Откъс от "Малкият приятел" на Дона Тарт

Откъс от "Малкият приятел" на Дона Тарт

© "Еднорог"



В празничната рубрика "Четиво" публикуваме откъс от романа на носителката на "Пулицър" Дона Тарт "Малкият приятел", издаден наскоро от "Еднорог". Преводът е на Стефан Аврамов.


Най-малката в семейството, Хариет, не бе нито хубава, нито мила. Хариет бе умна. От мига, когато проходи, присъствието на Хариет се превърна в постоянен повод за леко притеснение за семейство Клийв. Беше неудържима на площадката, груба с гостите, спореше с Иди, вземаше от библиотеката книги за Чингис хан и докарваше главоболия на майка си. На дванадесет години беше в седми клас. Беше отлична ученичка, но учителите не знаеха как да я контролират. Понякога звъняха на майка ѝ, друг път на Иди, която според всички, поназнайващи нещо за семейство Клийв, бе единствената, с която имаше смисъл да се разговаря. Тя бе фелдмаршал и самодържец, човекът с най-голяма власт в семейството, същевременно и тази, която най-вероятно би предприела някакви стъпки. Но и самата Иди не бе сигурна как да се справи с Хариет. Не, че момичето бе непокорно или непослушно, но бе високомерно и по някакъв начин съумяваше да раздразни всеки възрастен, с който се сблъскаше.


Хариет не притежаваше и частица от мечтателната чувствителност на сестра си. Беше набита, като малък язовец, с кръгли бузи, остър нос, късо подстригана черна коса и решителна малка уста с тънки устни. Говореше бързо, с пронизителен, тънък глас, необичайно енергичен за дете от Мисисипи, та непознати често я питаха откъде е прихванала този характерен за янките акцент. Погледът ѝ бе светъл и пронизващ, по което доста си приличаше с Иди. Приликата между нея и баба ѝ бе видима и не оставаше незабелязана, но красотата на стрелкащите се, пламенни очи на бабата в погледа на внучката се превръщаше просто в свирепост и будеше лека тревога.
Градинарят Честър тайно ги оприличаваше на ястреб и малкото му.




Хариет вбесяваше Честър и Айда Ру, но и ги забавляваше. Откакто проходи, тя ги следваше по петите, докато си вършеха работата и на всяка крачка ги подлагаше на разпит. Колко печели Айда? Дали Честър знае молитвата "Отче наш"? А дали ще ѝ я каже? Забавляваше ги, размътвайки обичайно спокойните води на живота у семейство Клийв. Неведнъж бе причина за почти печални разриви – като например, когато каза на Аделейд, че нито Иди, нито Тат пазеха калъфките, които тя им бродираше, а ги опаковаха и даваха на други хора; или пък когато съобщи на Либи, че киселите ѝ краставички с копър далеч не са кулинарното пиршество, за каквото ги имаше, а всъщност не стават за ядене и голямата им популярност сред съседите и семейството се дължеше на необикновеното им полезно действие като хербицид.


– Нали знаеш онова необрасло място в двора? – попита Хариет. – Там, край задната веранда? Преди шест години Тат изхвърли там малко от твоите кисели краставички и нищо не е покарало оттогава.


Хариет напълно подкрепяше идеята да правят кисели краставички и да ги продават като унищожител на плевели. Либи щеше да стане милионерка.


Минаха три или четири дни, преди леля Либи да спре да плаче, когато се сетеше за това. С Аделейд и калъфките за възглавници положението бе дори по-зле, защото за разлика от Либи тя обичаше да се сърди. Цели две седмици не проговори на Иди и Тат, с ледено безразличие отминаваше помирителните сладкиши и пайове, които те ѝ носеха и ги оставяше на верандата, за да ги ядат съседските кучета. Либи бе покосена от разрива, за който нямаше никаква вина, защото всъщност бе единствената сестра, която стигаше в предаността си дотам да пази и ползва калъфките на Аделейд, нищо, че бяха толкова грозни. Та тя се щураше напред-назад в опити да ги помири. Почти бе успяла, когато Хариет разяри отново Аделейд, след като ѝ каза, че Иди дори не отваряла подаръците, които Аделейд ѝ пращаше, а просто махала стария надпис и слагала нов, преди да ги препрати предимно към благотворителни организации, някои от тях негърски. Събитието бе толкова катастрофално, че и досега, години по-късно, споменаването му всеки път продължаваше да поражда заяждания и прикрити обвинения, а за рождени дни и на Коледа Аделейд се стараеше да прави на сестрите си демонстративно прахоснически подаръци – парфюм "Шалимар" или пък нощница от "Голдсмит’с" в Мемфис, от които винаги забравяше да махне етикета с цената.


– Самата аз обичам домашно направени подаръци – я чуваха да обяснява на висок глас на дамите в бридж клуба, на Честър в двора и над главите на унизените си сестри, докато те разопаковаха нежеланите прояви на разточителство. – Те имат по-голямо значение. Показват обич. Но за някои хора единственото, което има стойност, е колко пари си похарчил. Те не считат подаръка за ценен, ако не идва от магазина.


– Аделейд, аз обичам нещата, които правиш – казваше винаги Хариет. И наистина бе така. Макар че нямаше нужда от престилки, калъфки и кърпи за подсушаване на съдове, тя трупаше крещящите ленени калъфки на Аделейд и чекмеджетата в стаята ѝ бяха пълни. Не харесваше самите тях, а мотивите с холандски момичета, танцуващи кани за кафе и дремещи мексиканци със сомбреро на главата. Толкова силно ги желаеше, че стигна дотам да ги краде от гардеробите на другите и много се ядосваше на Иди, че дава калъфките за благотворителност, защото ги искаше за себе си.


– Хариет, не ставай смешна. За какво са ти притрябвали?
– Зная, че ги харесваш, скъпа – прошепваше с треперещ от самосъжаление глас Аделейд и се навеждаше, за да дари Хариет с театрална целувка, докато Тат и Иди се споглеждаха зад гърба ѝ. – Един ден, когато ме няма на този свят, може би ще се радваш, че ги имаш.
– Това хлапе – споделяше Честър с Айда – обича да предизвиква кавги.


Самата Иди, която нямаше нищо против някое счепкване, откри в лицето на внучката си сериозен съперник. Въпреки това или именно заради това, двете се наслаждаваха на общуването си и Хариет прекарваше по-голямата част от времето си у баба. Иди често се жалваше от ината на Хариет, от нейната липса на добри обноски и роптаеше, че тя винаги ѝ се пречка. Хариет я вбесяваше, но за Иди общуването с нея бе далеч по-удовлетворяващо от близостта на Алисън, която почти не продумваше. Харесваше ѝ, когато Хариет бе при нея, макар че не си го признаваше, и тя ѝ липсваше, когато не бе наоколо.


Лелите я обичаха, но Хариет не бе обичливо дете като сестра си и горделивостта ѝ ги безпокоеше. Беше прекалено пряма. Нямаше понятие от сдържаност или дипломатичност и по това си приличаха с Иди, дори повече, отколкото баба ѝ осъзнаваше.


Лелите напусто се опитваха да я научат да бъде любезна.
– Как не разбираш, скъпа – казваше Тат, – че макар да не харесваш сладкиш с плодове, по-добре е да го изядеш, отколкото да обидиш домакинята.
– Ама аз не обичам сладкиш с плодове.
– Знам, Хариет, затова го дадох за пример.
– Ама сладкишът с плодове е гаден. Не познавам някой, който да го харесва. Освен това, ако ѝ кажа, че ми харесва, тя ще продължава да ми го поднася.
– Да, мила, но нямах това предвид. Смисълът е, че ако някой си е направил труда да приготви нещо за теб, добрият тон изисква да го изядеш, дори и да не искаш.
– В Библията пише да не лъжем.
– Различно е. Това е добронамерена лъжа. В Библията се говори за друг вид лъжа.
– В Библията не се говори за злонамерени или добронамерени лъжи. Пише просто "лъжи".
– Хариет, повярвай ми. Иисус наистина ни учи да не лъжем, но това не значи, че трябва да бъдем груби с нашата домакиня.
– Иисус изобщо не споменава домакиня. Казва, че да лъжеш е грях. Казва, че Дяволът е лъжец и баща на лъжата.
– Иисус ни учи да обичаме ближния си, нали? – попита вдъхновено Либи, поела щафетата от останалата без думи Тат. – Това не включва ли домакинята? Тя също ти е ближен.
– Точно така – с охота се присъедини Тат и побърза да добави. – С което не искаме да кажем, че става дума само за домакиня, която живее в съседство. "Обичай ближния си" означава, че трябва да изяждаш онова, което ти поднесат и да бъдеш благодарна за него.
– Не разбирам как обичта към ближния означава да му казвам, че харесвам сладкиш с плодове. А аз не го обичам.


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Bramasole
    Bramasole
    Рейтинг: 4013 Неутрално

    Харесвам стила на Дона Тарт. Преди няколко години ме впечатли нейния роман "Тайната история". В момента чета "Щиглецът". Интересна книга, но много трудна за четене в буквален смисъл - 960 стр. с шрифт, близък до вестникарския, и огромни междуредови разстояния. Техн. редактор трябва да се извини на читателите.
    От публикувания откъс разбирам, че ще прочета с удоволствие и "Малкият приятел".

    "Човек не се дави, като падне във водата, а като остане там” - Едуин Луис Коул




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK