Откъс от "Дъщерята на скулптора" на Туве Янсон

Откъс от "Дъщерята на скулптора" на Туве Янсон

© Жанет-45



В рубриката "Четиво" публикуваме откъс от "Дъщерята на скулптора" - нова книга за възрастни на известната финландска писателка и илюстратор Туве Янсон, в която тя разказва рецептата на своето детство. 19-те фрагмента, придружени от нейни рисунки, са посветени на "най-важното, нежното и страшното" от живота на едно малко момиче, растящо в ексцентричното семейство на артисти, много подобно на нейното собствено, пишат издателите от "Жанет 45".


Българската книга идва с предговор от София Янсон, племенницата на Туве, а откъсът е специално подбран за читателите на "Дневник" от Нева Мичева, редактор на поредицата на издателството "Кратки разкази завинаги". Преводът е на Анелия Петрунова.


АННА




Видът на Анна беше същинска наслада за окото!


Косата й растеше като буйна, тучна, подстригана леко безразборно туфа и буквално пращеше от живот. Веждите й бяха черни и гъсти като косата и се съединяваха по средата, носът й бе чип, а бузите – наситено румени. Ръцете й потъваха във водата за миене на съдове като колони. Красива беше.


Ана пееше, докато миеше съдовете, а аз седях под кухненската маса и се опитвах да науча думите на песента. Успях да запомня първите тринайсет куплета от Ялмар и Хулда, а всъщност едва след тях започва да става интересно.


"И Ялмар нахлува със броня и меч, утихват в миг арфи и глъч. Пристъпва към Хулда, която стои с венчален венец пред олтара. Предаден от нея, по-блед от платно, изтръгва венеца в гнева си правдив. А Хулда го гледа със страх във очи – любимият мъж е дошъл да мъсти." Тръпки те побиват, красиво е. Същото изпитваше и Анна, защото казваше: "Излез за малко, че трябва да си поплача, толкова е красиво."


Любовниците на Анна често нахлуваха с броня и меч. Най-много ми харесваше драгунът с червените панталони и куртката с ширити – толкова беше красив. Сваляше сабята си и тя понякога падаше на пода, а аз чувах звъна чак горе на стенното си легло и си мислех за дългата му, трепереща, отмъстителна ръка. После той изчезна, а Анна се сдоби с нов любовник, който беше "мислител". Затова тя ходеше на лекции, слушаше за Платон и гледаше отвисоко татко, който четеше вестници, и мама, която четеше романи.


Обясних на Анна, че мама няма време да чете други книги, освен тези, за които трябва да нарисува корица, за да разбере какво се случва в книгата и как изглежда героинята. Някои просто се оставят вдъхновението да ги води и забравят за автора, но не бива така. Илюстраторът трябва да се съобрази и с автора, и с читателя, а понякога дори и с издателството.


- Ха! – каза Анна. – Жълти издателства, дето не издават Платон. Между другото, госпожата получава даром всички книги, които илюстрира, а на корицата на предишната героинята не беше руса, въпреки че в книгата беше.


- В цвят е по-скъпо! – ядосах се аз. – Освен това някои книги си ги купува, какво като е на половин цена!


Опитах се безуспешно да обясня, че издателствата не обичат многоцветния печат и мърморят за двуцветния (колкото и добре да знаят, че единият цвят при всички положения трябва да е черен), а руса коса може да се нарисува и без жълта боя, така че все пак да изглежда руса.


- Нима?! – каза Анна. – И какво общо има това с Платон, ако мога да попитам?


Тогава аз забравих първоначалната си мисъл. Анна вечно скачаше от тема на тема и накрая излизаше права.


Но аз понякога я тормозех. Карах я да разказва отново и отново за детството си, докато не избухнеше в сълзи, а после заставах до прозореца, люлеех се от пети на пръсти и зяпах към двора. Или рязко преставах да разпитвам, въпреки че лицето й подпухваше и тя запокитваше черпака в другия край на кухнята. Понякога тормозех Анна, като се държах учтиво с любовниците й, задавах въпроси по интересни за тях теми и не ги оставях насаме с нея. Друг много сполучлив начин за тормоз беше да заявя с високомерен и провлачен глас: "Госпожата иска телешко печено за неделя" и веднага да изляза, сякаш с Анна нямаме какво друго да си кажем.


Анна дълго си отмъщава с Платон. После любовник й стана един "човек от народа" и тя взе да си връща, като говореше за всички вестникарки, дето ставали в четири часа, докато господинът се излежавал вкъщи и чакал да му доставят Хювудстадсбладет. Веднъж й отговорих, че на света няма вестникарка, която да работи по цяла нощ като него, когато прави гипсови отливки за конкурс, и че мама работи до два часà всеки Божи ден, докато Анна се излежава, на което Анна каза: "Мен хич не ме намесвай. Пък и господинът не получи награда на миналия конкурс!" Тогава аз изкрещях, че причината е несправедливото жури, а тя – че и баба знае така да се оправдава. Аз я обвиних, че не разбира нищо, защото не е човек на изкуството, а тя каза, че е лесно да си придаваш важност, когато събеседникът ти дори не е имал часове по рисуване в училище, след което не си говорихме няколко часа.


Когато си наплакахме до насита, аз се върнах в кухнята и видях, че Анна е постлала одеялото върху масата. Това означаваше, че мога да си направя къща под масата, ако не й се мотая в краката или около вратата на килера. Направих къщата със столовете, цепениците и табуретката, но то беше по-скоро от любезност, защото под големия скулпторски статив ставаше много по-хубаво.


Когато доподредих къщата, Анна ми даде няколко порцеланови съда. И тях приех, за да й угодя. Не обичам да си играя на готвене. Мразя храната.


Веднъж никъде на пазара не се намериха клонки от песъкиня за първи юни. Мама трябваше да има песъкиня на рождения си ден, защото иначе щеше умре. Така й предрекъл един циганин, когато била на петнайсет, и оттогава песъкинята създаваше ужасни главоболия на всички. Понякога разцъфваше прекалено рано, а друг път – прекалено късно. Ако я откъснеш в средата на май, листата й покафеняват по краищата, а цветчетата така и не се разтварят.


Но Анна каза:


- Знам, че в парка има бяла песъкиня. Ще идем да наберем, когато се стъмни.


Стъмни се много късно, но тя все пак ми разреши да я придружа – на никого дума не казахме за намеренията си. Анна ме хвана за ръката: дланите й винаги бяха топли и влажни, а когато се движеше, около нея се разнасяше горещ и малко плашещ аромат. Тръгнахме надолу по Луцгатан и влязохме в парка, а аз се бях вцепенила от ужас и си мислех за пазача, градската управа и Бог.


- Татко никога не би направил такова нещо – казах.


- Да, защото господинът е голям еснаф – отговори Анна. – Просто ще си вземем това, от което имаме нужда, нищо повече.


Чак като прескочихме оградата, проумях невъобразимите й думи, че татко е еснаф. Толкова бях удивена, че не успях дори да се засегна.


Анна пристъпи към белия храст в средата на тревната площ и започна да бере.


- Не береш правилно! – изсъсках. – Бери както трябва!


Ана, разкрачена в тревата, се изправи и ме погледна. Засмя се с широката си уста, като разкри всичките си големи, красиви зъби, после пак ме хвана за ръката и се наведе, и двете се шмугнахме под храстите, и се запромъквахме. Притичвахме от храст на храст, а Анна през цялото време се оглеждаше през рамо и понякога спираше зад някое дърво.


- Така правилно ли е? – попита.


Аз кимнах, стиснах дланта й и тя продължи да бере. Протягаше дългите си ръчища, така че роклята й се изопваше, смееше се и кършеше клонки, а цветчетата се сипеха по лицето й. Прошепнах:


- Стига, стига, достатъчно – и бях така зашеметена от ужас и удивление, че замалко да се изпусна в гащите.


- Ако ще крадем, да го правим като хората – каза Анна спокойно. Обятията й бяха пълни с клонки, които закриваха гърлото и раменете й, а тя ги държеше здраво с едрите си червени ръце. Пак прескочихме оградата и си отидохме вкъщи, а от пазача и полицията нямаше помен.


После казаха, че сме брали от храст, който въобще не бил песъкиня. Просто също бил бял. Но мама все пак оцеля и не умря.


Понякога Анна я хващаха лудите и крещеше:


- Не мога да те гледам! Махни се!


Тогава слизах на двора, сядах върху кофата за боклук и прогарях с лупа фотографски филмчета.


Обожавам миризмите – миризмата на горяща лента и на жега, и на Анна, и на кутията с глина, и на косата на мама, и миризмата на празненство и песъкиня. Самата аз все още нямам миризма, струва ми се.


През лятото Анна ухаеше различно – тревисто и още по-горещо. Смееше се по-често и показваше по-голяма част от големите си ръце и крака.


Много я биваше да гребе. Правеше един-единствен мах и се отпускаше върху греблата с триумфално изражение, а лодката така се плъзваше през пролива, че лъскавата привечер вода побеляваше зад нея, сетне Анна пак загребваше и лодката продължаваше стремглаво напред като доказателство за силата й. Понякога се засмиваше шумно, потапяше едното гребло и лодката се завърташе – така Анна показваше, че целта й не е да стигне на точно определено място, а просто да се забавлява. Накрая оставяше лодката да се носи свободно, лягаше на дъното и запяваше, и всички, не само във Финския залив, а и на остров Рьодхолмен, я чуваха как пее в залеза и разбираха, че там лежи Анна, пищна и весела, разгорещена и за нищо нехаеща. Тя точно това искаше.


Друг път се катереше по хълма – цялото й тяло леко се полюшваше – и от време на време откъсваше по някое цвете.


Ана пееше и когато приготвяше печива. Разточваше тестото, удряше го в масата, галеше го, оформяше го и хвърляше кифличките в пещта, а те падаха точно в правилното положение върху тавата. Тя затръшваше вратичката, изправяше се и викваше: "Охааа! Жега!"


Обожавах Анна през лятото и тогава никога не я тормозех.


Понякога ходехме в Диамантената долина. Това е плаж, на който всички камъни са кръгли, скъпоценни и с много красив цвят. Под водата са по-хубави, но ако ги натъркаш с маргарин, изглеждат добре и на сухо. Там ходехме, когато мама и татко работеха в града, и щом съберяхме достатъчно диаманти, сядахме до поточето, което се спуска от планината. То течеше от началото на лятото до края на есента. Правехме водопади и бентове.


- В поточето има злато – каза веднъж Анна. – Погледни.


Погледнах и нямаше.


- За да го видиш, трябва да го сложиш там – обясни тя. – Златото изглежда прелестно под кафява вода. И се умножава: все повече и повече.


Отидох вкъщи, донесох всичкото злато, което притежавахме, както и перлите, и сложих купчинката в поточето – стана чудно красиво.


Лежахме двете и слушахме как клокочи потокът, а Анна пееше Лъвската невеста. Тя нагази във водата, улови златната гривна на мама с пръстите на крака си, пусна я и се засмя. А после каза:


- Винаги съм си мечтала за истинско злато.


На следващия ден и златото, и перлите ги нямаше. Това ми се стори странно.


- С потоците човек никога не знае – каза Анна. – Понякога златото се умножава, а друг път потъва право в земята. Но може пак да се появи, ако човек знае да си мълчи.


И се прибрахме вкъщи, и приготвихме палачинки.


Вечерта Анна се срещна с новия си любовник на люлката. Той беше "човек на действието" и можеше да я залюлее до най-високото и отгоре, а Анна беше единствената, която се осмеляваше да се превърти около оста цели четири пъти.

Ключови думи към статията:

Коментари (8)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на lynyrdS
    lynyrdS
    Рейтинг: 433 Неутрално

    Литературен фолк... и той много се харчи..

  2. 2 Профил на the_fat
    the_fat
    Рейтинг: 482 Неутрално

    Благодаря на в.ДДневник а и на издателите от "Жанет 45".
    Приятна новела.....чудесен превод от гозпожица Анелия Петрунова
    независимо дали е от шведски или фински.И двата езика са явно
    трудно преводими на български.А и хората са различни.А и Тове
    Янсон е лесбо ....така че всичко е както си трябва

  3. 3 Профил на Saint of Me
    Saint of Me
    Рейтинг: 2944 Весело

    'Филифьонката, която вярваше в бедствия' и 'пътуване с лек багаж' са първото дето бих чел в оригинал, ако науча езика.

    Use your Illusion
  4. 4 Профил на areta
    areta
    Рейтинг: 1259 Весело

    До коментар [#3] от "evlampi":

    Т.Янсон пише на шведски, ако научиш езика, ще спечелиш и огромен бонус - Астрид Линдгрен, която е не по-малко готина за четене

  5. 5 Профил на areta
    areta
    Рейтинг: 1259 Любопитно

    До коментар [#2] от "the_fat":

    Нещо не схванах логиката ти - ако не беше лесбийка нямаше да пише така добре ли?

  6. 6 Профил на the_fat
    the_fat
    Рейтинг: 482 Неутрално

    До коментар [#5] от "luda_krava":

    [quote#5:"luda_krava"]Нещо не схванах логиката ти[/quote]

    разбирам те.. учудва ме не това че е лесбийка а предова -
    който е перфектен.т.е отразява напълно мислите на автора и
    лирическите героини.Има няколко езика в които тя и той е едно
    и също,а не както в български,така че когато чета някой такъв език понякога от 10 стр. неможе се разбере мъж ли е лубовника или жена.Явно госпожица Петрунова не живее в Бг или поне е живяла дълго в Скандинавия.А ако Тове не би била лесбо едва ли би писала така добре.....както и в случая с автрокаата на Пипи Дългото чорапче

  7. 7 Профил на areta
    areta
    Рейтинг: 1259 Неутрално

    До коментар [#6] от "the_fat":

    Аха, мисля че схванах. Не знам за фински как е, но в шведския има ясно разграничение между половете, когато се използва местоимение, а то се използва често, защото задължително трябва да има подлог. Когато се използва име, е по-трудно за човек, който не знае това име дали е женско или мъжко. А за света на муминтролите хептен не е ясно, но там явно не е важно кой от какъв пол е, а как се държи. Това според мен не идва от езика, а от авторката и е съзнателно търсен ефект. Може би наистина сексуалната й ориентация дава отражение.

  8. 8 Профил на the_fat
    the_fat
    Рейтинг: 482 Неутрално

    До коментар [#7] от "luda_krava":


    [quote#7:"luda_krava"]А за света на муминтролите хептен не е ясно, но там явно не е важно кой от какъв пол е, а как се държи.[/quote]
    ....да ..аз от 30 години не живея в България та за тва и на мен ми е чудно кой как се "държи" когато понякога сън на гости там...





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK