Из "Куфарът на брат ми - Истории за пътя"

Дизайн на корицата Люба Халева

© издателство ICU

Дизайн на корицата Люба Халева



Общо 22 истории за миграцията, за дома, корените и чувството за принадлежност. Разкази от първо лице. За това как се живее на място, където не си роден? На какъв език се карат децата ти? Къде се "връщаш" и къде се "прибираш"? Какво ти е струвало да тръгнеш и какво е щяло да ти струва да останеш?


Това разказва сборникът "Куфарът на брат ми" (на издателство ICU, 2015). По повод световния ден на бежанеца - 20 юни, "Дневник" публикува включеният в книгата разказ на Бабак Салари.


Салари е фотограф и преподавател с канадски паспорт и родина Иран. През последните седем години прекарва колкото се може повече време в България, с която го свързват приятелства, творческа и човешка привързаност към места и хора. Един от най-въздействащите му фотографски проекти, "Травми и чудеса", е посветен на най-бедната част на страната – Северозапада. Бабак е снимал ирански творци бежанци в Северна Америка и Европа, матриархални туземни племена в Мексико, хомосексуални и транссексуални общности в Куба, а също прогонени и опустошени от войната хора в Афганистан, Пакистан, Ирак, Ливан и Палестина. Hосител е на многобройни награди. В интернет фотографиите му могат да бъдат видени на www.babaksalari.com.




Къде се намира домът на приятеля?

На Форуг


Ретроспекция


През пролетта на 1982, докато иранците посрещат своята Нова година Ноу руз (нов ден), войници от Революционната гвардия (Сепах-е пасдаран-е енгелаб-е еслами) щурмуват дома на майка ми, за да арестуват брат ми и мен. След като залавят брат ми, започват да претърсват къщата сантиметър по сантиметър, за да намерят мен – безуспешно. Връчват на майка ми заповед, която гласи: "… до няколко седмици да се яви пред Революционния съд на Иран!". Същият съд, който през януари 1982 г. осъди на смърт по-малкия ми, двайсет и една годишен, брат.


Новината за гибелта на брат ми ме застигна, докато живеех в нелегалност далеч от дома, в Исфахан. Трябваше да взема трудно решение: да се явя ли пред съда, или да продължа да живея нелегално? Бях на двайсет и две. Реших да не се подчиня. За мен този съд не беше легитимен. След Ислямската революция, съдилищата в Иран не зачитаха човешките права. Активистите нямаха достъп до адвокати, които да се справят с фалшивите обвинения, отправени от режима. Исках да живея и да бъда свободен. Исках да оцелея, не да загина. Хиляди мои връстници, включително брат ми, братовчед ми и скъпи мои приятели, бяха осъдени на смърт без право на защита.


Как да осъществя мечтата си за живот? Хайките на смъртта бяха навсякъде и дебнеха всичко и всички. Имах доста ограничени възможности. Не исках да напускам страната – за мен това беше предателство спрямо хората, пожертвали живота си, за да извоюват свобода и справедливост. Моментът беше много труден, но трябваше да взема храбро и логично решение. Отне ми пет месеца, но в крайна сметка стигнах до решението да напусна родината си. Да оставя реката от кръв зад гърба си и да разкажа за онова, което тихомълком се случваше с нас.


"…за кого поставяме навред огромни огледала, с надеждата да се населят и пребъдат?"


Решението да живея в изгнание оформи следващите трийсет и три години от живота ми. Неведнъж съм се питал възможно ли е изобщо човек да промени нещо, докато е в изгнание? Способен ли е да преодолее болката и мъката си и да води нормален живот? Би ли могъл да намира радости в живота си – по примера на иранския поет Руми?


Руми ни учи да се вслушваме в тъжната мелодия на бамбуковата флейта. Нейният плач е хроника на болката, която бамбукът е изстрадал, докато са прерязвали корена му. Това е притча за хората, които са били прогонени в изгнание вследствие на насилие и геноцид. Исках да променя личната си история от отчаяние в надежда посредством желанието, което надхвърля болката от загубата и плача на бамбука. Винаги съм мислел, че хората, които са жестоко наранени от дадено обществено събитие, би трябвало да са по-чувствителни и да проявяват повече разбиране към крехкостта на човека, да носят надежда и хармония в един свят, съсипан от война, геноцид и несправедливост.


След толкова години в изгнание осъзнах, че това е илюзия; трябваше да преодолея болката от изгнаничеството и факта, че корените ни са отрязани. Разривът, липсата на приемственост, чувството за безизходица – все неизбежни неща, които задължително трупат горчивина и отчаяние. И не водят до нищо хубаво: изгнаничеството променя хората; бягаш от настоящето по различни начини, като така отричаш най-важното, а именно живота такъв, какъвто е, и се вкопчваш в миналото.


Отне ми много години, докато осъзная, че напускането на дома е било избор на грешната пътека. Имах нужда от нов поглед към миналото, което се беше смалило до шепа пречистени спомени. Нещо като мъглява снимка, която промиваш във вана. Чакаш да изплува ясно изображение, но това така и не се случва.


Трийсет и две години по-късно


През лятото на 2014 г. пред мен се отвори възможност да прекарам осем месеца в ашрам в Индия с Ясемин - жената, която обичам - в търсене на нова перспектива към живота. Преживяното през тези месеци ми отвори очите за неща, които дотогава не бях виждал ясно. Исках да достигна до процес, чрез който да преодолея ограниченията си и да започна да търся безгранични възможности вътре в самия себе си.


Цели трийсет и две години не съумях да се примиря с живота си в изгнание - нима имаше надежда да се справя с тази ситуация с лекота? Установих, че бих могъл, стига да разполагам с правилните инструменти. Ние сме прашинки в тази вселена, но в същото време всеки от нас е самостоятелна завършена цялост. Изгнаник или не, да живееш в миналото носи единствено страдание. Независимо от всичко, е важно да се отдадем на настоящия момент и да го ознаменуваме.


Ясемин е второ поколение ирански емигрант. Напуска Иран съвсем малка. В ашрама ми разказа своята история за напускането на страната и за горчивия вкус, който изгнаничеството е оставило в устата й. В Турция била постоянно тъжна, усещала непреодолима непълнота.


Стресът от изгнаничеството водел до неспирни скандали между родителите й. Била самотна и имала чувството, че не е обичана. Липсвала й безусловната обич на баба й, която била най-важният човек в нейния живот.


През сълзи ми разказа за чувствата си на дълбока тъга по детството, изпълнено с болезнени раздели благодарение на постоянната миграция, която оставила в сърцето й наслоено усещане за вътрешна самота. Ясемин и нейното поколение са жертви на родителите си и на някогашната им политическа дейност. През годините на собственото си изгнаничество съм изпитвал същата болка и страдание.


През януари 2015 г., докато се разхождах в една тропическа гора в Шри Ланка, спрях пред гигантско дърво. Бях обзет от страхопочитание пред този колос. Дълбоките му корени сякаш се опълчваха на същността на изгнаничеството – да те оставя без корен.


Продължавам да се надявам, че ще изживея процес на трансформация и ще стана свидетел как изгнаниците си възвръщат радостта, като приемат живота си в новата ситуация, без да се чувстват като дърво без корен.


Изгнаниците, които живеят в ада, са емоционално и мисловно разкъсани между своя корен и приемната си страна, поради което не могат да се наслаждават на живота пълноценно.


Превод от английски: Невена Дишлиева-Кръстева


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (4)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Додо
    Додо
    Рейтинг: 944 Неутрално

    Като гледам настроенията в България, този сборник много трудно ще намери публика...
    Дано да греша!

  2. 2 Профил на half truth
    half truth
    Рейтинг: 1830 Неутрално

    Хареса ми. Истинско и неподсладено. Авторът е преживял много и умее да отдели същественото.

  3. 3 Профил на Додо
    Додо
    Рейтинг: 944 Весело

    Дневник, виждам, че е слаб интереса към тази книга до този момент. Трябваше да напишете горе , че в този сброник има и разказ на Георги Господинов. И тогава, може би щеше да има повече интерес
    Или пък, най-добре, да бяхте сложили него по-горе. Това вече щеше да е гаранция за по-голям интерес

  4. 4 Профил на abdelhaqq
    abdelhaqq
    Рейтинг: 823 Неутрално

    с удоволствие бих чел такива истории, храна за размисъл. всякакви. от най-литературно украсените, претенциозни, до обикновените, грозно-брутални разкази, които няма да продадат нито една книга по света. този на бабак салари не ми хареса много, защото ни продава сантиментализирана ориенталска екзотика. но пък това не омаловажава преживяното от подобни хора. и ни кара да се замислим как живеем ние самите.

    בני אתה אני היום ילדתיך




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK