Откъс от "Писателят призрак" на Филип Рот

Откъс от "Писателят призрак" на Филип Рот

© издателство "Колибри"



В рубриката "Четиво" публикуваме откъс от романа "Писателят призрак" на Филип Рот, издаден наскоро от "Колибри". Преводът е на Невяна Андреева.


Гледката навън напомняше студио за неми филми, където хвърлят вата от дюшеци във вятърна машина, за да наподобят снежна буря. Огромни парцали сняг се гонеха лудешки отвъд прозореца и докато слушах как почти се врязват в стъклото със заледените си крайчета, а също и как някой шета с трополене из кухнята, си припомних молбите на съпругата му да я изхвърли от къщи, питайки се дали биха били чак тъй настойчиви в някой огрян от слънце пролетен ден.


– Май е време да повикам такси – казах, като посочих към часовника си, – иначе няма да успея да хвана последния автобус.




Не исках да си тръгвам, разбира се, исках да остана тук завинаги. Вярно, когато Хоуп рухна на вечерята, изпитах мимолетна носталгия по уютната си стаичка в Куоси, сега обаче магическото, сякаш дошло от само себе си разрешение на кризата, още повече засили страхопочитанието ми пред Лоноф и най-вече пред онова, което без ни най-малко стеснение той бе нарекъл "своя собствена смелост".


Да бях възприел неговия подход, когато Бетси се бе развилняла, да бях държал устата си затворена, докато тя ме кастреше, а после да измета парчетиите от счупените съдове и да се настаня в креслото с книга в ръка! Наистина, защо не го направих? Защото бях на двайсет и три, а той на петдесет и шест? Или защото аз бях виновен, а той – невинен? Да, неговият авторитет, а също и бързото възстановяване на реда и здравия разум в дома може би се дължаха в немалка степен тъкмо на това обстоятелство. "Вземи я! Това е единственото разумно разрешение на въпроса!", беше надала вопъл Хоуп, а лесната победа на Лоноф, изглежда, се състоеше в това, че не е и помислял да го стори.


Ейми Белет бе другата причина, поради която никак не ми се искаше да викам такси. Надявах се, малко безразсъдно, че когато се върне от вечерята с библиотекарката на тукашния колеж, ще предложи да ме закара в бурята до автобуса. По-рано тази вечер, докато Лоноф измерваше количеството коняк в чашите със съсредоточеността на добре обучен в модните правила барман, бях попитал закъде бе тръгнала Ейми. Не се бях осмелил да отворя въпрос за статута й на прокудена.


Но на вечерята, когато Лоноф спомена, че е дошла в Атене Колидж като бежанка, аз се сетих за "децата, гладувaщи в Европа", за които ние, децата, преяждащи в Ню Джързи, бяхме чували толкова много. Ако Ейми действително беше едно от тях, може би това обясняваше защо нещо в нея ми се струваше осакатено и недоразвито въпреки поразителната й зрялост и строгата красота. Запитах се дали пък невръстната мургава бежанка със странното име Белет не е еврейка, преживяла в Европа не само ужасите на глада.


– Да – каза Лоноф. – По-добре викнете таксито.


Неохотно станах да си вървя.


– Или, ако предпочитате, може да преспите тук тази нощ и да се устроите в кабинета.


– Не, не, трябва да си вървя – отвърнах и проклех възпитанието, научило ме никога да не се лакомя за втора порция. По-добре да бях израснал на улицата!


Но как тогава щях да стигна от улицата дотук?


– Ваша воля – ми каза Лоноф.


– Не бих искал да притеснявам съпругата ви.


– Мисля, че ще се притесни повече, ако си отидете, отколкото ако останете. Може да сметне, че вината е нейна. Сигурен съм, че ще стане точно така.


Престорих се, че падам от Луната.


– Но защо?


– Седнете. Останете за закуска, Нейтан.


– Не, по-добре не. Не е редно.


– Знаете кой е Джими Дюранти, нали?


– Разбира се.


– А знаете ли едновремешното му изпълнение "Случвало ли ти се е някога да искаш да си тръгнеш и едновременно с това да искаш да останеш?"


– Да, познато ми е.


– Седнете де.


Седнах по своя воля – за да използвам неговите думи.


– Освен това, ако си тръгнете сега, по-голямата част от коняка ви ще остане недопита.


– Ако си тръгна, същото ще се случи и с вашия коняк.


– Както виждате, избягалият евреин не е избягал съвсем – усмихна ми се той. – Няма нужда да го допивате само защото решихте да останете. Това не е част от сделката.


– Не, не, аз искам да го допия – казах и отпих най-яката глътка досега. Той вдигна чаша насреща ми, за да ме последва.


– Хоуп ще се зарадва – каза. – Липсват й хора. Липсват й децата и приятелите им. Посещаваше художественото училище в Бостън, преди да я доведа тук, на шестнайсет версти разстояние от най-близката гара. Манхатън направо я ужаси, но Бостън е нейната Москва, би се преместила там още утре. Въобразява си, че в Кеймбридж ще ми хареса. Само това ми липсваше – всичките тези официални вечeри. Предпочитам да разговарям с коня.


– Имате кон?


– Нямам.


Бях просто влюбен в него. Да, този човек без илюзии не заслужаваше друго освен любов – любов заради безкомпромисността, педантичната добросъвестност, взискателността и бягството от хората, любов заради безмилостния отказ от недораслото, самовлюбено, ненаситно "аз", любов заради мулешкото творческо постоянство и подозрението едва ли не към всичко останало, и най-накрая любов заради скритото обаяние, което ми бе позволил да зърна за миг. Да, Лоноф трябваше само да каже, че не притежава дори и кон, с който да разговаря, и това бе достатъчно, за да отприщи у мен почти момичешка синовна любов към този морално извисен, постигнал тъй много човек, който познава живота, припознава сина и дава благословията си.


Тук му е мястото да спомена, че преди около три години, след няколко часа в присъствието на Абраванел, аз бях не по-малко зашеметен. Но все пак не се проснах начаса ничком в нозете му, тъй като дори за един напреднал студент с пиетет към писателите, какъвто бях аз, бе съвършено ясно, че при Абраванел такова безпределно възхищение – най-малкото от страна на млад обожател от мъжки пол – със сигурност не би предизвикало ответност. Пламенната страст в книгите му, създадени сред слънчевия покой на калифорнийския каньон и кипящи от волна и агресивна невинност, изглежда, бе съвършено чужда на самия автор, щом той хладнокръвно прекрачеше в света на грешниците, които тъй страстно описваше там в каньона. В действителност писателят, неспособен да устои на обаянието на преливащите от енергия съмнителни субекти, в това число и на измамниците от двата пола, които най-безцеремонно се разпореждаха с благородните сърца на оптимистичните му, обречени герои; писателят, способен да извади на бял свят потуления хипнотичен чар и на най-безсъвестния егоист в Америка, както и да го накара да разкрие с красноречива храброст дълбините на безскрупулната си душа; писателят, чиято погълнатост от "великите човешки дисонанси" превръщаше всеки негов пасаж сам по себе си в малък роман и насищаше всяка страница тъй гъсто, както у Дикенс или Достоевски, с най-новите мании, изкушения, страсти и въжделения, бушуващи в гърдите на развълнуваното човечество – представете си, при непосредствен контакт този писател правеше впечатление на човек, излязъл да хапне нещо.


С което не искам да кажа, че на Феликс Абраванел му липсваше чар. Тъкмо обратното, чарът приличаше на околокрепостен ров с такъв океански обем, че онова огромно нещо с кули и конзоли, заради чиято защита бе изкопан, дори не се виждаше. Човек не можеше да открие даже подвижния мост. Абраванел беше като самата Калифорния – за да стигнеш дотам, трябва да вземеш самолет. По време на неговата публична лекция имаше моменти – това беше в Чикаго, през последната ми година в университета, – когато от катедрата Абраванел внезапно правеше пауза, очевидно за да премълчи нещо, хрумнало му току-що, което щеше просто да довърши публиката с очарованието си. И беше прав. Като нищо щяхме да щурмуваме подиума, за да го погълнем жив, ако се окажеше още по-многозначителен, обаятелен и мъдър. Пленителният Абраванел беше за ожалване (казвам това без ирония) – по дяволите, дори самото онова, което целеше да опази стъклописите на неговото вътрешно великолепие, бе тъй красиво, че привличаше с още по-голяма сила посредствената тълпа и любителите на изкуството нашир и длъж по света. От друга страна, той може би тъкмо това искаше. Очевидно не съществува прост начин да бъдеш велик, или поне аз бях на път да направя такова откритие.


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (5)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на answer_42
    answer_42
    Рейтинг: 281 Неутрално

    Тъкмо се бях потопил в атмосферата и ..тряс, греда, а нейното име беше *пиетет*.
    Четох дотам. Да ги **** в преводачите.

  2. 2 Профил на YinYang
    YinYang
    Рейтинг: 298 Неутрално

    Гениален писател !
    Филип Рот е гений, един от малцината велики в съвременната литература. Но естествено по-добре е да се чете в оригинал, на английски.

    When I am king you will be first against the wall, with your opinion which is of no consequence at all.
  3. 3 Профил на lynyrdS
    lynyrdS
    Рейтинг: 455 Неутрално

    Умен човек но скучен писател...много скучен...
    .. Който прочете Американски пасторал до края заслужава да бъде почерпен..

  4. 4 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 3964 Неутрално

    Не е от любимите ми автори.

    klimentm
  5. 5 Профил на moriarti
    moriarti
    Рейтинг: 833 Неутрално

    Уф! Поредният графоман, който е прекалил с Джойс. Откакто обявиха "Одисей" за книга на века (или нещо подобно) куцо, сакато и дебилно се сурна да подражава на цайсатото улаво. Но... литературните гении на човечеството трЕбва да се множат и тиражират.

    Публикувано през m.dnevnik.bg

    "ДУМА" + "Дневник" = "ДУМНИК"




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK