Откъс от "Дневник на крадеца" на Жан Жьоне

Откъс от "Дневник на крадеца" на Жан Жьоне

© Издателство



В рубриката "Четиво" на "Дневник" публикуваме откъс от "Дневник" на крадеца - второто издание на романа на известния френски писател, поет, есеист и драматург Жан Жьоне, което излиза на 3 август, този път под знака на издателство "Колибри". Преводът от френски е на Росица Ташева.


Роден съм в Париж на 19 декември 1910 година. В приюта за сираци не можах да науча за себе си нищо друго. Когато станах на двайсет и една година, си извадих акт за раждане. Майка ми се е казвала Габриел Жьоне. Баща – неизвестен. Появил съм се на бял свят на улица "Асас" № 22.


Там ще науча нещо за произхода си, рекох си и отидох на улица "Асас". На номер двайсет и две се намираше Майчин дом. Отказаха да ми дадат исканите сведения. Отгледан съм от селяни в Морван. Когато видя в полето – особено по здрач, на връщане от руините в Тифож, където е живял Жил дьо Ре – цветчетата на жълтугата, се изпълвам с дълбока симпатия към тях. Съзерцавам ги сериозно, нежно. Цялата природа сякаш участва във вълнението ми. Сам съм на света и не съм сигурен дали не съм кралят, може би феята на тези цветя. Докато минавам покрай тях, те ми отдават почит, покланят ми се, без да се навеждат, разпознават ме. Знаят, че съм техният представител – жив, подвижен, чевръст, победител на вятъра. Те са естествената ми емблема, чрез тях съм пуснал корени в земята на Франция, подхранвана от превърналите се в прах кости на децата, на юношите – содомизирани, заклани, изгорени от Жил дьо Ре.




Чрез това бодливо растение от Севените участвам в престъпните приключения на Ваше. Чрез цветето, чието име нося, съм близък с растителния свят. Мога без жал да разглеждам всички цветя – от едно семейство сме. Чрез тях навлизам в по-нисшите области – бих искал да сляза до дървесните папрати и блатата им, до водораслите – и още повече се отдалечавам от човеците.


Разправят, че на планетата Уран атмосферата е толкова тежка, че папратите са пълзящи, а зверовете едва се влачат, смазани от теглото на газовете. Към тези унизени, проснати по корем същества искам да се присъединя. Ако метампсихозата ми отреди ново местоживеене, ще избера тази прокълната планета и ще я обитавам с каторжниците от моята раса. Сред ужасяващи влечуги ще преследвам вечната си жалка смърт в мрака, където листата са черни, а водата в тресавищата – гъста и студена. Сънят ще ми бъде забранен. Ще ставам все по-буден и ще позная противното братство на усмихнатите алигатори.


Не мога да кажа, че реших да стана крадец в точно определен момент от живота си. Леността и склонността към мечтание ме докараха до поправителния дом в Метре, където трябваше да остана до "двайсет и една". Избягах и станах наемник за срок от пет години, за да получавам заплата. Но съвсем скоро дезертирах, като отнесох куфарите на няколко черни офицери.


Известно време живях от кражби, но проституцията допадаше повече на безгрижието ми. Бях на двайсет години и значи, вече познавах армията, когато пристигнах в Испания. Достойнството, което придава униформата, изолирането от света, което налага, и самият войнишки занаят ми донесоха малко покой – макар армията да е встрани от обществото – и самочувствие. За няколко месеца положението ми на по природа унижено дете се посмекчи. Най-после усетих сладостта да бъдеш приет от хората. Несретният ми живот в Испания бе нещо като понижение, като срамно разжалване. Като падение. Не че по време на престоя в армията бях истински войник, насочван от строгите добродетели, които създават кастите (педерастията сама по себе си би била достатъчна, за да ми навлече неодобрение), но все пак там в душата ми продължи тайният процес, който един ден ще избие на повърхността. Може би именно моралната самота – към която се стремя – на предателите ме кара да им се възхищавам и да ги обичам. Вкусът към самотата бе признак на гордостта ми, а гордостта – проява на силата ми, неин начин на употреба, нейно доказателство. Чрез гордостта скъсвах най-здравите връзки в света – връзките на любовта. А колко любов ми бе нужна, за да почерпя от нея сили за унищожението й. За пръв път в полка (поне така ми се струва) станах свидетел на отчаянието на един от обраните от мен. Да обираш войници, значи да предаваш, защото скъсваш връзките на любовта с обрания войник.


Плостьоне бе хубав, силен и доверчив. Той се качи на леглото, за да потърси между нещата си стофранковата банкнота, която бях взел четвърт час преди това. Държеше се като клоун. Не знаеше къде да търси. Насочваше се към най-невероятните места – паницата, от която току-що бе ял, торбата с шомполите, кутията със смазка. Бе смешен. Казваше:


– Да не съм луд да я оставя там!


Не бе сигурен, че не е луд, затова проверяваше, но не намираше нищо. Примиряваше се с надежда да отрече очевидното, просваше се на леглото, после веднага ставаше и отново търсеше на същите места. Виждах как увереността му на мъж, здраво стъпил на краката си, сигурен в мускулите си, се нищеше, ставаше на прах, поръсваше го с непозната за него мекота, изронваше солидните му ъгли. Присъствах на това безмълвно преображение. Правех се на безразличен. А всъщност този млад, уверен в себе си войник ми изглеждаше така жалък в невежеството, в страха си, в смайването си пред зложелателството, за което не подозираше – никога не бе мислил, че тъкмо той ще е жертва на първото му проявление – в срама си, че за малко да се разчувствам до степен да пожелая да му върна стофранковата банкнота, която бях сгънал на шестнайсет и скрил в една пукнатина на казармения зид близо до сушилнята. Грозно нещо е обраният. Обраните придават на крадеца арогантна самота. Осмелих се сухо да изрека:


– Ако знаеш на какво приличаш. Като че ли имаш дрисък. Върви в кенефа и пусни водата.


Тази реплика ме спаси от самия мен. Изпитах любопитна сладост, някаква свобода сякаш ме олекоти и придаде на легналото ми тяло изключителна пъргавина. Това ли бе предателството? Току-що се бях откъснал грубо от противното другарство, към което ме подтикваше естествената ми обичливост, и с учудване забелязвах, че това обстоятелство ми влива голяма сила. Така приключих с армията, така скъсах връзките на приятелството.


Гобленът, наречен "Дамата с ликорната", ме вълнуваше по причини, които няма да изброявам. Прекосих границата между Чехословакия и Полша през лятото, по пладне. Идеалната гранична линия минаваше през нива със зряла ръж, руса като косите на млад поляк и притежаваща леката маслена мекота на Полша, за която знаех, че през цялата си история е била наранявана и жалена. Бях с друго едно момче, и то като мен изгонено от чешката полиция, но го изгубих по пътя – може би се бе заблудило някъде из храстите или бе решило да ме изостави; във всеки случай изчезна. Ръжената нива граничеше откъм полската страна с гора, в чийто край се виждаха неподвижни брези, а откъм чешката – с друга гора, елхова. Дълго останах клекнал, напрегнат и се питах какво ли крие тази нива; дали, ако река да мина през нея, ще налетя на притулени в ръжта митничари. Нищо чудно невидими зайци да се придвижват вътре. Бях неспокоен. Под чистото пладнешко небе природата ми предлагаше пленителна загадка.


Ако стане нещо, то ще е появата на ликорна, казах си. От такъв момент и на подобно място може да се пръкне само ликорна.


Страхът и подобието на вълнение, които изпитвам винаги, когато минавам граница, родиха първата си феерия под оловното слънце точно по пладне. Навлязох в златното море, както човек се хвърля във водата. Прекосих ръжта прав. Вървях бавно, уверено, с убеждението, че съм хералдически герой в създаден за него естествен герб: лазур, златна нива, слънце, гори. Към тези образи, сред които заемах определено място, се прибавяха образите от полския фолклор.


В това южно небе сигурно се рее невидимият бял орел! – рекох си.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (6)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на MP
    MP
    Рейтинг: 328 Неутрално

    Не е ли по-известен като "Дамата с еднорога"?

  2. 2 Профил на тулса
    тулса
    Рейтинг: 2809 Неутрално

    До коментар [#1] от "marmalad68": С много неща е известен той..Ценя го като стилист и независим дух,един от апостолите на лгбт движението( някои от откровените му книги са били забранени в щатите ).Не би било лошо да се публикува нещо тук от интервютата и есетата му, например "Палестинците" или..,"Братя Карамазови".В добрия си анализ на романа на руския писател Жене критикува Достоевски за антисоциалистическите му възгледи.Френският писател е от почитателите на СССР, а и на Черните пантери...Антисоциална личност отвсякъде.


  3. 3 Профил на tak40309320
    tak40309320
    Рейтинг: 262 Неутрално

    Фасбиндер направи филм по негов роман "Querelle".
    Наистина ЛБГТ го почитат.

    има хора с много профили, има и профили които се ползват от много хора
  4. 4 Профил на world_citizen
    world_citizen
    Рейтинг: 284 Неутрално

    До коментар [#2] от "тулса":


    До коментар [#3] от "tak40309320":

    https://www.youtube.com/watch?v=DprNsG02pDI

    Да, Фасбиндер. Жана Моро и Брад Дейвис в главната роля. Същят Брад Дейвис, играл в "Среднощрн експрес" на Алън Паркър. И починал след усложнения от СПИН. За жалост.

  5. 5 Профил на world_citizen
    world_citizen
    Рейтинг: 284 Неутрално

    [quote#1:"marmalad68"]е е ли по-известен като "Дамата с еднорога"?[/quote]

    А то между ликорна и еднорог каква е разликата? Май почти колкото между "врат" и "шия".

  6. 6 Профил на world_citizen
    world_citizen
    Рейтинг: 284 Неутрално

    [quote#2:"тулса"]С много неща е известен той..Ценя го като стилист и независим дух,един от апостолите на лгбт движението( някои от откровените му книги са били забранени в щатите ).[/quote]

    Жьоне е бил образ несравним и безподобен. Има една шега за него, че май малко повече от половината си живот е прекарал по затворите, казано с най-добри чувства, разбита се.

    Рядък екземпляр, който учудва с митарствата си и с високата класа литература, която създава. Пиесите му са страхотни, правени са някои от тях и на българска сцена. "Балконът" и "Кемриерките", ако не се лъжа, но за "Балконът" съм сигурен. И филми прави накрая в колаборация с режисьори и кинаджии.

    Най-поразителното з амен остава прямостта, с която пише. Не спестява нищо и нарчиа нещата с истинските им имена.

    Мисля че по-новата плеяда автори като Алдо Бузи и Дейвид Войнарович, които също пишат по подобни теми са повлиян от него. Той отваря вратите към това. Мисля че Едмънд Уайт също е писател влязал в нишата на Жьоне.

    Подобно нещо се случва и с други автори, но не е лошо. Все някой като Жьоне ще открие и създаде нов модел, който става модел и за много други.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK