Откъс от "Омнибус Сараево" на Велибор Чолич

Откъс от "Омнибус Сараево" на Велибор Чолич


В рубриката "Четиво" публикуваме откъс от "Омнибус Сараево" на босненския романист и журналист Велибор Чолич - необикновен поглед към Сараево в началото на миналия век и атентата, довел до избухването на Първата световна война, издаден на български от "Изток-Запад". Книгата е преведена от френски от Илияна Очкова.


Голямата история не казва нищо по въпроса, но в ранната сутрин на 28 юни 1914 г. равинът Барух Абрамович се събужда сред перушина. Времето навън е задушно като пред буря, през цялата нощ го болял коремът. Обикновено, когато е болен, равинът Барух Абрамович сънува змии, но сега сънят му бил бял и свеж, с плешиви птици, тежки и мазни, които нападали неговата Книга, прословутата Хагада от Сараево.


Жена му Баша е вече станала, равинът долавя аромата на кафе и мед, на пресен хляб и чиста вода, напръскана върху праха пред къщата... Всичко е както обикновено, свят ограничен и суров, само дето върху възглавницата му има шепа пера. Бледи и сиви, леко сини към върха, което го кара да си мисли за гълъби. Равинът Барух усеща също и огън, нещо като нож, който разкъсва нежната тъкан на корема.




А всичко около къщата цъфти, месец юни е почти към края си, може да се чуе песента на птиците, тих шум като че вали – зелените листа, обръщани от подухването на топлия ветрец, който понякога носи буря. Долу, в града, водата в реката тече спокойно и храни миниатюрни мушици, прозрачни водни кончета, които на свой ред хранят рибите и жабите...


В реалния свят ли съм, се пита равинът Барух, или още сънувам?


И старият човек най-после отваря очи, съвсем бавно, като че изтрива с гъба последните останки от съня. После нищо, никакви пера. Само стаята, леглото, малка масичка с книги и гарафа с прясна вода. Мазна муха бръмчи около главата му. Реален свят, пулсиращ и истински. Всяко нещо си е на мястото.


Съвсем доволен, човекът се колебае между лулата и молитвата. Хубава лула от черешово дърво със свастика – символ на щастието в Индия, гравирана върху дългата част. Като мъдър човек избира най-напред молитвата Оz vechalom, "сила и мир". После, като добър ориенталец, си запалва лулата.


Човекът пуши лула, посръбвайки кафе. Долу градът е вече празничен. Обърканата нощ, сънят, язвата – всичко се губи, стопява се завинаги в хубавия син и нежен облак на херцеговинския тютюн, наречен дукат – толкова е жълт.


– Времето води хората – заключава равинът, – а не хората времето.


Остават му едва пет часа живот, но равинът Барух Абрамович още не го знае.


* * *


По пътя към центъра равинът Абрамович спира два пъти. Разменя няколко думи със стария приятел Хаджи Карагьоз, майстора на килими, който лапа топла кифличка пред магазина си; после поздравява стара жена – лудата Ривка.


– По-добре да вали в ден като днешния, отколкото времето да е хубаво – казва старата луда срещу шепа тютюн. По този начин, като при ритуал, почти всеки ден Ривка му излиза с поговорка и равинът Барух ѝ предлага нещо в замяна: ябълка, монета или малко тютюн.


* * *


По пътя има вече много хора. Отправяйки се към Латинския мост, равинът Абрамович играе на любимата си игра: училището за ангели. Той напредва бавничко, без да гледа внимателно, както се върви по познат път или из родния град. Проверява паметта си, като изброява ангелите по азбучен ред както в училище. Би могло да се каже, имената на ученици, подредени пред най-висшите си учители – паметта и времето: Аханиел, Ахиел, Азриел, тананика равина в бялата си брада, Азазел, после Баракиел, Белет, Бетур, Безриел...


В стъпка с ритъма на тази броеница, мъжът най-после пресича улицата и се настанява на първия ред, сред другите религиозни сановници. Стиска ръката на приятеля си ходжата Илдан Диздаревич и му отправя едно селям алейкум. Отправя и едно по-малко приятелско добър ден към католическия свещеник, някой си Иван Латинович. Поп Аксентий е на втория ред.


Я гледай, казва си равинът Абрамович, Диздаревич и после Латинович, също както в играта ми с ангелите...


След което се настанява точно пред Латинския мост, там където не бива, там където ще умре няколко минути по-късно, улучен във врата от непредназначен за него куршум.


– Е – казва приятелят му, ходжата Диздаревич – знаеш ли, че тази сутрин са хвърляли гранати по ерцхерцога? Изглежда, някой от младите сърби... Не са уцелили, Inch,Allah...


Равинът Барух Абрамович чеше брада и въздиша тежко. Лудостта на хората е като солената морска вода, необятна и невъзможна за преглъщане отведнъж.


– Човек се ражда, както му е редът – казва той на приятеля си, – но умира в безредие. Така е, откак свят светува...


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (3)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на venci4
    venci4
    Рейтинг: 1421 Неутрално

    "– Човек се ражда, както му е редът – казва той на приятеля си, – но умира в безредие. Така е, откак свят светува..."
    --------------------------------------
    Тук не съм съгласен с равина- Господ го взима при Него , когато му е писано.

    Платени форумни тролчета, така ли ви възпитават на Позитано? http://prikachi.com/images/793/8000793h.jpg
  2. 2
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше рекламни съобщения или спам.

  3. 3 Профил на Стефан
    Стефан
    Рейтинг: 409 Неутрално

    "Лудостта на хората е като солената морска вода, необятна и невъзможна за преглъщане отведнъж..."

    Болезнено вярно!





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK