Откъс от "Никой не се спасява сам" на Маргарет Мацантини

Откъс от "Никой не се спасява сам" на Маргарет Мацантини

© издателство



В рубриката "Четиво" публикуваме откъс от романа "Никой не се спасява сам" на известната италианската актриса, писателка и сценарист Маргарет Мацантини, Тя вече има два бестселъра, екранизирани с Пенелопе Крус в главната роля, сред които разтърсващата драма "Не мърдай" от Кан 2004 г. (романът е преведен на български като "Чуй ме"). Издатели на книгите й в България са "Колибри", а преводът на "Никой не се спасява сам" е на Ваня Петрова. 


Беше нещо естествено един ден да спре да се храни. Просто намери себе си, такава, каквато искаше да бъде. Един изпънат воал, зад който само душата се промъква. Жива, невероятно жива, защото бе сякаш в предсмъртно състояние.


Беше много щастлива. Това си спомня. Невероятно щастлива. Владееше се с абсолютна лекота. Нямаше нужда от света с неговите барчета и ресторанти.




Майка й понякога я водеше на ресторант. Поръчай нещо, яж. Фиама винаги беше на диета и ядеше от чинията на дъщеря си.


Сега й стигаше една ябълка, можеше да ходи пеша с часове.


В онези дни беше толкова лесно. Както в началото, когато изпадаш в зависимост, когато почнеш да смъркаш кокаин или да вземаш амфетамини. Познаваше куп модерни светици, гладни и натегнати до козирката от химически видения.


Тя предприемаше всичко сама, мразеше всякаква форма на зависимост.


Зависеше само от себе си.


Чувството, че владееш всичко, щом успяваш да овладееш глада.


Сутрешното събуждане с дупка в стомаха. Отбелязване на всяко вътрешно движение. Удоволствието от усещането, че гладът си отива, подобно на изплъзваща се опашка, че стомашните стени са останали без слуз и се съединяват като затворен илик. И че въпреки това още е пълна с енергия, произведена от психиката, от някакво вътрешно вещество.


Бяха щастливи дни. Изчакваше костите да се покажат, като цветя, които се разтварят сутрин.


После се оказа вътре. Точно като наркоманите.


Силата те напуска, виденията се замъгляват. Все неща за ядене, обвити в мъгла. Но единственото, което можеш, е да продължаваш. Да повръщаш зелено.


Искаше да се измъкне, ала намерението й не бе проява на волята. Беше измамно.


Мислеше за живота. Гледаше живота на другите. На нормалните момичета, които имаха тела. И задници в дънките.


Но тя вече беше пленница на различен пашкул от живота. За хора на прага на смъртта и мистици с чела, препасани с лента.


Вече не можеше да ходи. Прекарваше часове, изпъната на леглото. Косите й висяха като миши опашки. Беше бледа, приличаше на изровен труп.


Пепел, която се крепи в една форма.


Делия отиде да живее в един апартамент с Микол, следваше биология. Насекоми, мимикриращ живот. Майка й ходеше да я види с приятеля си.


(Дъщеря ти лесбийка ли е?) Шумна и неадекватна, нищо неразбираща. Фиама също бе минала по своя път, беше се консултирала със специалисти. Никога не говореше за храна. Беше като да споменава дявола. Или космите, подаващи се от бикините.


Делия си водеше дневник за храната.


Не мога да изговарям нещата. Думите се надигат от дъното, но си остават там като мъртви риби. Душата е портал на морско гробище. Не влизай така с твоя слънчев загар, боса, със сандвич в ръка. Уважавай тази дъщеря. Това същество, което страда от толкова отдавна, толкова дълго. Няма истински виновници. Можеш да се считаш за невинна. Просто така се получи.


Прекалено крехка, за да живее, и прекалено могъща, за да умре – такава беше Делия по онова време.


Мъчителните сцени в магазините, когато си купуваше дрехи. Детският размер. Погледите на продавачките.


А колената сега наистина я боляха. И акаше като зайците, все едно дребни горски плодове.


Години по-късно Гае щеше да оближе зъбите й, разядени от анорексията.


– Какво гледаш?


– Гледам всичко твое и всичко ми харесва.


– Да отида ли да ми изпилят зъбите?


– Да не си посмяла.


И тази вечер храната й е трудна за преглъщане. Остава в гърлото, прави неимоверно усилие да я изпрати по-надолу. Зрънцата ориз са като парченца гипс. А знае, че трябва да го стори. Трябва да яде.


Бавно, спокойно. Да се нахрани.


Има деца и вече не може да си позволи онова нещо. Страх я е от него, най-много от него я е страх. Защото е вън от нейния контрол.


А тя държи всичко под контрол.


Откакто роди децата, откри колко голям организатор може да бъде. Може да мисли за безкрайно много неща едновременно. Когато мисли, засмуква буза между зъбите си и остава така. Като вътрешен кламер е, а тя все едно закача листчета на бузата си. Сега има мазол отвътре, там, където потъват всичките й терзания.


Спира да яде, стиска зъби, увисва на бузата си.


– Уредих се що-годе добре... пазарувам... купих си електрическа метла... прави всичко сама...


Много е хитро. Защо не сме си купили електрическа метла преди?


– Ми...


Брадичката на Гае е мазна от котлета. На Делия й идва да протегне ръка със салфетката си. Условен рефлекс й е, да бърше брадички.


– В една сграда с апартаменти под наем за временно ползване, много гадно място.


– Знам.


– Козмо ли ти каза?


– Да...


– На Нико му харесва... тапетите, белите животинчета... пълно е с тия животинчета от прахта. Затова купих електрическата метла.


Избутва бузата си с език, първо от едната страна, после от другата.


– Не мога да остана там задълго...


– Избърши си брадата.


Гае мисли за по-малкия, за Нико. Липсва му. Носеше го насам-натам като малка миеща мечка, залепнала на врата му. Караше го в парка с колелото и Нико заспиваше на седалката си. А косата му, представя си косата му, права и леко червеникава, като неговата. Делия вече не му дава да взема децата.


– Не може да се явяваш, когато ти хрумне, по дяволите.


Отредиха му дни, за да ги вижда, съдията ги определи.


Стояха на стъпалата пред Съдебната палата в онази гадна сутрин. Преди един месец. Тогава се видяха за последно. Вече беше топло, но Делия бе облякла велуреното си яке с дебелата подплата. Това, дето винаги виси в коридора.


Съдията беше млад и плешив. Приличаше на пакетирано пиле. Отсъди в нейна полза. Тя не иска той да минава така, за половин час, да им донесе малък подарък или пликче бонбони, които да им развалят вечерята.


– Изнервят се, държат се странно, не ме слушат после.


Много е лесно да дойде, да подхвърли някой боклук и да си отиде.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (2)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Раковски
    Раковски
    Рейтинг: 877 Неутрално

    Сканирах го набързо - боза.
    Това ли четат младите днес?
    Боже, Боже!

  2. 2 Профил на Deaddark
    Deaddark
    Рейтинг: 2669 Неутрално

    Подиграват се на хората с анорексия - гнусна работа, вече срама нямат някои бездарни графомани, само и само да привлекат внимание към жалката си личност.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK