"Във фризера" от Оливър Сакс

"Във фризера" от Оливър Сакс

© Райчо Станев, Жанет-45



В празничната рубрика "Четиво" публикуваме текста "Във фризера" на покойния Оливър Сакс. неврологът, който успя да запали милиони читатели с разказите си за загадките на мозъка. Той е част от новия, шести брой на литературното списание "Гранта" под надслов "Отвъд болестта" и под редакцията на Манол Пейков в "Жанет 45".


В броя са събрани произведения на писатели като Линда Дейвис, Тим Уинтън и Уил Селф, българските автори Марин Бодаков, Стефан Иванов, Николай Фенерски, Йордан Костурков, Катерина Стойкова-Клемър и много други. Преводът на "Във фризера" е на Милена Попова.През 1957 г., когато бях студент на покойния Ричард Ашър, имах възможност да наблюдавам неговия пациент "вуйчо Тоби" и бях запленен от странната среща на истина и измислица. Д-р Ашър (който навярно сам е публикувал нещо върху тази история) понякога наричаше този случай "случаят на Рип ван Уинкъл". Аз често си го спомнях с особена яснота, когато през 1969 г. бяха "събуждани" моите постенцефалитни пациенти; явно без да го съзнавам, той ме бе глождил с години.


Веднъж д-р Ашър бил на домашно посещение, за да прегледа болно момиченце. Докато разговарял с родителите за лечението, той забелязал в ъгъла безмълвна и неподвижна фигура. "Кой е това?" – попитал. "Вуйчо Тоби… Не е помръдвал от седем години".




Вуйчо Тоби се бил превърнал в ненатрапваща се част от мебелировката. Забавянето на движенията му било толкова постепенно, че отначало роднините му не забелязали; а по-късно, когато се задълбочило, те – колкото и да е удивително – просто го приели като факт. Всекидневно го хранели и миели, обръщали го, грижели се за тоалета му – не им създавал никакви проблеми, бил част от мебелировката. Повечето гости изобщо не го забелязвали, безмълвен и застинал в ъгъла. Роднините му не го смятали за болен: той просто бил спрял.


Д-р Ашър поговорил на сякаш восъчната фигура. Понечил да му премери пулса и като докоснал ръката му, тя била студена като на труп. Долавял се обаче немощен, бавен пулс: вуйчо Тоби бил жив, но явно потънал в особен вледенен ступор.


Разговорът с роднините му бил странен и обезпокоителен. Те демонстрирали удивителна липса на тревога за вуйчо Тоби, макар явно да били грижовни и добри хора. Но, както се случва понякога, когато промяната е неусетна и постепенна, били свикнали с нея. Щом обаче д-р Ашър предложил да закарат вуйчо Тоби в болница, те се съгласили.


И така, вуйчо Тоби беше приет в болницата, в отделение за метаболитни заболявания, оборудвано със специализирани уреди. Обикновеният клиничен термометър не можеше да измери температурата му и използваха специален, предназначен за случаи на хипотермия – той показа 20 градуса по Целзий. Температурата на вуйчо Тоби беше с над 16 градуса по-ниска от нормалната. Зароди се подозрение, което незабавно беше проверено и потвърдено: щитовидната жлеза на вуйчо Тоби буквално не функционираше и скоростта на метаболизма му бе сведена почти до нула. С почти никаква тироидна функция, тоест нищо, което да стимулира, да  "подклажда" метаболизма, той беше изпаднал в дълбока хипотиреоидна (или микседемна) кома – жив и в същото време нежив,  в бездействие, сякаш оставен във фризера.


Ясно беше какво да се прави – това беше прост медицински проблем, – трябваше само да му дадем тироиден хормон, тироксин, и той щеше да се оправи. Но това затопляне, това подклаждане наново на метаболизма трябваше да се извърши много предпазливо и бавно; неговите функции, неговите органи се бяха приспособили към състояние на хипометаболизъм. Ако метаболизмът му бе стимулиран твърде бързо, можеше да се появят сърдечно-съдови или някакви други усложнения. Ето защо ние започнахме съвсем, съвсем бавно и по-малко да му даваме тироксин и съвсем бавно той започна да се затопля...


Измина седмица. Въпреки че температурата му беше вече двайсет и два градуса, нямаше видими промени. Едва на третата седмица, при температура вече доста над двайсет и пет, той се раздвижи… и проговори. Гласът му беше изключително тих и дрезгав, а говорът – бавен, като грамофонна плоча, която грачи само с един оборот в минута (до известна степен хрипливостта се дължеше на оток на гласните струни). Крайниците му бяха сковани и отекли, но постепенно ставаха все по-гъвкави и подвижни благодарение на физиотерапията и раздвижването. Един месец по-късно, макар и все още с по-ниска температура и забавен говор и движения, Вуйчо Тоби явно бе "събуден" и прояви оживление, осъзнатост и загриженост.


"Какво става? – попита ни. – Защо съм в болница? Болен ли съм?" Вместо да отговорим, ние го попитахме как се е чувствал преди. "Едно такова ми беше хладно, мързеливо, мудно, нали се сещате."
"Но кажете, господин Оукинс (викахме му "вуйчо Тоби" само между нас), какво се случи между времето, когато усетихте, че ви е хладно и мудно, и момента, в който се озовахте тук?"
"Нищо особено – отговори той. – Всъщност не знам. Сигурно ми е било много лошо, припаднал съм и роднините са ме докарали тук."
"А колко време не сте били на себе си?" – попитахме го ние с неутрален тон.
"Колко ли? Един-два дни, не може да е повече… Няма начин роднините да не са ме докарали тук."
При тези думи той огледа лицата ни с любопитство и напрегнатост.
"Нали това е всичко, няма нищо странно?"
"Нищичко" – уверихме го ние и бързо излязохме.


Изглежда, ако го разбирахме правилно, господин Оуткинс не съзнаваше, че е минало време, а още по-малко – толкова продължителен период. Почувствал се странно; а сега вече беше по-добре – нищо особено. Нима наистина беше убеден в това?


По-късно същия ден получихме ярко потвърждение, когато старшата сестра дойде при нас развълнувана. "Той съвсем се оживи – съобщи ни тя. – Гори от желание да приказва – разправя за приятелите си, за работата си. За Атли*, за болестта на краля, за "новата" Здравна система и така нататък. Няма никаква представа какво се случва в днешно време. Явно мисли, че е 1950 година."


Като личност, като съзнаващо същество, Вуйчо Тоби беше забавил и спрял развитието си с изпадането в кома. Той беше "отсъствал", "липсвал" огромен период от време. Не беше потънал в сън или в транс - а в дълбока, безсъзнателна кома. А сега, след като бе излязъл от нея, всички тези години бяха за него празни. Не ставаше дума за амнезия или "загуба на ориентация"; неговата висша мозъчна дейност, умът му беше "отсъствал" в продължение на седем години.


Как щеше да реагира, като научеше, че е "изгубил" седем години; че много от онова, което бе вълнуващо, значимо, скъпо за него, си беше отишло невъзвратимо? Че самият той вече бе не "съвременник", а късче от миналото, анахронизъм, странно съхранена вкаменелост?


Правилно или не, ние решихме да водим политика на извъртане (та дори и на откровена лъжа). Разбира се, това щеше да е временна мярка, докато той укрепнеше достатъчно физически и ментално, за да се изправи очи в очи с положението, да издържи дълбокия шок.


(Ето защо лекарите и сестрите не се мъчеха да го извадят от заблуждението, че е 1950 г. Дебнехме се един друг да не изтървем нещо; забранихме да се водят небрежни разговори; забранихме всякакви посетители и го затрупвахме с вестници и списания от 1950 г. Той ги четеше жадно, макар от време на време да се удивляваше на нашето неведение относно "новините" и на жалкото състояние на пожълтелите и опърпани страници.)


Накрая – след като бяха изминали шест седмици – температурата му беше почти нормална, изглеждаше силен и здрав, както и доста млад за възрастта си.


И тогава – по ирония на съдбата - настъпи обрат. Той започна да кашля и да храчи кръв; получи масивна хемофтиза. Рентгеновите снимки показаха образувание в гръдния му кош; при бронхоскопията открихме изключително злокачествен бързо нарастващ дребноклетъчен карцином.


Успяхме да издирим негови рентгенови снимки от рутинни прегледи от 1950 г. и наистина видяхме на тях тумора – малък и останал незабелязан навремето. Подобни силно злокачествени, скоротечни карциноми са склонни да нарастват изключително бързо и да водят до летален изход само за месеци. И въпреки това той беше го имал през 1950 г. Очевидно, като всичко останало в тялото му, ракът беше спрял развитието си, беше замръзнал, затворен във фризера.


А след като ние го затоплихме, туморът се развилня и няколко дни по-късно господин Оукинс почина, кашляйки неудържимо.


Роднините му го бяха оставили да потъне в мраз, който му беше спасил живота; ние прекратихме това и затова той почина.**


Послеслов (1987 г.). Миналия месец с мен се свърза г-жа Д., жена на петдесет и няколко години, на която казали, че има "апатична депресия" и в продължение на двайсет и девет години  напразно я лекували с антидепресанти (трициклични антиоксиданти, инхибитори на моноаминоксидазата и т. н.). И чак накрая – след почти три десетилетия погрешна диагноза – осъзнали, че всъщност през цялото време тя е имала изявена форма на хипотиреоидизъм (макар и далеч не толкова тежка, колкото при вуйчо Тоби).


Въпреки че може да причини явни изменения (подпухване на лицето, отоци на крайниците, забавяне на рефлексите, дрезгав глас, летаргия и апатия), хипотиреоидизмът може да остане странно незабелязан от роднините, близките приятели и дори лекарите на болния, тъй като промените са така постепенни, че с тях се свиква лесно. Страничен човек, с непривикнал поглед, може да забележи проблема само за миг. Понякога обаче физическите симптоми не са така подчертани и се наблюдава единствено промяна в душевното и емоционалното състояние - Ричард Ашър пръв описа това в прочутата си статия "Миксоедемна лудост".


Г-жа Д. започна да приема тироксин и за шест месеца метаболизмът й влезе в норма. Сега тя се чувства много добре, но изпитва известно чувство за анахроничност, а също така и възмущение: "Изгубих двайсет и девет години – каза тя. – Все едно някой ми е откраднал живота. Оказах се демоде, не в крачка с останалите. Всички са продължили нататък, докато аз съм стояла на място." В известен смисъл тя (подобно на някои от пациентите ми в "Събуждания") вече "навакса", приспособи се към новия си живот с благодарност и лекота, макар че продължава да изпитва известна скръб, а също и гняв.


*Клемънт Атли (1883-1976) – министър-председател на Великобритания от 1945 до 1951 г. - б. пр.


**Д-р Ашър често наблягаше на въпроса доколко е разумно да се дават медикаменти  и особено естествено синтезиращи се хормони, без да се взема предвид общото им въздействие върху организма и личността. Той отбелязваше как при възрастен пациент диагнозата "хипотиреоидизъм" може веднага да предизвика предписването на тироиден хормон, а той на свой ред да доведе до сърдечна недостатъчност или инфаркт. Може би е по-добре подобни пациенти (подчертаваше той) изобщо да не бъдат лекувани – и се питаше дали намаляването на функцията на щитовидната жлеза не е при тях психологическо или адаптивно средство, целящо да намали тежестта върху евентуално болното сърце (всъщност в определен период антитироидните медикаменти са били предписвани именно с тази цел за лечение на ангина пекторис или сърдечна недостатъчност). – б. а.


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (6)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на karabastun
    karabastun
    Рейтинг: 3783 Разстроено

    Не знам защо тъжната история на този Вуйчо Тоби ми направи асоциация за общества, които ''заспиват'' забавят се във времето и си съществуват самодостатъчни, но досег със съвременна цивилизация по естествен път ги води до разрушение.

    [email protected]
  2. 2 Профил на gost22
    gost22
    Рейтинг: 1936 Весело

    До коментар [#1] от "karabastun":

    Ами защото и при двата случая (хората и обществата) става дума за заболяване — липса на катализатор...

    "Историята служи на българите, да не си взема поука от нея." ...Фра Дяволо. Жалко, но все още е факт...
  3. 3 Профил на zxe00613919
    zxe00613919
    Рейтинг: 862 Весело

    Изходът е ясен, протоколът - недвусмислен.
    Въпросът: кой живот е за предпочитане?
    Кратък и съдържателен или продължителен и безпаметен.

  4. 4 Профил на chicago514
    chicago514
    Рейтинг: 3868 Неутрално

    ..... неговата висша мозъчна дейност, умът му беше "отсъствал" в продължение на седем години."Неведоми са пътищата мозъчни,ама на тези с по малкото мозъчни гънки им е по лесно.Няма къде толкова да се губят и отсъстват.

  5. 5 Профил на sjaakiie
    sjaakiie
    Рейтинг: 524 Неутрално

    Напомня за филма Good Bye Lenin: http://www.imdb.com/title/tt0301357 Много вероятно е да ви хареса.

    "I'm quite illiterate, but I read a lot."
  6. 6 Профил на znaya
    znaya
    Рейтинг: 941 Неутрално

    Еми веднага като видях, че е имало премиера на това Гранта го търсих в една малка, но класна, и в най-голямата книжарница, но го нямаха. В голямата ми изровиха като рядкост един стар брой и се учудиха, че не ми е все едно кой брой точно ми продават, нали все е Гранта. Дори на сайта на списанието няма инфо и откъси поне от новия брой.
    И така човек като се натъкне на още едно две рекламирани фалшиментовчета и не ще вече да им е читател на сдушилата се литературна дружина.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK