Из "Отклонения наесен" от Чавдар Ценов

Из "Отклонения наесен" от Чавдар Ценов

© Юлия Лазарова



В рубриката "Четиво" този уикенд представяме откъс от сборника с кратки новели "Отклонения наесен" на Чавдар Ценов. Книгата наскоро бе наградена с отличието "Христо Г. Данов" в категорията за българска художествена литература. Изданието е на "Жанет 45".


Под знамето (откъс)


Преди два дни ѝ позвънили от районното управление на полицията. Владко бил задържан заедно с още четирима младежи, всичките на по двайсет и няколко. Ставало въпрос за сбиване...
– Той никога не се е бил – прекъснах я с несвой- ствена за мен категоричност.
– И аз така си мислех, но... – каза Ева и си пое дълбоко въздух. – Искаш ли да излезем на терасата? Нещо ме стягат гърдите.




Пренесохме чайника и чашите, меда и лъжички те. По масата и столовете имаше нападали листа, а и слой прах, в който дъждът си бе проправил мръсни пътечки. Отдавна не бях забърсвал.


Докато Рада беше жива, редовно сядах отвън – кафето или чая да си изпия, вестника да прочета. Рада хич не я сдържаше на едно място, пийваше глътка-две, присещаше се за нещо и влизаше да го свърши. Понякога така и разговаряхме – на пресекулки. Излезе, каже нещо и влезе. Пак излезе, отговори друго на мое нещо и отново влезе. Аз намисля какво да кажа и чакам пак да излезе. Бях свикнал, докато съм на терасата, да водим пресекулести разговори, а в паузите по шумовете в къщата да разпознавам къде е и какво върши Рада. Може би затова, откакто я нямаше, излизах рядко. Колкото и парадоксално да беше, тишината вкъщи ме изнервяше най-вече кога- то сядах на терасата. Затова все по-рядко го правех. Пиех чай тук само когато идваше бай Симо или ня- кой съсед, или ето например Ева.


Сега набързо махнах листата, взех парцал от кухнята, забърсах прахта. Ева, за разлика от майка си, можеше дълго да седи на едно място, но и тя като нея – разказваше малко по малко, на пресекулки, сякаш ѝ се свидеха думите. Бях свикнал, това не ми пречеше. Хем слушах, хем си мислех разни съпът- стващи работи. Например че в нашето семейството мъжете и жените сме си разменили местата. Аз – толкова словоохотлив, и Рада – която се отнасяше към думите като към пари – не думата, а сричката цепеше на две, преди да я похарчи, тоест изрече. Ева е по средата. Когато е в добро настроение, прилича на мен – иска да говори и да се шегува. Притисне ли я някаква мъка, става досущ Рада, стисва устни, с ченгел се мъчиш да измъкнеш някоя дума...


Оказало се, че сбиването е станало след някакъв мач. Владко и други запалянковци на "Левски", като минавали по "Пиротска"...
– Какви запалянковци, ти чуваш ли се какво говориш? – прекъснах рязко Ева.
– В първия момент и аз реагирах като теб – вдигна рамене Ева.


Бъркотията беше пълна. Първо, Владко никога не е бил от "Левски". От "Ботев" и ЦСКА – също не е бил, защото, второ – никога не се е интересувал от футбол. Трето – може би най-важното – никак не можех да си представя Владко като част от тези оскотели тълпи, търсещи какво да счупят и кого да пребият...


Казали на Ева, че може да го види, и тя отишла в районното. Задържаните момчета били заедно. Ева познавала едното от тях. Радо. Владков приятел. Помислила си, че покрай него е попаднал на мача. Във всеки случай и четиримата носели кой шалче, кой фланелка, кой и двете, а петият – нашият Владко – бил нахлупил с козирката назад шапка на "Левски".


– Не го ли попита откога е тръгнал по мачове?
– Как да говорим пред всички? Щеше да се по- чувства унизен. Не исках да започвам с лошо. Попитах го как е, другите как са. Бяха леко насинени. Съобщих им, че на другия ден ще ги пуснат, и толко- ва. Оставих разговора за вкъщи. Можех ли да пред- положа, че след всичко това няма да се прибере?
– Тези... с които са се сбили... пострадали ли са много?
– Слава богу, не много. И те били кой с насинено око, кой със спукана устна, такива работи...
– А какви са, цесекари или случайни минувачи? – попитах и на Ева очите ѝ отново се напълниха със сълзи.
– По-лошо.
– Нима? – само след миг щях да разбера колко е неуместна иронията ми.
– Сбиването е било с бежанци.
– Моля?
– С двама сирийци.


Какво ли не съм си мислил, от какво ли не съм се плашил за него. Както винаги ми се струваше, че изляза ли от двора, ще стане някоя беля в къщата, така все се плашех (както и Ева) от наркотици, от бензинови страсти – коли, мотоциклети, джетове. От алкохол и лоши приятели (от повърхностни също) се плашех. Но и в най-черните си сънища не съм си представял, че Владко няма да е на страната на по-слабите, че с някакви си там недоразвитляци, имащи се за арийци, ще нападат подгонени от войната хора.  Вижте, то е като играта по детските площадки. Когато малките деца се сбият, едни от родителите се скарват на своите, други – на чуждите деца. Е, ние с Рада винаги сме били от първите.


Карали сме се и на Владко, макар че той не се е бил. Виж, да спори, от девет дерета вода да ти донесе само и само неговите доводи да натежат, това – да. Децата се дразнеха от философстването му, имаше го в него този недостатък. Заплесне се да обяснява нещата, пък току си хване ръцете отзад, и възрастните прихнат – само броеница му липсва. Но да се бие – никога. Нито веднъж. Това е самата/светата истина.
Даже веднъж много се смяхме. Владко беше в първи клас, по някакъв проект правеха психологи- чески портрети на децата. Викаха ги заедно с ро- дителите на среща с екип психолози. После Ева ни разказа как е минала срещата.


Най-различни въпроси им задавали. Как постъпват в такава или онакава ситуация. За какво мечтаят, какви искат да станат, как се отнасят към другите деца.
– Какво казваш, когато друго дете те нагруби? – попитали Владко. – Отговаряш ли му, сбивате ли се или премълчаваш?
– Не се бия.
– Какво правиш?
– Ами... гледам да не го обиждам.
– Какво му казваш?
– Какво... какво... Казвам му: "Точка по въпроса!"


Цялото си детство Владко прекара с мен и баба си Рада. Имаше години, когато Ева работеше на няколко места, нямаше време за нищо. Бяха се разделили с Иван – бащата на Владко. След раздялата Иван успя да замине и се установи в Тулуза, а Владко остана изцяло наша грижа.


От май до ноември живеехме тук, на вилата. Само през зимните месеци – в София. Владко още не ходеше на училище. Нямаше смисъл Ева да го дава на детска градина. И тук, и там ние с Рада по цял ден се занимавахме с него.


Не само Иван, мнозина заминаха в ония първи години на демокрацията. Включително малката ни дъщеря – Мария. Тя с мъжа си отиде да живее в Монреал. И с двете си дъщери. Биляна и Боряна. Ко- ито все още идват през лятото, но за все по-кратко. Българският и на двете внучки се развива обратно пропорционално на възрастта им – с всяка година се засилва акцентът им и с всяка година все по-малко разбират, ако им говориш на български...


Когато настъпиха промените, с Рада нямахме понятие нито от пазарна икономика, нито от либе- рална демокрация. Бяхме живели затворено, в мал- кия си свят от колеги и приятели. Не бяхме гоне- ни от властта, но не бяхме и от нейните любимци. "По взаимно съгласие" с нея – властта, живеехме на прилична дистанция. Аз работех като стилов редактор на научнопопулярна литература, Рада се занимаваше с молекулярна биология. Безпартийни, без особени перспективи, но и без желание за ка- риера (на свестните хора в ония времена кариерата се струваше срамна в някаква степен), промените отпушиха в нас неподозирана жажда за обществен живот. Първите митинги, първите избори, първите разочарования...


Един ден забелязахме, че докато ние митингуваме... Докато се караме с приятели кое как е от политическа гледна точка... Докато ни се струва, че преживяваме събитията по единствено правилния начин...
Нямаше как да не го забележим.


От районното Ева се прибрала, изкарала една безсънна нощ, а на другия ден, тоест вчера, по обяд, се обадила в районното. Дежурният ѝ съобщил, че са пуснали момчетата още сутринта. Тя решила, че Владко всеки момент ще се прибере, и го зачакала. Чакала го до вечерта, чакала го вечерта, през нощта го чакала. Тази сутрин тръгнала да звъни по приятели и осъзнала, че Владко отдавна е пораснал. Не знаела къде да го търси. Телефоните, които имала, били на някогашните му съученици и на техните родители, и то главно от прогимназията. Все пак завъртяла на този-онзи. Никой нищо не знаел. Тогава Ева внезапно, но твърдо решила, че е дошъл при мен. Нали като по-малък, когато се скарвали, винаги казвал: "Искам при баба и дядо"...


Ева спира, поглежда ме и този път укорът в гласа ѝ е ясно доловим:
– Вие с майка сте виновни. С вашите възрожденски песни и развяване на знамена. С проклетото ви турско робство и хайдути.
– Сега остава да кажеш, че ти заради нас остана в България.
Известно време Ева мълчи и гледа към водите на язовира. Там леко се поклаща лодка. Не се вижда човек – или е легнал и спи на дъното, или... Или – не знам.
– Не можеш да отречеш – казва по някое време Ева, – че с майка направихте всичко възможно Владко да не замине при баща си.
– Какво точно сме направили?
– Какво... – обърква се Ева, но само за миг: – Знаехте колко ви обича и уважава, достатъчно беше, че не говорехте на тази тема.
– На коя тема? – започвам да се ядосвам.
– На темата Владко напуска България и отива да живее във Франция при своя роден баща... На име Иван.
– Знаеш мнението ми по този въпрос.
– Знам. Доскоро и аз така мислех. Но искам да те предупредя, че след всичко това ще говоря с Иван и ще направя всичко възможно Владко да замине при него. Не казвам нищо. Още по начина, по който ми разказваше за Владко, долавях, че именно това е решила. Нещо повече, струва ми се, че ако Владко се съгласи и замине, тя ще направи същото. Ще намери начин, и двете ми дъщери са оправни.
– Хайде да се прибираме – казва Ева и без да дочака съгласието ми, тръгва по брега обратно.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 4345 Неутрално

    Ех с един замах много теми обхваща автора.

    klimentm




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK