Откъс от "Кротките" на Ангел Игов

В рубриката "Четиво" публикуваме откъс от "Кротките" - втория роман на българския писател Ангел Игов, публикуван тази есен от издателство "Жанет 45".

– Професор Цанков – процеди Крумов и видимо потръпна. – Как можахте да го изтървете, бе!
– Ти питай твоите хора тука в града как са го изтървали – отвърна начумерен Ценев.
– На мен само да ми беше паднал в ръчичките... Не знам как щях да се сдържа. И сега издава прокламации от Виена, пълзи там пред немците. Ама и Виена ще падне.
– А Цанков ние ли ще го съдим? – почти извика Емил Стрезов.
– Първи състав го съди – изохка Крумов. – Или май втори? Все едно, на него пък смъртната му присъда е повече от сигурна. – Ние също можем да го включим – предложи новоназначеният народен обвинител.
– Като пропагандатор на фашизма. Влиза и при нас.
– Абе, ние и десет пъти да го осъдим – намеси се Ценев – въпросът е да го хванем... Да ни го докарат нашите от Виена, в брониран вагон. Както и други- те: Кантарджиев е там, водачът на ратниците, Дочев от легионерите и той е там. Много бързо се изнизаха с немците, още в първите дни на септември са си плюли на петите.
– Аз съм сигурен – каза Емил Стрезов, – че са останали още много хора, които трябва да бъдат наказани.
– Без съмнение – потвърди Ценев и го потупа по рамото. – Без съмнение.

Емил Стрезов, ние продължавахме да се събираме на нашето обичайно място, на пейките пред "Свети Николай Софийски", и да обсъждаме новините, въпреки че вече ставаше студено. Вестта за твоето назначаване като народен обвинител бе избухнала в квартала като бомба, всички приказваха само за това. Нашето момче! Нашето момче в народния съд! Имаше, разбира се, и други наши момчета и момичета, но такива, които отдавна бяха напуснали квартала, бяха се разбягали насам-натам, та мъжете по кьошетата и лелите из дворовете ги бяха забравили. Над дома на бай Петър все едно се спусна звезда; всеки, който минеше оттам, забавяше крачка и се позаглеждаше, дали пък няма да те види през прозореца. Отде да знаят хорицата, че в следващите седмици ти почти не се вясваше там: беше заживял в Съдебната палата, четеше документи, отваряше писма, приемаше посетители, а започна и да ги отпъждаш, като насъбра повече кураж. Случваше се цяла нощ да останеш там, задрямал на дървения стол пред бюрото, затрупано с вестници и списания, с преписки, с книжки с меки корици, които носеха ей такива заглавия: "Защо е гордост да си българин", "Трима български работници в Германия", "Философски основи на националсоциализма", "Нашата академическа младеж и националните идеали", "Лъжите на английската пропаганда през световната война и сега". Отвсякъде изскачаха тези меки, мазни, сякаш похотливо ухилени книжлета, и Емил Стрезов търпеливо ги разтваряше, за да търси в тях свидетелства за по-голяма или по-малка вина и съпричастност на автора към фашистката пропаганда. По пода се търкаляха броеве на "Зора", "Утро" и "Щурец", разни сътрудници влизаха и носеха нови папки с документи и донесения и понякога в тесния кабинет ставаше толкова задушно, че ти скачаше и 89 хукваше навън да се разходиш по улиците, но и тогава ти се струваше, че минувачите те пронизват с поглед, че зад теб си пробиват път куцукащи фигури с разкривени лица, че ей сега ще те задърпат за пеша на сакото да просят справедливост, ще съскат на ухото ти имена, очакващи наказание; и така дори навън, в щипещия студ на придошлата зима, отвсякъде те пресрещаше знойната съблазън на мъстта. А ние на пейките пред черквата прочетохме и онази статия, която Крумов беше пуснал в "Работническо дело" под заглавие "За ново начало в литературата". Там обясняваше защо шести състав на Народния съд трябва да съди и писатели, включително такива, които не са писали съвсем директни пропагандни материали, но чрез словото си са се поставили в угода на бившия режим, подкрепяли са и са насърчавали неговите престъпления. Нужно е да се разчистят сметките с фашисткото наследство – пишеше Крумов, – да се окаже идейна помощ на проявилите колебание и неувереност през тежкия период писатели, да се преустрои на широка демократична основа Съюза на българските писатели, като се отворят широко неговите врати за прогресивните писатели-антифашисти.

В личен разговор той се изразяваше по-непосредствено.

– Ще им ебем майката – заяви на Емил Стрезов при следващата им среща. – Трябва да изринем цялата тая смрад... А който искрено желае да се приобщи – нека заповяда. Ти междувременно – и той размаха пръст с някаква странна насърчителна закана – продължавай със стиховете...

Странен съвет, защото Емил Стрезов трудно можеше да пише стихове в ония дни: главата му беше станала кошер от имена, някои познати отпреди, други – съвсем нови; имена, чиято вина трябваше да бъде измерена, претеглена и заявена с искане за присъда. Мислеше за тези имена, докато пулсиращата болка в тила му станеше нетърпима. Попълваше ги всички в една таблица, която бе начертал на голям лист картон. Имената бяха толкова много, че в един момент се объркваше: кой беше работил в пропагандата, кой в цензурата; кой бе обслужвал великобългарския шовинизъм в речи и статии, и кой – в стихове и разкази. Имена, имена... Кой беше рисувал злобни карикатури на Сталин и кой беше развивал теории за расовото превъзходство? Всичко се смесваше и с напредването на деня Емил Стрезов все по-често поглеждаше таблицата да сверява. А когато охраната допуснеше някой молител или доносник, хаосът в главата му още повече се завихряше. Вижте, другарю, аз го познавам от години... Той винаги е изразявал симпатии към левите дейци... Двайсет и пета година той издаде Коджейков. Още тогава си беше мръсник. Скромен човек, заблуден. Ама вие не знаете ли, че той е на комисаря по еврейските въпроси шурей? Помогна ми. В голямата блокада той ме прибра у дома си, скри ме – да, да, той. И други е крил. И други е предавал. Казват, че бил ратник, те нали се пазеха в тайна кои са. Ето, аз ви нося тук една негова статия от "Зора"... И така, докато на Емил Стрезов не му се приискаше да крещи, да рита с обувките си поредния нагъл смутител, да го повлече за яката и да го хвърли по стълбите; ала не му беше в нрава да избухва, затова само се свличаше уморен на стола и казваше: вървете си, моля ви...

Може би другите му колеги обвинители не си даваха чак толкова зор. Дали така грижливо се стараеха да отсяват имената, да свържат с ясна логическа линия престъплението с наказанието? Или просто съставяха набързо досието, поглеждаха фактите и мереха с аршин: на този му се полага присъда колкото половината на еди-кого си... Все по-често, в паузите между една папка и друга, Емил Стрезов внезапно се ужасяваше от мисълта, че просто няма време да се произнесат точни и справедливи присъди; че в бързината със сигурност някакви неща ще се пропуснат, ще се смесят; и че накрая дори няма да стане ясно кой за какво точно е осъден. Виждаше как собствените му формулировки, мотивите за исканата присъда, които пишеше на чист бял лист и пъхваше най-отгоре във всяка папка, започват да звучат еднакво кухо и безизразно. Противонародна дейност. Фашистка пропаганда. Злостни клевети. Тези мотиви можеха да се отнесат към всяко едно име. За да прокара в съзнанието си някакви разлики, стараеше се да не посочва съвсем еднакви присъди. Ако в една папка му се оформяше присъда от пет години, искаше шест или четири, защото няколко папки по-назад вече беше поискал пет... Смразяваше го мисълта, че после никой няма да помни кой за какво е осъден; че имената ще се смачкат под тежестта на присъдата, но заедно с тях ще се смачка и тяхната отделна, индивидуална вина; че осъдените имена така и няма да се сдобият с лица дори когато ги види в съдебната зала, някои от тях – за пръв път.

Всичко, което трябва да знаете за: