© Издателство
В рубриката "Четиво" публикуваме откъс от "При входа на морето" на Емилия Дворянова, книгата, получила наградата "Роман на годината" на Националния дарителски фонд "13 века България" за 2015 г. Той е любезно предоставен от издателство "Обсидиан".
...а зад стъклото въздухът е зелен и подвижен, приближава, отдалечава се, лизва прозорците, разсейва се и зеленото изсветлява, става съвсем прозрачно зелено, видение за зелено, видението изчезва, после отново се появява и започва да шуми в листата на дърветата, листата са зелени, но и въздухът е зелен и понякога се сгъстява, облива стъклото и напира да влезе, балончета се пукат, бълбукат, въздух във въздуха... искам да ги поема, потребно ми е да ги поема, заедно с тях в гърдите влиза зеленото, гъсто е и започвам да кашлям... очите ми са отворени, виждам стъклото, зеления въздух отвън, формите му, съвсем ясно усещам някой до мен, но него не го виждам... трябва да ги отворя, очите за него... плътността на зеления въздух ми пречи...
други зелени петна, линии, отделни точки, преливащи форми, и всички едва отличими в зелената маса на въздуха... приличат на сериите на Шьонберг, само че в цвят, или на електрокардиограма, зелени пулсации на сърдечния ритъм, или картина на минималист, опит да се улови
неуловимо зеленото... зелен квадрат на Малевич...
към София, а предишния ден ме докара с колата, но трябваше да преспи в селото, защото в санаториума не допускат да остават посетители, и не знам как ми хрумна да ѝ разкажа този сън точно преди да тръгне, навярно
защото е натрапчив и си мислех, че ако ѝ го разкажа, ще се освободя от него, ще ме напусне зеленото.
спомням, а тя ме погледна със съжаление и ме попита дали ме мъчи.
ако не се бях събудила точно в този момент, щях да го видя и може би вече нямаше да се повтаря... но сигурно си била ти.
мен, но аз всъщност знам, че онзи е друг.
лавици над бюрото.
Усмихна се... усмихнах се и аз, ако можех, наистина бих останала; мястото изглежда красиво, наоколо няма нищо, сградата е кацнала на висока земя... само море, скали, никакъв шум освен вятъра и вълните, поне през тази първа нощ нищо друго не чух.
– Бих останала – казах ѝ, – но лекарите смятат, че за месец ще се оправя, най-много два...
– Дано, да, сигурно – отвърна Ана, но не изглеждаше убедена и тогава вече стана от шезлонга, влезе вътре и започна да разглежда книгите, докато ме чакаше да я последвам, за да я изпратя, но аз продължавах да гледам като замаяна зеленикавата вода, простряна до съвсем синия хоризонт.
– На юг морето е синьо, тук водите са зелени, нали и ти така го виждаш? – попитах, усъмнена в зеленото, и тя потвърди, така било на север, понякога ставало сиво, а аз продължих:
- И е твърде далеч от София, няма смисъл да идваш, ще се притеснявам, докато шофираш. Звучеше логично след всичко, което се случи, но не ми отвърна, не знам дали се съгласи, беше измъкнала от рафта "Вълшебната планина" и разсеяно я прелистваше.
– Винаги съм си представяла санаториумите като във "Вълшебнатапланина", не прекалявай с четенето...
Само че е море, помислих, но пък може да е вълшебно.
– Няма да прекалявам, просто любими страници, Ана... но и ще се опитам да пиша... ако мога, може би вече никога няма да мога.
Виж видео 
