Откъс от "Как действа литературата" на Джеймс Уд

Откъс от "Как действа литературата" на Джеймс Уд

© Издателство "Кралица Маб"



В неделната рубрика "Четиво" публикуваме откъс от книгата "Как действа литературата" на известният критик и литературен журналист Джеймс Уд, преподавател в Харвард и автор на "Ню Йоркър". Уд беше гост на фестивала "Столица Литература" в началото на седмицата, където изнесе лекция със същото име. В книгата, издадена на български от "Кралица Маб" в превод на Емилия Ничева-Карастойчева, Уд размишлява на достъпен език за основни понятия в белетристиката като метафората, гледната точка, героя, детайлите, реализма. 


68
Навярно защото не знам какво точно е героят, намирам за особено трогателни постмодерните романи като "Пнин" на Набоков, "Разцветът на госпожица Джийн Броуди" на Мюриъл Спарк, "Годината, през която Рикардо Рейс умря" на Жузе Сарамаго или "Свирепи детективи" на Роберто Боланьо, чиито герои са едновременно реални и нереални. Във всеки от тези романи авторите ни подтикват да размишляваме върху фикционалността на героите и героините. Приятният парадокс е, че точно тези размисли подклаждат у читателя желание да превърне фикционалните герои в "реални", да каже на писателя: "Знам, че те са само фикция – непрекъснато ми го внушаваш. Но мога да ги опозная само ако ги възприемам като реални." Така въздейства "Пнин" например. Недостоверният разказвач настоява, че професор Пнин е "персонаж" в двата смисъла на думата – типизиран образ (ексцентричен емигрант, шут) и литературен герой, плод на въображението на разказвача. Но тъкмо защото негодуваме срещу снизхождението на разказвача спрямо наивното му и глуповато притежание, ние държим зад "типажа" да открием истинския Пнин, който заслужава да бъде опознаем в цялата му пълнота и сложност. Романът на Набоков е изграден така, че да подклажда желанието ни да съзрем истинския професор Пнин, "истинската фикция", която да противопоставим на мнимата фикция на надменния и злонамерен разказвач.


69
Великият роман на Жузе Сарамаго "Годината, през която Рикардо Рейс умря" въздейства малко по-различно, но в крайна сметка постига същия ефект и като "Пнин" се превръща в трогателно изследване на истинския "аз". Бразилският лекар Рикардо Рейс е дистанциран, консервативен естет, решил да се завърне в родната Португалия. Наближава краят на 1935 година и великият поет Фернандо Песоа току-що е починал. Рейс също е поет и кончината на Песоа го наскърбява дълбоко. Чуди се какво да прави. Спестил е известна сума и за известно време отсяда в хотел, където изживява афера с камериерката. Пише няколко красиви стихотворения. Явява му се духът на Песоа. Сарамаго пресъздава разговорите им директно и буквално. Рейс се разхожда из лисабонските улици. Започва 1936 година. Рейс чете вестниците, все по-разтревожен от смута, обхванал Европа – гражданската война в Испания и режима на Франко, Хитлер в Германия, Мусолини в Италия и фашистката диктатура на Салазар в Португалия. Иска му се да не чува лошите новини. С умиление си мисли как деветдесетгодишният Джон Д. Рокфелер настоявал всеки ден да му носят специално цензурирана версия на "Ню Йорк таймс", променена така, че да съдържа само добри новини. "Световните заплахи са вездесъщи като слънцето, ала Рикардо Рейс се прислонява под собствената си сянка."
Рикардо Рейс обаче не е "истински" литературен герой, каквото и да означава това (като Дейвид Копърфийлд или като Ема Бовари). Той е един от четирите псевдонима, използвани от действителния Песоа – поетът, живял и творил в Лисабон и починал през 1935 година. Изключителното сияние на тази книга, меките, деликатни тонове, които я превръщат сякаш в мираж, произтичат от плътността, с която Сарамаго изобретява дважди фиктивен герой – фикция и на Песоа, и на Сарамаго. Това позволява на Сарамаго да ни провокира с вече известен ни факт, а именно – че Рикардо Рейс е плод на въображението. Сарамаго постига нещо дълбоко и трогателно, понеже самият Рикардо се чувства някак недействителен, в най-добрия случай – наблюдател иззад кулисите, човек в периферията на живота. И когато Рикардо размишлява така, у нас се надига странна нежност, разбиране, че знаем нещо, което той не знае – че не е реален.




70
Съществува ли възможност всички ние да сме въображаеми герои, отгледани от живота и написани от самите себе си? Подобен въпрос задава Сарамаго, няма значение, че той достига до него, тръгвайки в посока, противоположна на постмодерните романисти, които обичат да ни припомнят метафикционалността на всичко. Постмодерните романисти (като Джон Барт) неизменно ни наставляват: "Не забравяй – това е просто литературен персонаж. Аз го измислих." Тръгвайки от своя герой обаче, Сарамаго успява да "прекоси" този скептицизъм, ала в обратната посока – към действителността, към най-дълбоките въпроси. Сарамаго пита – "какво всъщност означава "просто литературен персонаж"? И неговото колебание е по-истинско от скептицизма на Уилям Гас, понеже в реалния живот никой никога не казва: "Аз не съществувам." По-скоро твърдим: "Вярвам, че съществувам." Точно като Рикардо Рейс.
В романите на Сарамаго аз-ът понякога хвърля само сянка – като Рикардо Рейс, – но тази сянка не внушава, че аз-ът не съществува, а само, че е трудно забележим, почти невидим – както сянката, която слънцето хвърля, ни предупреждава, че сме неспособни да погледнем директно към него. Рикардо Рейс е дистанциран, призрачен. Не иска да го въвличат в истински взаимоотношения, включително в политиката. Европа се олюлява на ръба на войната, а Рикардо си позволява лукса да размишлява върху собственото си съществуване. Пише стихотворение, което започва така: "Не струваме нищо, по-дребни сме от нищожества." В друго четем: "Върви с празни ръце, понеже мъдрият се задоволява със спектакъла на живота." Романът обаче подсказва, че не е съвсем редно да се задоволяваме със спектакъла на живота, когато зрелището е ужасяващо.


71
Въпросът, който задава този роман (както и повечето други на Сарамаго), не се ограничава до тривиалната "метафиктивна" главоблъсканица "съществува ли Рикардо Рейс?" Романът повдига далеч по-мъчителен проблем – съществуваме ли, ако отказваме да се обвързваме с другите?


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (2)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на bryghtlyght
    bryghtlyght
    Рейтинг: 888 Неутрално

    Така, както да чуеш описание на град не е същото както да го видиш с очите си, едно е да прочетеш какво мисли някой, пък макар и преподавател в Харвард, който списва и в Ню Йоркър, за роман, а съвсем друго е сам да го прочетеш. Още по-интересен е сблъсъкът на твоето усещане с усещането на преподавателя в Харвард, когато сам ти си бил преподавател в колеж, подобен на Wellesley College, а и си живял доста време недалеч от този, вдъхновил (наред с Cornell University) Набоков за написването на изключителния му роман. На преподавателя в Харвард не му харесва разказвачът, намира го за надменен и злонамерен, а онова, което е разказал обявява за фикция. Обратно, онзи обаче, който лично е живял живот подобен на описания в Пнин, намира въпросния роман за едно от най-точните и задълбочени описания на академията в щатите. Няма друго произведение, което да посоча, което толкова правдиво и с такава висока стилистика да описва един твърде херметичен феномен, какъвто е академичният живот в един Масачусетс, както това е сторил Набоков. И други хора от академията тук са писали романи, а може би са и с повече академичен опит, но такъв откровен и талантлив разрез на същността на тази академия не знам да има. Препоръчвам го на всеки, който се е наканил да преподава там (Cornell University е изолиран интелектуален оазис сред рустикална природа и мандри, докато Wellesley е в щата с най-голямата концентрация на престижни университети в света).

    Такова разминаване в усещането има и онзи, получил представа за САЩ от филми и книги на познати автори, когато сам се сблъска с реалността и с потрес установи, че нашите американски приятели са всъщност едни влюбени в природата горски хора, предпочитащи да живеят в изолация, макар и в гъсти гори Тилилейски. Те пристигат с Amtrak-a (това е влакът) в Бостън от околните поселища, които те с гордост са обявили за градове, а всъщност са по-скоро съвкупност от къщи в гъсти шубраци посред езера. Дамите изуват маратонките и ги сменят с високите токчета и така се запътват към офисите. Билет за влака не плащаш, когато си inbound -- качваш се от градчето и пристигаш в Бостън. Към 5, когато им свърши работния ден, отново обуват удобния патък и като по команда запрашват обратно, всеки към своя bedroom town -- за outbound вече си плащаш билетчето. Вечерта Бостън обезлюдява и единствено някое заедение като Sonsie на Newberry Street остава като по чудо отворено до 2:00 за малко социален живот. Наистина frugal life. Мой близък приятел и колега -- професор в MIT -- нямаше как и секунда да остане след работа, защото пък той взимаше рейса за Ню Хемпшъ, където там някъде го чакаше паркираната му кола, за да го изведе по магистрала, но накрая по прашни планински пътища до самоподновяваща се екологична къща, наистина свряна в най-дивата природа, която можеш да си представиш.

    Нахвълям леко щрихи от истинското ежедневие на интелектуалеца, далеч от мегаполисите, предствяни ни в екшъните, различно от усещането, предавано ни от романи и разкази за Америка. Разбира се, и дума не може да става за сравнение с описанието, което един гений като Набоков дава на девственото възприятие на европееца, попаднал всред тези лесове и особена култура. Между впрочем, не ми е за пръв път да почувствам разминаване между това, което американецът ми описва и онова, което собствените ми очи виждат. Така, много по-често, отколкото не, българският преводач на американската книга я прави по-различна, даже по-интересна, отколкото тя всъщност е. Има някакво фундаментално разминаване в културите, колкото и хората да са си хора навсякъде. Затова, едва ли съветите за американци в How To книгите, в тези за психология, за успеха, ако щете за секса, имат онова значение за нашия, местния човек, човекът в България, колкото им се отдава. Както, едва ли има нещо по-смешно от руснак да се прави на американец (а може би и обратно). Освен, ако не е аналитичен и стилистичен гений като Набоков.

  2. 2 Профил на Додо
    Додо
    Рейтинг: 925 Неутрално

    До коментар [#1] от "bryghtlyght":

    Рядко съдържателно мнение. Много приятно ми стана да ви прочета споделенитемисли.
    Прекрасно описание на контрастите.
    А относно Ууд, добър е, много добър, в лекциите си ( слушал съм го на живо няколко пъти) често цитира руските класици, но все пак, гледната му точка е американска и няма как да бъде другояче.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK