Откъс от "Мъжете – тирани, мъжете – под чехъл" на Виктор Ерофеев

Откъс от "Мъжете – тирани, мъжете – под чехъл" на Виктор Ерофеев

© Кирил Златков, Издателство



В неделната рубрика "Четиво" публикуваме откъс от сборника "Мъжете – тирани, мъжете – под чехъл" на известния руски писател Виктор Ерофеев, който излезе преди два дни в новата поредица "Есета" на издателство "Факел експрес". Редактор е Георги Борисов, а преводът е на Иван Тотоманов.


D O N ’ T  C O M P L A I N  З Н А Ч И " Н Е  С Е  О П Л А К В А Й "


Никога не съм обичал Севера, да не говорим за Крайния, на мен и в Москва ми е достатъчно студено, но един приятел, който си пада по северните сияния, ме уговори и тръгнахме – на края на света, към най-северната точка на Европа, Нордкап. И там, в Норвегия, на п... си майчина, най-неочаквано се влюбих, при това в нещо наглед абсолютно идиотско – в едно дърво. При това дори не в конкретно дърво, а във вид дърво. Така вероятно в началото на века глупавите студенти са се влюбвали в пролетариата.




Срам ме е да призная, но се влюбих в национален символ – не на Норвегия, а на Русия. Винаги съм гледал да стоя настрана от този символ просто защото ми беше писнало от него, той беше навсякъде и във всичко, от букварчето до Сандуновската баня. Познайте от три пъти. Правилно, брезата.


И как пък успях? Излязохме от Хелзинки с един миниавтобус и поехме право по меридиана нагоре, оттатък Полярния кръг, през Лапландия, към брега на Ледовития океан. В Хелзинки беше горещо, финландците се наливаха с бира, природата се беше позапотила: цъфтяха рододендрони, все едно сме на юг. Но колкото по-нагоре се изкачвахме по картата, толкова по-строги ставаха растенията. Започна се състезание по издръжливост. Първи отпаднаха като уморени бегачи лекомислените широколистни видове като липите и тополите. Дъбът, въпреки прословутата си якост, също не издържа дълго – изчезна от полезрението. Лосовете се смениха с елени както на пътните знаци, така и в реалността. Отвъд Полярния кръг всички оставащи дървета рязко се смалиха на височина. В полята цъфтеше царицата на московските бунища – лилавата върбовка. От широколистните видове останаха трепетлики и брезички джудженца.


После като по команда всички дървета обраснаха с мъх. Пътувахме през мочурища и малки златодобивни участъци, в селските ресторантчета ни хранеха с мечешко. Слънцето спря да залязва. Навлязохме в огромен район с повалени дървета. След него изчезнаха трепетликите, по-близо до тундрата изчезнаха и борчетата. Изчезнаха и сауните – бяхме минали финландсконорвежката граница, а норвежците не обичат сауните. Двама инвалиди седяха до един побит флаг и се правеха на граничари. След границата от дърветата останаха само елички и брезички.


Еличките бяха опърпани и кльощави, а брезите се преродиха: превърнаха се в брезов храсталак с криви кафеникави, обсипани с жилави бучки стъбла. Растяха покрай безупречното шосе, което се точеше през вечната замръзналост, и около тъмночервените къщи на норвежките селяни, по чиито прозорци висяха лампи за в случай на бъдеща полярна нощ.


Най-после стигнахме до фиордите на океана, до светлите плажове с плоски камъни, до водата с цвят на разсеяни късогледи зелени очи. Слънцето светеше косо – минаваше полунощ. Юлският арктически вятър беше толкова силен, че направо ни поваляше. Сутринта вятърът постихна и тръгнах покрай скалите към океана. И в пукнатините видях нискорасли полярни брезички. Бяха победили – наоколо нямаше никакви елички, нямаше нищо иглолистно. И освен това сякаш не растяха на едно място, ами пълзяха по корем, като заобикаляха неразтопилите се островчета летен сняг – напред към земния край.


И освен това ухаеха. Но как! Ухаеха така, все едно пееха с цяло гърло и огласяха цялото крайбрежие, цялата арктическа земя. Брезовият аромат беше по-силен и от празничен църковен елей. И аз разбрах – край, влюбвам се. Влюбвам се в тези дървенца-джудженца, които живеят и не се оплакват.


Е, това е друга тема, различна. Не познавам друга страна, в която толкова много да се оплакват от живота, както в Русия. Като се почне от поздрава "как си?" и се стигне до въпроси от по-фино естество, в отговор получаваш само купища оплаквания – от управниците, от здравето, от времето, от бащите и децата, от приятелите, от войната и мира, от самите попитани. В Русия се оплакваме най-вече може би защото нашите хора са по-слаби от обстоятелствата. Защо тогава нашите мъже да не усвоят чуждестранния опит на норвежките брезички джуджета? Те не са се предали пред арктическата среда. Не са и чували за англо-американския кодекс на честта, но съществуват според неговото правило: don’t explain, don’t complain (не се оправдавай, не се оплаквай). С две думи, живейте като тези брези.
 


Виктор Ерофеев е роден през 1947 г. в Москва в семейството на дипломат. Един от учредителите на нелегалния алманах "Метропол", той получава световна известност със сборника си разкази "Тялото на Ана, или краят на руския авангард" (1990) и романа "Руската красавица" (1990), преведен на 34 езика. В бестселъри се превръщат и романите му "Страшният съд" (1996), "Енциклопедия на руската душа" (1998), "Добрият Сталин" (2004), "Акимуди" (2012). Автор е на множество есеистични сборници, сред които "Мъже" (1997), "Петте реки на живота" (1998), "Бог Хикс" (2001), "Лабиринт Две" (2002), "Кълбовидна мълния" (2005), "Светлината на дявола" (2008). Постоянен автор и сътрудник на Die Zeit, New Yorker, New York Review Of Books, В. Ерофеев е лауреат на наградата "Владимир Набоков" (1992), кавалер на френския Орден за изкуство и литература (2006) и на Ордена на Почетния легион (2013).
На български са издадени романите му "Руската красавица", "Енциклопедия на руската душа", "Добрият Сталин" и сборникът с разкази "Живот с идиот".


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (9)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на СДС
    СДС
    Рейтинг: 1364 Неутрално

    Срам ме е да призная, но се влюбих в национален символ – не на Норвегия, а на Русия.
    ...............
    Тез са безумно влюбени в себе си!
    Затова не им трябва никой, сами си се таковат. С любоф.

    nemo malus felix, minime corruptor.
  2. 2 Профил на дедо Андро
    дедо Андро
    Рейтинг: 613 Весело

    [quote#0:"Статията"]Не познавам друга страна, в която толкова много да се оплакват от живота, както в Русия. [/quote]
    Има бе, Викторе, има.

    Пич Незнам Как Да Ти Обесна Че Несъжелявам За Недостика На Некой Уникални Изразни Сретства По Български.
  3. 3 Профил на Х
    Х
    Рейтинг: 451 Неутрално

    До коментар [#1] от "СДС":

    "Срам ме е да призная, но се влюбих в национален символ – не на Норвегия, а на Русия. Винаги съм гледал да стоя настрана от този символ просто защото ми беше писнало от него, той беше навсякъде и във всичко, от букварчето до Сандуновската баня. Познайте от три пъти. Правилно, брезата."
    За да се види в какъв контекст е казано.

  4. 4 Профил на answer_42
    answer_42
    Рейтинг: 274 Неутрално

    До коментар [#3] от "Х":
    Точно!
    Извадено от контекста като в коментар номер едно, е повод за идиотски коментари.

    Това тук е в пъти по-добро от написаното от гръцкия му колега за непослушния Джизъс. Гъркът ми напомняше по-скоро за сценарист при Слави Трифонов отколкото за писател.

  5. 5 Профил на bullgar
    bullgar
    Рейтинг: 498 Неутрално

    Русите са безспорно дълбоки души, но реалната самооценка винаги им е бягала... фокуса и детайла тоже

  6. 6 Профил на hodounski
    hodounski
    Рейтинг: 3379 Неутрално

    На всички славяни е присъщо черногледството и оплакването.

  7. 7 Профил на glaxo
    glaxo
    Рейтинг: 328 Неутрално

    Благодаря на "Дневник"! Оригинален и талантлив писател със световна известност. Каквито Русия винаги е имала.Чел съм доста негови неща. Виктор Ерофеев е по-близо до руската традиция(за разлика например от психиделичните текстове на Виктор Пелевин) в цялото и многообразие, а в този откъс ми напомня Юри Казаков или Константин Паустовски.

    П.П. Да не го бъркаме с Венедикт Ерофеев, автора на знаменитата "Москва — Петушки".

  8. 8 Профил на СДС
    СДС
    Рейтинг: 1364 Неутрално

    До коментар [#3] от "Х":
    Познайте от три пъти. Правилно, брезата."
    За да се види в какъв контекст е казано
    .................
    Точно, брезата!
    "Бреза (Betula) е названието на род дървета, разпространени във всички по-високи планини в България, по скалисти места, сечища, предимно в иглолистни гори."
    Или с други думи, хайде нека синьото небе е символ на България.
    Но от листа от бреза руснаците правят вино, оставят ги да ферментират и пият течноста, имала повече проценти от одеколон.

    nemo malus felix, minime corruptor.
  9. 9 Профил на тулса
    тулса
    Рейтинг: 3362 Любопитно

    До коментар [#7] от "glaxo":"..Основным стилем писателей, писавших и пишущих о России, остается сочувственная слезливость. Ошибка и западников, и славянофилов в том, что
    они желают России счастья...Россия, бесспорно, опасная страна. Но здесь стоит согласиться с Ницше,призывающего "жить опасно". Проблеск определяющего национального сознания, смеси кнута и слащавого ханжества мне видится в позднем Гоголе, но даже унего не хватило сил провести мысль до конца.Наш народ, в отличие от французского, не разнародился. Но есть,например,... мексиканский. Русский народ в чем-то уязвительно не уникален. Он похож на другие архаические народы Азии, Латинской Америки, Африки своей близостью к животному миру"
    http://lib.ru/EROFEEW_WI/encyclopedia.txt





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK