Откъс от "Празникът на незначителността" на Милан Кундера

Откъс от "Празникът на незначителността" на Милан Кундера

© издателство "Колибри"



В рубриката "Четиво" на "Дневник" този уикенд публикуваме откъс от най-новия роман на известния чешки писател Милан Кундера "Празникът на незначителността" (2014 г.), публикуван на български от издателство "Колибри". Преводът от френски е на Росица Ташева.


Рамон на гости у Шарл


Час след срещата си с Д’Ардело Рамон пристигна у Шарл.
– Нося ти коктейл за подарък – каза той.
–  Браво! Тази година ще имаме нужда  –  каза Шарл и покани приятеля си да седне срещу него до една малка масичка.
– Подарък за теб. И за Калибан. Впрочем къде е той?
– Къде да е? Вкъщи, при жена си.
– Но надявам се, че за коктейлите работи с теб.
– Разбира се. Театрите все така го пренебрегват.
Рамон забеляза на масата една доста дебела книга. Наведе се и не можа да скрие учудването си. "Спомени" на Никита Хрушчов. Това пък защо?
– Маестрото ми я даде.
– Но какво интересно намира в нея маестрото?
– Подчертал ми е няколко абзаца. Това, което прочетох, беше доста смешно.
– Смешно ли?
– Историята за двайсет и четирите яребици.
– Какво?
– Историята за двайсет и четирите яребици. Не я ли знаеш? Та нали оттам започна голямата промяна в света!
– Голямата промяна в света? Чак толкова?
– Чак толкова. Но кажи ми, какъв коктейл и у кого?
Рамон му обясни и Шарл попита:
–  И кой е този Д’Ардело? Някой глупак като всичките ми клиенти?
– Естествено.
– От какъв вид е глупостта му?
– От какъв вид е глупостта му… – замислено повтори Рамон. После попита:  –  Познаваш ли Каклик?




Урокът на Рамон за блестящото и незначителното


–  Моят стар приятел Каклик  –  продължи Рамон – е един от най-големите женкари, които познавам. Веднъж бях на едно соаре, на което беше и Д’Ардело. Двамата не се познаваха. Случайно се намираха в един и същи претъпкан салон и Д’Ардело вероятно дори не бе забелязал присъствието на приятеля ми. Там имаше много хубави жени, а Д’Ардело е луд по хубавите жени. Готов е да стори невъзможното, за да пробуди интереса им. През онази вечер от устата му излизаха истински фойерверки от духовитости. 


– Пикантни?


– Напротив. Дори шегите му са винаги морални, оптимистични, коректни, но в същото време така елегантно формулирани, така увъртени и трудни за разбиране, че привличат вниманието, без да предизвикват незабавна реакция. Трябва да се изчака три-четири секунди, преди самият той да избухне в смях, после да се потърпи още няколко секунди, преди другите да разберат и учтиво да се присъединят към него. Тогава, в момента, когато всички са се разсмели – и те моля да оцениш тази изтънченост! – той става сериозен. Някак незаинтересован, почти безразличен, той наблюдава хората и тайно, суетно се наслаждава на смеха им.


Поведението на Каклик е точно обратното. Не че е мълчалив. Когато е сред хора, той непрекъснато мънка нещо със слабия си глас, който по-скоро свисти, отколкото да говори, но нищо от казаното от него не привлича вниманието.


Шарл се смее.


–  Не се смей. Не е лесно да говориш, без да привличаш вниманието! Истинска виртуозност е необходима, за да присъстваш чрез словото си и да оставаш нечут!


– Смисълът на подобна виртуозност ми убягва.


– Мълчанието привлича вниманието. То може да впечатлява. Да те прави загадъчен. Или подозрителен. И точно това Каклик иска да избегне. Като през вечерта, за която ти говоря. Там имаше една много красива дама, която очароваше Д’Ардело. От време на време Каклик се обръщаше към нея с някоя съвсем обикновена забележка, безинтересна, тривиална, но особено симпатична, защото не изискваше никакъв интелигентен отговор, никаква духовитост. След известно време забелязах, че Каклик вече го няма. Това ме заинтригува и погледнах към дамата. Д’Ардело тъкмо бе произнесъл едно от своите остроумия, след пет секунди се разсмя, а след още три секунди и другите се разсмяха. В този момент, под прикритието на паравана на смеха, дамата се отправи към изхода. Поласкан от реакциите, предизвикани от остроумията му, Д’Ардело продължи със словесните си упражнения. Малко по-късно забеляза, че хубавицата вече я няма. И защото не знаеше нищо за съществуването на някакъв си Каклик, не можеше да си обясни изчезването й. Нищо не бе разбрал и дори до днес не е наясно със значението на това, което се нарича незначителност. Ето моя отговор на въпроса ти относно вида на глупостта на Д’Ардело.


– Безполезно е да си блестящ, да, разбирам.


– Нещо повече. Вредно е. Когато блестящият мъж се опита да прелъсти жена, тя остава с впечатлението, че участва в състезание. Чувства се длъжна и тя да блесне. Да не се предава без съпротива. Докато незначителността я освобождава. Отървава я от задължението да взема предпазни мерки. Не изисква никакво присъствие на духа. Прави я безгрижна и оттам – по-достъпна. Но както и да е. При Д’Ардело ще се сблъскаш не с незначителен мъж, а с Нарцис. Но внимавай за точното значение на тази дума: Нарцисът не е горделивец. Горделивецът презира другите. Подценява ги. Нарцисът ги надценява, защото вижда в очите на всеки собствения си образ и иска да го разкраси. Затова се отнася мило към тези свои огледала. Ето това е важно да знаете вие двамата: той е мил. Разбира се, за мен той е преди всичко сноб. Но дори между него и мен нещо се промени. Научих, че е тежко болен. И от този момент го виждам по друг начин.


– Болен ли? От какво?


– От рак. С изненада установих до каква степен това ме натъжи. Може би изживява последните си месеци.
После, след кратка пауза:


– Развълнува ме начинът, по който ми го каза… много лаконичен, дори свенлив… без никакъв показен патос, без никакъв нарцисизъм. И внезапно, може би за първи път изпитах към този тъпанар истинска симпатия… истинска симпатия…


Двайсет и четирите яребици


След своите дълги и уморителни дни Сталин обичал да прекарва известно време със сътрудниците си и да си почива, като им разказва случки от живота си. Например ето тази:


Един ден Сталин решава да отиде на лов. Облича старата си канадка, слага си ските, взема една дълга пушка и изминава тринайсет километра. Тогава вижда пред себе си дърво, а на дървото кацнали яребици. Спира и ги преброява. Двайсет и четири. Но какъв малшанс! Взел е само дванайсет патрона! Стреля, убива дванайсет яребици, после се обръща, изминава тринайсетте километра до дома си и взема още една дузина патрони. Отново изминава тринайсетте километра и се озовава пред яребиците, все така кацнали на дървото. И най-после ги убива до една…


– Хареса ли ти? – пита Шарл Калибан, който се смее.
– Ако Сталин лично ми беше разказал тази история, щях да му изръкопляскам! Ти откъде я знаеш?
–  Маестрото ми подари ето тази книга, "Спомени"-те на Хрушчов, издадени във Франция много, много отдавна. В тях Хрушчов разказва историята с яребиците така, както Сталин я е разказвал на малката им компания. Но според написаното от Хрушчов никой не е реагирал като теб. Никой не се е засмял. Всички без изключение намерили за нелеп разказа на Сталин и били отвратени от лъжата му. Но си мълчали, само Хрушчов имал смелостта да каже на Сталин какво мисли по въпроса. Слушай!


Шарл разтвори книгата и бавно прочете на глас: "Какво? Наистина ли искаш да кажеш, че яребиците не бяха отлетели от дървото?", казва Хрушчов. "Точно така – отговаря Сталин, – стояха си на същото място."
– Обаче историята не свършва дотук. Трябва да знаеш, че в края на работния ден всички отивали в банята, обширно помещение, което служело и за тоалетна. Представи си само. Покрай едната стена дълга редица писоари, покрай отсрещната – мивки. Керамични писоари във формата на миди, всичките на цветни мотиви. Всеки член на Сталиновия клан си имал собствен писоар, проектиран и подписан от различен художник. Само Сталин нямал.


– Че къде пикаел Сталин?
– В един усамотен нужник на другия край на сградата. И тъй като пикаел сам, никога със сътрудниците си, в своята си тоалетна те се чувствали божествено свободни и най-после се осмелявали да кажат гласно всичко, което били принудени да премълчават в присъствието на шефа си. Включително в деня, когато Сталин им разказал историята с двайсет и четирите яребици. Пак ще ти цитирам Хрушчов. "Докато си миехме ръцете в банята, шумно изразявахме презрението си. Той лъжеше! Лъжеше! Никой от нас не се съмняваше в това."


– А кой е Хрушчов?
– Няколко години след смъртта на Сталин той става върховен вожд на съветската империя.
Замълчаха, после Калибан каза:
– Единственото, което ми изглежда невероятно в тази история, е, че никой не е разбрал, че Сталин се шегува.
– Естествено – каза Шарл и остави книгата на масата. –  Никой от обкръжението му вече не е знаел какво означава да се шегуваш. И точно това според мен възвестява настъпването на един нов голям период от Историята.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (7)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на kirilsan
    kirilsan
    Рейтинг: 12 Неутрално
  2. 2 Профил на blame
    blame
    Рейтинг: 426 Неутрално

    Кундера! Каквото и да напишеш, малко ще е!

  3. 3 Профил на dobrushko
    dobrushko
    Рейтинг: 217 Неутрално
  4. 4 Профил на ncz42434040
    ncz42434040
    Рейтинг: 8 Неутрално

    Забележката за жените беше интересна. В природата мъжките са с ярки цветове, които лесно изпъкват в сравнение с всяка женска, но сравнението всъщност не е ли между мъжките? Какво всъщност ни казва житейската мъдрост на Кундера?

  5. 5 Профил на ncz42434040
    ncz42434040
    Рейтинг: 8 Неутрално

    [quote#2:"blame"]Кундера! Каквото и да напишеш, малко ще е! [/quote]

    Лайно. Как е?

  6. 6 Профил на idianata
    idianata
    Рейтинг: 508 Неутрално

    До коментар [#5] от "ncz42434040":

    Грозно.

  7. 7 Профил на ncz42434040
    ncz42434040
    Рейтинг: 8 Неутрално

    [quote#6:"idianata"]До коментар [#5] от "ncz42434040":

    Грозно. [/quote]

    Натюр морт.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK