Мари Врина и музикалният български език - из "Намерени в превода" на Митко Новков

Мари Врина и музикалният български език - из "Намерени в превода" на Митко Новков

© Иво Рафаилов, Издателска къща "Жанет 45"



В рубриката "Четиво" този уикенд публикуваме откъс от "Намерени в превода" на Митко Новков - 31 негови интервюта с чужденци от различни места по света, посветили живота си на българския език и съдбата си на това да превеждат литература от него. Книгата е издадена от "Жанет 45". 


***

Мари Врина и музикалният български език 

Мари Врина-Николов (Marie Vrinat-Nikolov) е нашият късмет във Франция – страната, която ражда световните моди в културата и литературата. Благодарение на нея българските автори са намерили там не само свой изключителен преводач (на френски traducteur), но и литературен агент, който не се уморява да търси издатели за техните творби. Превела е близо 40 книги, професор в парижкия университет INALCO, гост-професор в СУ "Св. Климент Охридски" и НБУ, автор на няколко книги върху теорията на превода. За нея преводът е музика, на която тя е страстен любител. 


Преподаваш в България и Франция. Има ли разлика между студентите?




Подготовката е различна – неща, които се правят тук, не се правят там и обратно. Есетата са застъпени много във френската традиция. Напоследък учим студентите си и на коментар на превод, какъвто, оказа се, българските студенти в магистърска дори вече програма почти не са правили. Направи ми впечатление в тази връзка коментарът на едно момиче на стихотворение на един американски автор от 20-те години на миналия век – типично модернистично стихотворение, с малко по-солени думички. И този коментар беше абсолютна апология не на превода, а на адаптацията. 


Момичето казва, че за нея поезията е нещо, което трябва да звучи възвишено, поетично, което е чиста тавтология, и че според нея много ще се принизи стихотворението, ако има жаргон. 


Така ги учат в училище...


Тези неща витаят навсякъде все още прекалено много. Във Франция също. Прекалено много хора имат своя представа как "трябва" да звучи литературата. А аз искам да ги науча, че не бива да налагат своето разбиране за поетика, а да се вслушват в чуждата поетика. Това, което трябва да възпроизведат, е ритъмът или, както го определя Анри Мешоник*: "организацията на движението на речта на един 
индивид". Защото, в крайна сметка, на какво се дължи универсалността на един литературен текст, колкото и парадоксално да звучи? Именно на едно силно индивидуализирано писане. 


Превеждането тип "неверните хубавици" не е ли патент на една голяма култура и литература, свикнала повече да налага моди, отколкото да възприема моди, каквато е без съмнение френската?


В епохата на "неверните хубавици" мотивациите са такива, да. Но това, което ми беше интересно в моята книга "Отвъд пределите на превода. Историята на една дихотомия", бе да видя, че в България по време на Възраждането преводите също са "неверни", но по съвсем противоположни причини. Тогава се изгражда една литература и самият оригинален текст няма значение, важно е да се учим чрез текста. Докато през ХVII век във Франция, векът на класицизма, се наблюдава, бих казала, една гигантска наглост заради едно гигантско самочувствие спрямо езиците, от които се превежда и спрямо френския. 


То самочувствието си ви е и останало!


(смее се) Мисля, че вече не. Няма покритие. В това постколониално време вече няма покритие. 


Музикант ли е преводачът? Защото както музикантът интерпретира начален нотен текст, тъй и преводачът има начален литературен текст? И двамата са по някакъв начин интерпретатори, инструменталисти...


Аз отдавна чувствам своята роля точно като музикален инструменталист. И много съжалявам, че поради икономически причини не може да имаме 2-3-4 преводачески изпълнения на един текст. Има, но те са все препревеждане във времето. А на мен ми се ще симултанно. Би биломного интересно и някои аспекти от текста щяха да излизат много по-силно. Аз вече не си купувам и толкова много СD-та на различни парчета или композитори, колкото все повече изпълнения на едно и също произведение. Слушаш часове наред едно изпълнение, след това другото. Първата реакция може да е отхвърляне, не си свикнал – друго темпо, друга каденца… След това обаче, ако си търпелив: "Ами да, виж колко хубаво!…" Носи нещо неочаквано. Аз обичам да ме изненадват. И това ми липсва при много писатели – вече не ме изненадват толкова.


Ти като преводач на какъв инструмент свириш?

Не знам. Наистина не знам. Любимият ми инструмент е чело.


Но аз знам, че превеждаш като слушаш музикално произведение, което оприличаваш на творбата. Какво слуша, докато превеждаше "Под игото"?


Ха-а-а, виж ти, не си спомням… Понеже това беше голям текст, а напоследък превеждам по-съвременни автори… При описанието на битките ми беше скучно, поради което исках музика, която да не се натрапва. И избрах "Добре темперирано пиано".


Бах…


О, да! Без Бах не мога…


Емилия Дворянова, "Passion или Смъртта на Алиса" с Бах и "Под игото" с Бах?


Да, но съвсем различни. А и при Емилия не е само Бах. И ще ти кажа една от причините, поради която в последната ѝ книга "Концерт за изречение" междинната част се казва "Шакона". Аз случайно открих един диск чрез уебсайт, който намира млади таланти, невероятно добри. За първи път благодарение на тяхно изпълнение на "Есен" на Вивалди слушам клавесина, който иначе все е приглушен от другите инструменти. Страхотно! Та чрез тях открих CD "Шакони". Вътре, на трето място е истинската "Шакона" на Бах, която е за цигулка, а иначе има още три за пиано… 


Музиката ми въздейства силно и подарих диска на Емилия. Много ѝ хареса и… "Шакона"!


Преводачът влияе на своя автор?


(смее се) Доколкото знам, и Георги Арнаудов* е написал нещо, след като прочел книгата… 


А как стигна до българския?


Като малка аз никога не съм харесвала особено приказките. Четях развлекателни книжки – детективски и т.н. Една от моите две баби, много я обичах, имаше голямо влияние върху мен и трябваше на 15 години да се освободя от него, защото беше строго католически вярваща. Тя имаше цялата поредица на графиня София дьо Сегюр, по рождение Ростопчина, дъщеря на граф Фьодор Ростопчин, който запалил Москва, за да не я вземат французите. Той е заточен в Полша, след това пътува из Европа, дъщеря му София се омъжва за граф дьо Сегюр, приема католицизма и започва да пише. Пише страшно увлекателно и страшно морално. Действието се развива в аристократични семейства от френската провинция, големи семейства… 


Беше много морално… И руско. Мисля, че по някакъв начин всичко руско, славянско ме е привличало. До този ден през април 1973 г., когато моите родители се връщат вкъщи с двойка българи. Мъжът беше на стаж, тя с него в Париж, бяха оставили дори като залог детето си в България, франкофони, но помежду си, естествено, говореха на български. И си спомням, просто виждам още сцената, това беше през 73-а, преди… е, да, 38 години, когато чух жената, която имаше много хубав глас, езикът ми действаше – не мога да ти кажа защо – като нещо припознато, адски музикално – може би заради всичките "ц", "з", "с", "ш"… Българите произнасят "с"-то по много по-звънлив начин, отколкото ние. И реших тогава, че този език искам да е мой, и – наивно, – че искам да го говоря като тях. 


А след като се зае сериозно, кое ти се видя най-трудно?


Видът на глаголите. И все още ми е трудно. Глаголната система на българския език е ужасна или не, не – по-скоро чудесна, защото е изключително богата. 


Първият ти превод?


Йордан Радичков, "Луда трева".


Хареса ли ти?


Тогава… не мога да кажа. Странно ми беше. Ще ти кажа защо: Как се ражда романът във Франция? През ХII век в т.нар. "куртоазно общество". Значи любов – мъжът, подчинен на своята любима. След това виж Балзак, Стендал, Флобер, Пруст – при нас моторът на романовото повествование какво е – обществото и любовта. Винаги! И аз попадам на една литература (изключвам "Тютюн", защото "Тютюн" тогава не беше верният "Тютюн") – вземи например Радичков, вземи Ивайло Петров, Вера Мутафчиева, вземи Николай Хайтов – любовните истории не ги интересуват.


Така че за французойчето, което бях тогава – странна литература, защото къде е любовта, в нея няма двойки, няма тройки (смее се), нещата са други – сблъсък между градския живот и селския, между поколенията, патриархалният живот, който си отива за ужас на старите – такива неща, които трябваше да разбирам… При Радичков именно заради тази "любовна" характеристика на френската литература всичко, което беше магическо, фантастично, ми беше чуждо в началото.


Тогава бях студентка в университета, в който преподавам сега, паралелно следвах и класическа филология, и това ми беше първата задача. Една преподавателка ми каза: Вие сигурно много обичате да превеждате, защото превеждате много от старогръцки и латински, искате ли да преведете нещо от български?"


"Луда трева" има елементи от лека фантастика, но има и страхотни поетични моменти. Например майката, която е умряла, не си спомням точно, вероятно неотдавна е умряла, защото момчето, синът ѝ, гледа как снежинките падат и се стопяват по лицето ѝ. Това беше много поетично. И все пак изглежда достатъчно ми е харесал, а после и съм свикнала, защото това беше началото на едно дълго-дълго… 


Колко книги?


Горе-долу 40.


Коя е последната?


"Госпожа Г." на Емилия Дворянова.


А после? 


Алек Попов, "Черната кутия"… За съжаление, засега не мога да намеря издател. Но, разбира се, не губя надежда…


Юни 2011


* Анри Мешоник (Henri Meschonnic, 1932-2009) е поет, есеист и виден френски теоретик на превода, един от учителите на Мари Врина. 
* Георги Арнаудов-Джо (1957), един от най-интересните български класически композитори в момента. 

Коментари (10)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на tak40309320
    tak40309320
    Рейтинг: 221 Неутрално

    Браво!
    А на Митко Новков - лух.

    има хора с много профили, има и профили които се ползват от много хора
  2. 2 Профил на Додо
    Додо
    Рейтинг: 924 Неутрално


    Алек Попов, "Черната кутия"… За съжаление, засега не мога да намеря издател. Но, разбира се, не губя надежда…

    Това показва колко недобре в световен аспект са посдтавени дори най-добрите ни и известни писатели- налага се преводача да ви преведе и след това, месеци и години да изпращка книгата на издатели, те да отказват и да отказват и да отказват...

  3. 3 Профил на Додо
    Додо
    Рейтинг: 924 Неутрално

    Мари Врина е била съпруга на писателя Виктор Пасков. Което ми се струва доста важно и се замислих, че не го виждам тук. Дали е просто случайност таков едно премълчаване? Защото, доколкото имам информация, научаването на български от страна на Мари Врина има много общо с това, че е била съпруга на Виктор Пасков...

  4. 4 Профил на MP
    MP
    Рейтинг: 318 Неутрално

    Разпокъсано, елементарно, нафукано и непрофесионално.

  5. 5 Профил на MP
    MP
    Рейтинг: 318 Неутрално

    Другарката Николов се изказва по всякакви въпроси относно превода. Но най-голямата глупост е, че преводите през Възраждането били неточни. Голямо откритие!
    И първокурсник в Ямболския университет знае, че книжовният език не е оформен още през Възраждането.
    Е, как преводите да са точни?
    Въобще... "Говорим си тука едни приказки."

  6. 6
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше рекламни съобщения или спам.

  7. 7 Профил на Mr. Brightside
    Mr. Brightside
    Рейтинг: 367 Неутрално

    До коментар [#3] от "Додо":

    Не, нямало е общо с Пасков. Тя решава, че иска да учи български още докато е била момиче.

  8. 8 Профил на Додо
    Додо
    Рейтинг: 924 Неутрално

    До коментар [#7] от "Mr. Brightside":

    Едно е да решиш нещо, когато си още дете, съвсем друго е да го постигнеш. Мисля, че Пасков е изиграл сериозно роля тук. За сериозното вникване в езика е трябвало да комуникара много на този език. Няма как да е другояче.

  9. 9 Профил на Mr. Brightside
    Mr. Brightside
    Рейтинг: 367 Неутрално

    До коментар [#8] от "Додо":

    Мари Врина ми е преподавала. Историята е, че пътувала с родителите си, когато качили двама стопаджии - мъж и жена. И какво, оказало се, че са българи. Като ги чула как си говорят, била пленена от езика. С Пасков нещата се случва по-нататък.

  10. 10 Профил на Додо
    Додо
    Рейтинг: 924 Неутрално

    До коментар [#9] от "Mr. Brightside":

    Зная я тази история. И то без да ми е преподавала И от опит да споделя, когато си с някой човек на една маса, тогава може повече неща да се научат и разберат за същият този човек
    /в сравнение с преподаването/
    Но, пак казвам, българският език го е научила чрез и основно с помощта на Пасков. Тя не е изключение от правилото, по-скоро го потвърждава. Над 70% от преводачите на български език в момента се правят от хора, които са били или още са със съпруги/съпрузи българи!





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK