вече не притежавам друго, освен ризата на гърба си, и това би следвало да ме срине напълно. Трябваше да се свлека на земята и да заридая, но не стана така. Почувствах нещо странно. Мога да го определя единствено като пълна и безкомпромисна скованост, хладна и успокояваща незаинтересуваност. Помня, че си казах: "Изгуби всичко, не могат да ти вземат нищо повече".


Седмица по-късно ми се обадиха от полицията и ми съобщиха, че колата ми мистериозно се е появила пред метростанцията в Бъркли. Ключът бил в стартера, а вещите ми си стояли в багажника. Но тогава не го знаех. В онзи момент бях убеден, че съм изгубил всичко. Бях останал без нито една лична вещ и въпреки това се чувствах добре. Бях жив и все още дишах. 


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (3)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на greenhrast
    greenhrast
    Рейтинг: 833 Неутрално

    Не знаеш какво печелиш когато губиш. И обратното.

    Публикувано през m.dnevnik.bg

  2. 2 Профил на Додо
    Додо
    Рейтинг: 987 Неутрално

    Когато изгубим нещо, само тогава разбираме колко "струва" същото това нещо.
    Няма значение, че преди това сме могли да преценим, сме мислили за това, или сме виждали загубите на други хора. Само когато се случи на нас, само тогава Разбираме!

  3. 3 Профил на aytep
    aytep
    Рейтинг: 684 Любопитно

    Превратностите на съдбата, имал е чудесен приятел!

    Яба-даба-ду




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK