Откъс от "Мъже без жени" на Харуки Мураками

Откъс от "Мъже без жени" на Харуки Мураками

© Издателиство "Колибри"



В празничната рубрика четиво публикуваме откъс от новия сборник с разкази на известния японски писател Харуки Мураками - "Мъже без жени", издаден наскоро от издателство "Колибри". Преводът е на Дора Барова.


"Шехеразада"


Всеки път, след като правеха секс, тя му разказваше някаква необикновена, завладяваща история. Като Шехеразада от "Хиляда и една нощ". Разбира се, за разлика от владетеля в приказките, Хабара изобщо не се канеше да й отсече на сутринта главата (пък и тя нито веднъж не остана с него до сутринта). Разправяше му разни истории, защото просто така й се искаше. А може би и за да го разведри, понеже той прекарваше цялото си време затворен сам вкъщи. Но Хабара предполагаше, че има и нещо друго – тя очевидно обичаше да си говори задушевно в леглото с мъж, особено в онези моменти, в които и двамата лежат отмалели, след като са правили секс.
Хабара нарече жената Шехеразада. Никога не използваше името пред нея, ала в малкия дневник, който си водеше, отбелязваше с химикалка в дните, когато тя идваше, "Шехеразада", както и кратичко съдържанието на разказа от този ден, но така, че ако някой го прочете, да не може да разбере за какво става дума.




Хабара нямаше представа дали историите й бяха съвсем истински, напълно измислени или наполовина истински и наполовина измислени. Беше невъзможно да доловиш разликата. Бяха, изглежда, смесица от истини и догадки, от наблюдения и фантазии. Затова не се интересуваше особено от достоверността им, а им се наслаждаваше по детски наивно. Какво значение можеше да има сега за него дали са истина, или лъжа, или пък заплетена бъркотия от двете?


Във всеки случай Шехеразада знаеше как да разказва изкусно, за да грабне сърцето на слушателя. Каквато и да беше, в нейната уста историята ставаше необикновена. Всичко бе съвършено – интонацията, паузите, темпото. Шехеразада завладяваше слушателя, измъчваше го, караше го да размишлява и да се губи в предположения и накрая му поднасяше точно онова, което той иска. Макар и за кратко, това нейно удивително умение караше човек да забрави околната действителност; изтриваше – сякаш с мокър парцал изписана черна дъска – полепналите по него остатъци от неприятни спомени или тревогите, от които желае да се отърси. А нима не е достатъчно? – питаше се Хабара. Тъкмо към това се стремеше най-много той на този етап от живота си.


Шехеразада беше на трийсет и пет – четири години по-голяма от него, домакиня с две деца в началното училище (също и медицинска сестра, която очевидно наемаха при нужда). Мъжът й беше обикновен чиновник в някаква фирма. Домът им се намираше на около двайсет минути с кола от този на Хабара. Това бе всичко (или почти всичко), което тя му каза за себе си, и той, разбира се, нямаше как да провери дали не е лъжа, но и не се сещаше за причина да се съмнява в нея. Не му каза името си, просто заяви: "Не е нужно да го знаеш". Наистина не беше нужно. За него си беше Шехеразада, пък и това изобщо не го притесняваше. Тя също не се обръщаше по име към него, макар, естествено, да го знаеше, но го избягваше благоразумно, сякаш щеше да е неблагоприятно и даже пагубно, ако излезе от устата й.


Колкото и непредубеден да бе човек, външно нямаше нищо общо с прекрасната Шехеразада от "Хиляда и една нощ". Имаше вид на безвъзвратно поела към средната възраст провинциална домакиня, туктам по тялото й започваха да се трупат тлъстини (наподобяващи запълнени със замазка пукнатини).
Брадичката й бе донякъде месеста, а в ъгълчетата на очите се бяха врязали бръчици на умора. Прическата, дрехите и гримът й не биха могли да се нарекат чак тривиални, но и не можеха да предизвикат възторг. Чертите й не бяха непривлекателни, ала на лицето й му липсваше фокус и това оставяше някакво неясно впечатление. Тя едва ли би грабнала нечий поглед на улицата или в асансьора. Преди десет години навярно е била жизнено и симпатично момиче.


Сигурно неколцина мъже са се обръщали след нея.
Но и така да е било, в някакъв момент завесата на тази част от живота й се бе спуснала и нямаше признаци да се вдигне отново.


Шехеразада посещаваше "къщата" два пъти седмично. Дните не бяха фиксирани, никога обаче не идваше в събота и неделя, понеже, изглежда, се налагаше да ги прекарва със семейството си.


Час преди да пристигне, непременно се обаждаше по телефона. Купуваше необходимите продукти в близкия супер и ги натоварваше в колата си – малка синя мазда хечбек. Беше стар модел с видима вдлъбнатина на задната броня и напълно черни от мръсотия колела. Паркираше я на запазеното за "къщата" място, сваляше покупките и с пакети в двете ръце натискаше звънеца. Хабара проверяваше през шпионката кой звъни, отключваше, махаше веригата и отваряше. Шехеразада се отправяше към кухнята, подреждаше продуктите и ги слагаше в хладилника, след което правеше списък на покупките за следващия път. Вършеше всичко това сръчно, с вещина и без никакви излишни движения, като междувременно не продумваше и беше изключително сериозна.


Щом приключеше, двамата мълчаливо и като понесени от невидимо морско течение се пренасяха в спалнята. Все така безмълвно Шехеразада се събличаше бързо и се мушваше в леглото до него.


Любеха се почти без да отронват дума, извършвайки всеки акт така, сякаш изпълняваха съвместно някакво задание. А ако беше в мензис, тя използваше ръцете си, за да постигне целта, и умелият й и доста делови подход напомняше на Хабара, че е медицинска сестра.


След секса лежаха и си приказваха. Всъщност говореше главно тя, а той кимаше надлежно и задаваше някой и друг кратък въпрос. В четири и половина Шехеразада прекъсваше по средата разказа си (кой знае защо този час настъпваше на най-интересното място на поредната история), скачаше от леглото, събираше разпилените си по пода дрехи, обличаше се и се приготвяше да си тръгне. Понеже, както казваше, трябвало да се прибере и да сготви вечеря.


Хабара я изпращаше до вратата, слагаше веригата и наблюдаваше иззад пердето как малката мръсна синя кола потегля и се отдалечава. В шест вадеше продукти от хладилника, приготвяше си проста вечеря и ядеше сам. Беше работил известно време като готвач, тъй че не му бе никак трудно да стъкми нещо. Поглъщаше яденето с минерална вода "Перие" (не близваше алкохол), а после пиеше кафе и или гледаше дискове с филми, или четеше.
Посвещаваше колкото се може по-дълго време на четенето и обичаше книги, които налагаха да бъдат многократно препрочитани. Нямаше друго за правене. Нямаше с кого да разговаря. Нито на кого да телефонира. Без компютър не разполагаше и с достъп до интернет. Не се бе абонирал за вестник и не гледаше телевизия (за което си имаше сериозно основание). И разбира се, не можеше да излиза навън.


Ако по някаква причина Шехеразада престанеше да идва, той щеше да остане буквално като самотен остров – сам-самичък и без връзка с външния свят. Но тази вероятност не го притесняваше особено. Казваше си, че ще трябва да се справи с подобна ситуация; че все пак не живее на самотен остров; че самият той е самотен остров. Поначало беше свикнал да е сам – това не можеше да го пречупи лесно. Разстройваше го единствено мисълта, че тогава нямаше да може да си говори в леглото с Шехеразада. Или по-точно – нямаше да чуе продължението на нейната история. Скоро след като се засели в "къщата", Хабара започна да си пуска дълга коса. Косата му беше гъста.
Разбира се, целта му бе да си промени физиономията, но не само това. Защото във всеки случай основната причина да си пусне и коса, и брада беше леността. А и можеше да прокарва с наслада ръка по падащите от слепоочията си кичури и по мястото под носа. Както и да си спестява времето за подстригване и бръснене. Досега не му беше правило впечатление, но дори само това, че оставяше косата и брадата си да растат, разсейваше неимоверно скуката му.


* * *
– В предишен живот съм била минога змиорка. – Така, между другото, заяви веднъж в леглото Шехеразада, сякаш съобщи нехайно, че Северният полюс е съвсем на север.


Хабара нямаше никаква представа как изглеждат и що за същества са минога змиорките, тъй че не можеше да има и мнение по въпроса.
– Знаеш ли, че се хранят с пъстърва? – попита Шехеразада.
Той отвърна, че не знае, за пръв път чуваше, че се хранят с пъстърва.
– Те нямат челюсти и това ги отличава значително от обикновените змиорки.
– Че обикновените имат ли челюсти?
– Не си ли разглеждал змиорка? – възкликна смаяна тя.
– Ям понякога змиорки, но не съм забелязал дали имат челюсти.
– Гледай следващия път да не пропуснеш да видиш. Отиди в някой аквариум. Обикновените змиорки имат и челюсти, и зъби по тях. А минога змиорките нямат нищо такова и вместо това устите им са като смукала, с помощта на които се лепват за камъните по дъното на реките и езерата, застават обратно на течението и се полюляват насам-натам подобно на водорасли.


Хабара си представи как на дъното на езеро безброй змиорки се полюляват насам-натам като водорасли. Гледката беше някак съвсем далече от действителността, макар да знаеше, че понякога действителността може да е много нереална.


– Всъщност минога змиорките живеят под прикритието на водораслите. Притаяват се сред тях и щом над главите им преминат пъстърви, мигом се стрелват и се захващат със смукалата си за коремите им.


После подобно на пиявици се впиват в телата им и паразитират върху тях. В смукалата им има нещо като език, покрит със зъби. Змиорките го използват като рашпила, пробиват дупки в пъстървите и малко по малко ги изяждат.


– Не бих искал да се превърна в пъстърва – вметна Хабара.
– По времето на Римската империя навсякъде имало басейни за развъждане на минога змиорки, а за храна им хвърляли живи непокорните и дръзки роби.
Не бих искал да съм и римски роб, помисли си Хабара. Нито пък роб от която и да било епоха.
– За пръв път видях такива змиорки, когато в началното училище ни заведоха на аквариум. Там прочетох описанието на начина им на съществуване и веднага разбрах, че в предишен живот съм била минога змиорка. Искам да кажа, че имам ясен спомен – как насами дъното съм се заловила със смукалото си за камък, полюлявам се насам-натам под закрилата на водораслите и наблюдавам как над мен преминава една тлъста пъстърва.
– А помниш ли да си я яла?
– Не, дотолкова не.
– Чудесно все пак. Само това ли си спомняш от живота си като минога змиорка? Как се полюляваш насам-натам насами дъното?
– Не можеш да си спомниш току-така всичко от предишен живот – заяви тя. – Ако имаш късмет, в някакъв момент изплува едва частица от нещо. Най-неочаквано, сякаш надникваш през дупка в стена.
Виждаш само ъгълче от картината. Ти помниш ли нещо от свой предишен живот?
– Нищо – отвърна той.


Всъщност никога не бе изпитвал стремеж да си спомни каквото и да било от минал живот. Достатъчен му бе настоящият.
– Но не е никак зле да си на дъното на езеро.


Да се лепнеш за някой камък, да изпънеш гръб по течението и да наблюдаваш рибите, които минават над теб. Веднъж зърнах и невероятно грамадна костенурка – огромна и черна като злонамерен космически кораб от "Междузвездни войни". Големи бели птици с дълги остри клюнове нападаха подобно на убийци рибите. Погледнато от дъното, птиците приличаха на носещи се по синьото небе облаци. Ние бяхме скрити надълбоко сред водораслите, затова те не бяха заплаха за нас.


– И ти виждаш всичко това?
– И то съвсем ясно – отвърна Шехеразада. – Светлината там долу, усещам милувката на течението по тялото си. Дори си спомням какво съм си мислила в онзи момент, а понякога мога и да вляза обратно в картината.
– Какво си си мислила ли?
– Ами да.
– Ти там си си мислила нещо, така ли?
– Разбира се.
– За какво наистина си мислят минога змиорките?
– Мислят си за разни съвсем змиорски неща. Размишляват на змиорски теми в змиорски контекст. Това обаче не може да се предаде с човешка реч, защото са размисли единствено на обитателите на водния свят. Също като при детето в утробата. Знаем, че то мисли, но е невъзможно да изразим мислите му с езика, който говорим тук навън. Права ли съм?


– Да не искаш да кажеш, че можеш да си спомниш и пребиваването си в майчината утроба? – смая се Хабара.
– Естествено – отвърна нехайно Шехеразада и надигна леко глава от гърдите му. – А ти не можеш ли?
Той заяви, че не може.
– Тогава ще ти разкажа някога за това. За живота в утробата на майка ми.
В дневника си Хабара написа за този ден: "Шехеразада. Минога змиорка. Предишен живот". Дори и да го прочетеше, страничен човек едва ли би разбрал за какво става дума.


* * *
За пръв път срещна Шехеразада преди четири месеца. Прехвърлиха го в "къщата" в провинциално градче северно от Токио, а тя, която живееше наблизо, му бе прикрепена като "лице за връзка" и се грижеше за него. Тъй като той не можеше да излиза навън, ролята й бе да му купува продукти и разни други необходими неща. Носеше му и книги, които искаше да прочете, списания и дискове с желана музика. Освен това му взимаше и дискове с филми (макар да му беше трудно да преглътне критериите, по които тя ги избираше).


На втората седмица Шехеразада го вкара в леглото, сякаш това бе подразбиращата се от само себе си следваща крачка. Беше приготвила и презервативи. Може пък да бе една от "подкрепящите дейности", влизащи й в задълженията, но така или иначе, тя го предложи спокойно, нито се смути, нито се поколеба, тъй че той също прие процедурата, без да се дърпа. Последва я в леглото и въпреки че не проумяваше напълно логиката на ситуацията, двамата се любиха.


Сексът с нея не можеше да се нарече чак страстен, ала и не беше непременно задължителен. Дори да я бяха заставили да поеме тази функция (или да й бяха намекнали недвусмислено, че е елемент от задълженията й), тя от известен момент нататък започна да й се наслаждава посвоему, пък било то и отчасти. Хабара го долавяше по леката промяна в реакцията на плътта й и това много го радваше, защото той все пак не беше затворено в клетка диво животно, а човешко същество с деликатна душевност. Макар и донякъде необходим, секс с едничката цел задоволяване на нагона не е никак приятен.


Но Хабара така и не схващаше до каква степен Шехеразада гледа на интимния контакт с него като на една от задачите си и доколко той принадлежи към сферата на личния й живот.


Не ставаше дума само за секса. Не можеше да прецени кое от всички неща, които правеше за него, влизаше в служебните й ангажименти и кое тя вършеше просто от добри чувства (ако можеха да се нарекат добри чувства). В много отношения беше трудно човек да отгатне емоциите и намеренията на тази жена. Тя например повечето време носеше обикновено памучно бельо, купено на разпродажба на едро, каквото вероятно ползват ежедневно трийсетгодишните домакини – чисто предположение, защото Хабара нямаше опит с домакини на тази възраст. Понякога обаче се явяваше с изключително изискано и съблазняващо бельо. Не можеше да знае къде си го купува, но изглеждаше скъпо. Прекрасна коприна, изящна дантела, наситени цветове. Хабара изобщо не разбираше целта и обстоятелствата, пораждащи тази драстична разлика.


Объркваше го и фактът, че сексът с нея и историите й бяха толкова тясно преплетени, та беше трудно да кажеш къде свършва едното и започва другото. Не бе преживявал подобно нещо преди: да бъде дълбоко свързан – едва ли не пришит –физически с жена, която не обичаше и сексът с която не представляваше нищо особено. Това го
притесняваше леко.


* * *
Един ден, докато си лежаха, Шехеразада каза някак поверително:
– Бях тийнейджърка, когато започнах да се промъквам в чужди къщи.
Както в повечето подобни случаи, Хабара не намери подходящите думи.
– Промъквал ли си се някога в чужда къща?
– Не мисля.
– Направиш ли го веднъж, става ти навик.
– Та това е незаконно.
– Ами да. Ако те хванат, отиваш в ареста. Посягане на неприкосновена чужда собственост плюс кражба (или опит за кражба) си е доста тежко престъпление. Даваш си сметка, ала се пристрастяваш.


Хабара зачака мълчаливо продължението на историята.
– Хубавото на това да влезеш в нечия къща в отсъствие на живеещите в нея е най-вече тишината. Не знам точно защо, но е наистина тихо. Може би най-тихото място на света. И седнала неподвижно на пода в това безмълвие, аз някак от само себе си се връщах към времето, когато съм била минога змиорка. Чувството беше невероятно. Вече ти разказах, нали, че в предишен живот съм била минога змиорка?
– Разказа ми.
– Ами беше същото. Полюлявам се във водата, залепена със смукалото си за камък на дъното. Досущ като водораслите. Наоколо е съвършено тихо, не се чува нито звук, но сигурно защото нямам уши.
В слънчеви дни лъчите светлина проникват подобно на стрели от повърхността на водата и понякога се пречупват като през призма. Отгоре преминават бавно всевъзможни по цвят и форма риби. А аз не мисля за нищо, тоест мисля си само разни змиорски работи. Те са мъгляви, ала много чисти. Не са прозрачни, но въпреки това няма нито една мръсна. Хем съм себе си, хем не съм. Няма по-прекрасно нещо от такова усещане.


За пръв път Шехеразада влязла в чужд дом в единайсети клас. Била влюбена в свой съученик от общинското училище – футболист, висок на ръст и при това отличник. Не бил красавец, но чист и спретнат и много симпатичен. Ала както обикновено става при гимназистките, любовта й не била споделена. Той очевидно харесвал друго момиче от класа и дори не поглеждал Шехеразада. Не само не разговарял с нея, а навярно даже и не подозирал, че съществува. Тя обаче не била способна за нищо на света да се примири. Видела ли го, дъхът й секвал и понякога едва не се задушавала. Ако не направела нещо, щяла да превърти окончателно. Само че и дума не можело да става да му разкрие чувствата си.


Един ден се измъкнала без разрешение от училище и отишла в дома на момчето. Къщата била на петнайсет минути път от тяхната. Знаела, че съученикът й нямал баща – той работел в компания за производство на цимент, но преди години загинал при катастрофа. Майка му преподавала японски език в съседен град. Сестра му била по-малка от него и учела в прогимназията. Затова през деня у тях нямало никой. Шехеразада разузнала предварително всичко за това семейство. Външната врата била, разбира се, заключена. Тя проверила дали ключът не е под изтривалката и той се оказал там. В спокойни жилищни квартали в провинциални градчета като тяхното почти нямало престъпност, затова хората гледали малко през пръсти на сигурността и за всеки случай – ако някой от семейството е излязъл, без да си вземе ключ – оставяли резервен я под изтривалката, я под саксия до вратата.
Позвънила все пак и изчакала да се увери, че няма кой да отвори, огледала улицата, за да види дали някой от съседите не я наблюдава, отключила и влязла, а след това заключила отвътре. Събула си обувките, сложила ги в найлонов плик, напъхала ги в раницата и се качила безшумно на пръсти на втория етаж.


Както и предполагала, стаята му била горе. Малкото дървено легло било идеално опънато. Вътре имало пълна с книги етажерка, шкаф за дрехи и бюро. На етажерката стояла малка аудиосистема и няколко диска; на стената висял календар със снимка на футболния отбор на Барселона, а до него нещо като знаменце на тима и толкова. Никакви постери, никакви снимки, само боядисана в кремаво стена и бяло перде на прозореца – образцово оправена и подредена стая. Никакви разтворени книги, никакви разпилени по пода дрехи. Всичко по бюрото също си било на мястото. Стаята била отражение на педантичния си стопанин. Или може би майка му я разтребвала старателно.


Или пък и двете. Шехеразада изпитала известно напрежение. Защото, ако било разхвърляно, никой нямало да забележи, че тя е разместила нещо. Помислила си колко хубаво би било да е така. В същото време обаче доста се зарадвала на тази неимоверна чистота, простота и идеален ред – съвсем в негов стил.


Шехеразада седнала пред бюрото и останала така известно време. Сърцето й се разтуптяло при мисълта, че той седи всеки ден на този стол и учи. Тя взимала едно по едно нещата от бюрото, милвала ги, миришела ги, поднасяла ги към устните си. Неговите моливи, ножицата, линийката, телбода, изобщо всичко. Тъкмо защото били негови, й се струвало, че тези най-обикновени предмети сияят.


После отворила чекмеджетата и разгледала внимателно съдържанието им. Най-горното било с няколко отделения, пълни с всевъзможни канцеларски материали и сувенири. Във второто били предимно тетрадките, които използвал в момента, а в третото (най-дълбокото) – разни бумаги, стари тетрадки и изпитни работи, тоест все неща, свързани с училището или училищния клуб по футбол. Нищичко от значение. Надявала се да намери дневник или писма.
Нямало нито една снимка дори. Това й се сторило малко неестествено. Нима той нямал личен живот извън училището и футбола? Дали пък не бил скрил грижливо всичко лично, за да не го намери никой?


Но на нея й стигало даже само да седи пред бюрото му и да пробягва с очи по написаното от него. Минало й през ума, че направо ще полудее. За да поохлади възбудата си, станала от стола и се настанила на пода. После вдигнала поглед към тавана.
Наоколо било все така тихо. Не се чувал нито звук. Ето как тя се върнала към света на минога змиорката дълбоко под водата.


* * *
– Значи, само влезе в стаята му, подържа в ръце различни негови вещи и седя неподвижно на пода, така ли? – попита Хабара.
– Не, не само. Исках нещо негово. Исках да си взема нещо, което е докосвал всеки ден или е било близо до тялото му. Но не и да е важно за него, защото щеше веднага да разбере, че липсва. Затова си откраднах само един от моливите му.
– Само един молив?
– Да. Молив, който беше използвал. Помислих си обаче, че не върви просто да открадна нещо, защото така щеше да излезе, че е най-обикновен грабеж с взлом, нали? Губеше се фактът, че това съм била аз.  Понеже бях "крадец от любов".


"Крадец от любов". Прозвуча му като заглавие на ням филм.
– И реших да му оставя знак. Доказателство, че съм била там. Декларация, че това е размяна, а не най-обикновена кражба. Само че не ми хрумваше нищо подходящо. Прерових си раницата и джобовете, но не открих какво да оставя за знак. Съжалих, че не се бях сетила предварително да взема нещо със себе си... Накрая намислих да оставя един тампон. Неизползван, естествено, както си беше в опаковката. Мензисът ми наближаваше и затова си носех тампони. Пъхнах го на трудно за намиране място – в дъното на най-долното чекмедже. И много се развълнувах, че един мой тампон е скрит в дъното на чекмеджето на бюрото му. А веднага след това – вероятно заради силното вълнение – мензисът ми дойде.


Молив и тампон, помисли си Хабара. Може би в дневника си следваше да напише: "крадец от любов", молив, тампон". Навярно никой нямаше да се досети за какво става дума.


– Тогава, струва ми се, прекарах там не повече от петнайсет минути. Не можех да се задържам дълго, защото за пръв път в живота си се промъквах тайно в чужда къща, а и се притеснявах да не би някой от домашните да се прибере. Огледах внимателно каква е ситуацията вън, измъкнах се незабелязано, заключих и оставих ключа на мястото му под изтривалката. После се върнах в училище с неговия безценен молив.


Шехеразада замълча. Изглежда, беше прекрачила далеч назад във времето и оглеждаше едно по едно всичко случило се тогава.


– Седмицата след това беше най-щастливата до момента в живота ми – продължи разказа си тя. – Държах молива му и си пишех с него какво ли не. Миришех го, целувах го, притисках го до бузите си, галех го с пръсти. Понякога дори си го слагах в уста и го смучех. Пишех с молива и той постепенно се смаляваше, а мен, разбира се, ме болеше от това, но не успявах да се сдържа. Казвах си, че ако стане съвсем малък и неизползваем, мога пак да отида у тях и да си взема друг. На бюрото му имаше цял куп подострени моливи. Освен това той не знаеше, че липсва един. Не бе забелязал вероятно и че в дъното на едно от чекмеджетата е моят тампон. При тази мисъл ме обземаше такова вълнение, че усещах тук долу някакъв странен гъдел, и за да го усмиря, трябваше да си търкам едно о друго коленете под чина. И си повтарях, че дори в този живот да не ме и поглежда; дори и да няма представа, че съществувам, това изобщо не ме притеснява. Защото, без той да знае, се бях сдобила тайно с частица от него.
– Прилича на черна магия – вметна Хабара.
– Да, в известен смисъл си беше май черна магия. След време прочетох случайно в една книга за това и го разбрах, но тогава бях все още ученичка и не разсъждавах чак толкова надълго и нашироко. Просто се носех по течението на страстната си любов. Пагубно е да вършиш такива неща. Ако проникнеш тайно в нечий дом и те хванат на местопрестъплението, сигурно моментално изхвръкваш от училище, а плъзне ли мълвата, става невъзможно да продължиш да живееш в града. Повтарях си го многократно, но никаква полза. Мисля, че бях превъртяла – главата ми не работеше нормално.


* * *
След десет дни Шехеразада отново избягала от училище и се отправила към дома на момчето. Било единайсет часът преди обяд. Тя измъкнала ключа изпод изтривалката, влязла в къщата и се качила на втория етаж. Стаята му била, разбира се, в безукорен ред, леглото – оправено и без гънчица по него. Шехеразада избрала един молив и го прибрала грижливо при своите в раницата. После се излегнала боязливо на кревата, опънала си полата, скръстила ръце на гърдите и се загледала в тавана. В това легло той спял всяка нощ. При тази мисъл сърцето й забило лудешки и тя открила, че й е трудно да диша нормално. Въздухът не стигал до дробовете й, гърлото й пресъхнало и всяко вдишване й причинявало болка.


Примирена, станала от кревата, оправила покривката и после, както и предишния път, седнала на пода. И отново се загледала в тавана. Казала си, че й е още рано да лежи на леглото му; че това прекалено много я натоварва емоционално.


Този път останала в стаята му половин час. Извадила тетрадките му от чекмеджето и ги прегледала. Намерила и есето му за една книга – "Сърце" на Сосеки Нацуме, която трябвало да прочетат през лятната ваканция. Както подобава на отличник, почеркът бил красив и старателен и от пръв поглед личало, че няма сгрешени или пропуснати йероглифи. Текстът му бил оценен с "отличен". Съвсем справедливо. Сигурно при вида на толкова изящно написан текст всеки учител би поставил "отличен", без дори изобщо да го прочете.
После Шехеразада отворила чекмеджетата на шкафа за дрехи и разгледала поред какво има във всяко от тях. Бельото и чорапите. Ризите и панталоните. Екипа му за футбол. Всичко акуратно сгънато и без петънце или протрито местенце.


Дрехите били чисти и идеално подредени. Запитала се дали той сам си ги сгъва, или го прави майка му. Предположила, че все пак е майка му. И се разтресла от ревност към тази жена, която можела всеки ден да върши това за него.


Шехеразада се навела и започнала да мирише всяка дреха. Ухаели на грижливо изпрани и изсушени на слънце. Тя извадила една сива тениска, разгърнала я и я притиснала до лицето си. Искала да провери дали под мишниците няма дъх на пот. Обаче нямало. Въпреки това дълго я притискала до пламналите си бузи и си поемала дъх през носа. Копнеела да задържи тениската за себе си, но й се сторило крайно рисковано – дрехите му били толкова безупречно подредени и поддържани. Той (или майка му) навярно знаел колко точно тениски има в чекмеджето и ако изчезнела една, в къщата като нищо щяла да настъпи суматоха.


В крайна сметка Шехеразада се отказала от тениската и я върнала пак така идеално сгъната в чекмеджето. Трябвало да бъде изключително предпазлива, не бивало да рискува. Освен молив този път взела и малка значка с формата на футболна топка, която намерила в едно чекмедже. Явно била от времето, когато играел в отбора на началното училище. Значката била стара, а и не изглеждала особено ценна, тъй че дори да изчезнела, той едва ли щял да разбере. Или поне щяло да мине време, докато забележи. Шехеразада проверила пътем дали тампонът, който оставила предишния път, бил все още в дъното на чекмеджето. Тампонът бил там.


Опитала се да си представи какво би станало, ако майка му го откриела в бюрото му. Какво ли щяла да си помисли? Дали щяла да притисне сина си с въпроси? Да го накара да обясни какво прави тампон за мензис в чекмедже на бюрото му? Или щяла да скрие, че го е намерила, и да разнищва дълго мрачните си предположения? Шехеразада нямала представа как постъпват в подобни случаи майките. Но така или иначе, решила да остави тампона на мястото му. Та нали това бил първият знак от нея.


За да ознаменува второто си "посещение", оставила три косъма. Била ги откъснала от косата си предишната вечер, завила в парче найлон и запечатала в малък плик. Извадила пликчето от раницата си и го пъхнала в една от старите му тетрадки по математика. Три прави черни косъма – нито много дълги, нито много къси. Без ДНК анализ едва ли някой щял да разбере от кого са, макар от пръв поглед да си личало, че са на момиче.
Тръгнала си, поела направо към училище и успяла за часовете подир обедната почивка. И отново през следващите десет дни била доволна и щастлива. Имала чувството, че той е станал още повече неин. Но както, естествено, би могло да се очаква, историята не можела да свърши гладко. Защото, по собствените й думи, проникването в чужда къща се превръща в навик.


* * *
Шехеразада стигна дотук и погледна часовника до леглото. После каза сякаш на себе си: "О, трябва да тръгвам", скочи и започна да се облича. Това означаваше, че стрелките показват четири часа и трийсет и две минути. Тя си обу простите памучни пликчета, закопча на гърба си телените копчета на сутиена, нахлузи бързо джинсите и облече през главата тъмносинята блуза "Найки". В банята си изми старателно ръцете със сапун, оправи си набързо косата и изчезна със синята мазда.


Останал сам, Хабара нямаше какво конкретно да прави, затова не помръдна от леглото и както кравата преживя храната си, взе да размишлява бавно и с наслада над историята, която Шехеразада току-що му бе разказала. Подобно на всичките й истории, и тази не беше ясно накъде щеше да поеме. Той нито можеше да предположи, нито успяваше да си я представи като ученичка в единайсети клас. Дали тогава е била слаба и стройна? Дали е носила униформа, бели чорапи и плитки?


Още не беше гладен и реши, преди да си приготви вечеря, да почете малко книгата, която бе започнал, но откри, че не може да се съсредоточи. В главата му една след друга изникваха сцените как Шехеразада се промъква тайно на втория етаж; как притиска до лицето си тениската на своя съученик; как вдишва миризмата й. Искаше му се час по-скоро да чуе продължението.


* * *
Шехеразада дойде в "къщата" след три дни – в понеделник. Както винаги, донесе големи книжни торби с провизии, провери храните в хладилника и замени всички с изтекъл срок с новите, направи преглед на консервите, бутилките в шкафа, подправките и сосовете, за да види колко са останали, и си записа какво да купи при следващото си идване.


Не пропусна да сложи в хладилника няколко бутилки "Перие", а накрая остави на масата новите книги и дискове, които бе избрала.
– Нещо да искаш или да ти липсва? – попита го тя.
– Не се сещам – отвърна той.


После, както обикновено, двамата отидоха в спалнята и правиха секс. След любовна игра в рамките на благоразумното време той си сложи презерватив, проникна в нея (тя твърдеше, че от медицинска гледна точка трябва да е от начало до край с презерватив) и пак в рамките на благоразумното време се изпразни. Шехеразада по принцип бе непрекъснато нащрек по отношение на прекомерната страст при акта. Както инструктор по кормуване непрекъснато очаква по принцип ученикът да не се увлича прекомерно на волана.
След като провери с професионално око дали презервативът съдържа точното количество сперма, Шехеразада подхвана разказа си.


* * *
Цели десет дни след второто си влизане в дома на своя съученик тя била доволна и щастлива. Криела значката с формата на футболна топка в кутията си за моливи и в час често-често я милвала. Гризяла леко молива, ближела графита и си мислела за неговата стая. За бюрото му; за леглото, на което той спял; за пълния с дрехите му шкаф; за чистите му бели боксерки; за тампона и трите косъма, които била пъхнала в чекмеджето.
Откакто започнала да се вмъква тайно в онази къща, загубила интерес към ученето. В часовете или се отдавала на безцелни мечти, или насочвала цялото си внимание към това да докосва значката и молива му. Вкъщи никак не й се занимавало да учи и да си пише домашните. Поначало не била слаба ученичка – успехът й бил малко над средния.


Затова, когато я вдигали и не можела да отговори нищо, учителите били не толкова сърдити, колкото озадачени. Понякога в междучасията я привиквали в учителската стая, за да я разпитват какво става с нея, дали не е притеснена или разстроена. Тя обаче не успявала да отвърне смислено. Смотолевяла само нещо от рода, че напоследък не се чувства много добре. Защото не можела, естествено, да каже, че е влюбена в едно момче; че е започнала да се промъква тайно в дома му; че е откраднала оттам моливи и значка и е погълната изцяло от тях; че не е в състояние да мисли за нищо друго освен за него. Само тя единствена можела да си носи тази тежка и тъмна сянка.


– Стигнах дотам вече да не мога да не влизам тайно през определено време у тях. Вярвам, че разбираш колко опасно беше. Аз също си давах ясна сметка, че не е възможно това ходене по въже да продължи вечно. Все някога някой щеше да ме открие и после да се намеси и полицията. Изпадах в ужас от тази мисъл. Но не можеш да спреш търкулнало се надолу по хълм колело. Десет дни след второто "посещение" краката ми тръгнаха сами към онази къща. Имах чувството, че ако не го направя, ще откача. Сега си мисля, че може би тогава не бях съвсем с всичкия си.
– А не беше ли проблем, че често отсъстваше от училище? – попита Хабара.
– Нашите имаха собствен бизнес и бяха прекалено заети, за да се занимават с мен. Освен това дотогава не бях създавала никакви неприятности и никога не им бях противоречала открито. Затова родителите ми бяха убедени, че е по-добре да ми гласуват пълно доверие. Да пиша фалшиви извинителни бележки, беше най-лесната работа. Излагах с почерка на майка ми причината за отсъствието си, подписвах я и слагах печата й. А и вече бях казала на класната си, че не съм добре и че понякога се налага да отсъствам половин ден от училище, за да ходя на преглед в болницата. Пък и учителите си блъскаха главите какво да правят с неколцината, които не стъпваха в клас с дни, тъй че никой не се притесняваше особено, ако от време на време ме няма по половин ден.


Шехеразада хвърли бегъл поглед на часовника до леглото и продължи:
– Отново извадих ключа изпод изтривалката, отворих и влязох. Беше, както винаги, тихо – не, кой знае защо още по-тихо отпреди. Звукът от термостата на хладилника в кухнята отекна подобно въздишка на огромен звяр и аз като никога се стреснах. Междувременно позвъни телефонът и сърцето ми едва не спря от този пронизителен, режещ ухото звук. Облях се в пот. Но тъй като нямаше кой да вдигне слушалката, на десетото позвъняване телефонът замлъкна, а после тишината стана още по-дълбока.


* * *
Този път Шехеразада лежала дълго по гръб на леглото му. За разлика от преди сега сърцето й не биело лудешки, а и можела да диша нормално. Дори успяла да си представи, че той спи кротко до нея и тя го наблюдава. Изпитала чувството, че ако се протегне, ще докосне с пръсти мускулестата му ръка.
Но разбира се, той не бил редом. Тя просто се носела сред облаци от фантазии. После почувствала непреодолим копнеж по миризмата на тялото му. Станала от леглото, отворила едно от чекмеджетата на шкафа с дрехи и разгледала ризите. Всички били грижливо изпрани, изсушени на слънце и прилежно сгънати – чисти и без никакъв мирис. Точно както и предишния път.


Изведнъж й хрумнало нещо. Може би щяла да успее да го осъществи. Слязла бързо долу, намерила коша за мръсните дрехи и отворила капака. Бил пълен с дрехите за пране на тримата – неговите, на майка му и на сестра му. Види се, натрупалото се за ден количество. Шехеразада изровила една мъжка дреха – бяла тениска по врата. Помирисала я и усетила характерната миризма на потно младо мъжко тяло. Противна миризма на плът, която все се носела край момчетата от класа. Само че неговата я направила безмерно щастлива. И заровила лице в подмишниците, тя вдишала дълбоко миризмата и се почувствала така, сякаш е в обятията му и ръцете му са обвити около тялото й.


Шехеразада взела тениската, качила се отново в стаята му и пак легнала на леглото. Покрила лицето си с нея и продължила да вдишва жадно миризмата на пот, докато не усетила отмала в слабините.


Усетила също, че зърната на гърдите й се втвърдяват, и се запитала дали не й идва мензисът. Нямало как, било още твърде рано. Предположила, че се чувстваш така, когато изпитваш сексуално желание. Нямала представа какво се прави в такива случаи, как се справя човек с това. Или по-точно било ясно едно – нищо не можело да се направи при тези обстоятелства. Не и тук, на неговото легло в неговата стая.


В крайна сметка Шехеразада решила да вземе вмирисаната на пот тениска. Било, разбира се, рисковано. Майка му обезателно щяла да забележи, че една тениска на сина й липсва. Едва ли щяло да й мине през ума, че някой я е откраднал, но със сигурност щяла да се зачуди къде ли се е дянала. Жена, на която домът е толкова чист и подреден, е без съмнение побъркана на тема чистота и ред. И ако нещо изчезне, непременно ще претърси къщата милиметър по милиметър, за да го намери. Като безпогрешно тренирано полицейско куче. Така майка му щеше навярно да открие няколкото оставени от нея, от Шехеразада, следи. Но макар да си давала сметка за последствията, не й се искало да се раздели с тениската. Главата не можела да убеди сърцето й.


Вместо това се размислила какво да остави този път след себе си. Решила да са пликчетата й. Били най-обикновени, прости и относително нови, които си била сменила сутринта. Мож ела да ги скрие най-отзад в шкафа. Пликчетата й се стрували най-подходящата разменна монета за тениската. Ала когато ги събула, установила, че дъното им е влажно и топло. Обяснила си го с разтърсилото я желание за секс. Помирисала ги, но не подушила никаква миризма. Все пак й се сторило недотам редно да остави в стаята му нещо омърсено от похотта й, защото така щяла да оскверни себе си. Тъй че си обула пак пликчетата и решила, че ще е друго. Ала какво да е то?


* * *
Шехеразада стигна дотук, млъкна и дълго-дълго не продума. Лежеше със затворени очи и дишаше спокойно през носа. Хабара също лежеше и мълчеше в очакване тя да продължи разказа си.


Накрая Шехеразада отвори очи и се обърна към него:
– Слушай, Хабара.
За пръв път го наричаше по име. Той я погледна.
– Слушай, Хабара, нека го направим още веднъж, а?
– Мисля, че ще се справя – отвърна той.


И двамата отново се отдадоха на секс. Този път плътта й бе доста по-различна – мека и много надълбоко влажна; кожата – съблазнителна и гъвкава. Стори му се, че докато се любят, тя си спомня ясно какво е преживявала, промъквайки се тайно в стаята на своя съученик. Жената в обятията му наистина се бе върнала години назад във времето, когато е била седемнайсетгодишно момиче. Както се преминава в предишен живот.


Шехеразада го можеше. Можеше сама себе си да надари с умението да разказва изумително. Подобно на изключително надарен хипнотизатор, който успява с помощта на огледало да хипнотизира сам себе си.
Не се бяха любили толкова бурно досега. Любиха се дълго и страстно. И накрая тя получи оргазъм. Тялото й се разтресе неистово няколко пъти и сякаш и лицето й се преобрази и Хабара успя като през тесен процеп да зърне за миг седемнайсетгодишната Шехеразада. Сега той държеше в обятията си съкрушеното седемнайсетгодишно момиче, случайно напъхано в тялото на обикновена трийсет и пет годишна домакиня. Разбра го отлично. Затворило очи и треперейки, момичето не спираше да вдишва невинно миризмата на потната момчешка тениска.


Този път след секса Шехеразада не му разказа повече нищо. Нито провери колко сперма има в презерватива. Двамата лежаха мълчаливо. Тя се взираше с широко отворени очи в тавана. Като минога змиорка на дъното на езеро, загледана в светлата водна повърхност. И той си помисли колко прекрасно би било да не е човек на име Нобутака Хабара, а обикновена безименна минога змиорка, обитаваща друг свят или пребиваваща в друго време.


И един до друг двамата да се заловят със смукалата си за камъни на дъното и докато телата им се полюляват от течението, да наблюдават водната повърхност и да чакат някоя важна и дебела пъстърва да мине над тях.
– Какво все пак остави в замяна на тениската му? – наруши тишината той.
Тя помълча още малко и отвърна:
– Нищо. Защото нямах у себе си нещо, което да оставя в замяна на тениската с миризмата на неговата пот, нещо, което да е равностойно на нея. Тъй че просто я взех и си тръгнах. И точно в този момент се превърнах в чиста проба крадец.


* * *
Когато след дванайсет дни отишла за четвърти път в дома му, ключалката на външната врата била сменена и огряна от обедното слънце, сияела с целия си златен блясък, хвалейки се сякаш със здравината си. Освен това под изтривалката нямало вече ключ. Сигурно изчезналата от коша тениска била събудила подозрението на майката на момчето. После тя се разтърсила из къщата, забелязала други странни признаци, подсказващи, че може би някой е влизал в отсъствие на семейството, и веднага сменила бравата на входната врата. Интуицията не я подвела, а реакцията й била светкавична.


Естествено, Шехеразада изпаднала в отчаяние, но в същото време изпитала облекчение. Имала чувството, че някой е спрял зад гърба й и е снел тежко бреме от раменете й. Това означава, че вече няма да се промъквам тайно в дома му, помислила си. Защото, ако бравата не била сменена, щяла навярно да продължава вечно да го прави, и то все по-често и все по-настървено. И рано или късно неминуемо да се провали. Например някой от семейството неочаквано да се върне за нещо, докато тя е на втория етаж. Нито би могла да се измъкне, нито да оправдае постъпката си. Все някога това щяло да се случи. Тъй че успяла да избегне подобен гибелен край. Може би трябвало да благодари на майка му, с която никога не се била виждала, че има очи на ястреб.


Всяка вечер преди лягане Шехеразада вдишвала миризмата на тениската му. Слагала я до себе си в леглото и така спяла. А сутрин, преди да тръгне за училище, я увивала в хартия и я прибирала на скришно място. След вечеря се затваряла в стаята си, изваждала я и я милвала и миришела. Притеснявала се дали с течение на времето миризмата на пот няма постепенно да изчезне, но не станало така.


Миризмата се била пропила трайно, завинаги, в тениската. Като неизбледняващ скъп спомен. След като не можела повече (вече нямало как) да прониква тайно в дома на момчето, душевното й състояние бавно започнало да се нормализира. Чувствата й постепенно се уталожили, в клас все по-рядко се отдавала на фантазии и макар и отчасти, гласът на учителя често-често достигал до слуха й. Но тя не се вслушвала в онова, което се преподава, а съсредоточавала цялото си внимание върху своя съученик. Следяла зорко дали няма някаква промяна в поведението му, дали не нервничи.


Само че у него не се забелязвала никаква промяна. Той, както обикновено, отварял широко уста и се смеел непринудено и гръмко; както винаги, отговарял правилно, ако учител му зададял въпрос, а след часовете тренирал разпалено с училищния отбор по футбол. На игрището викал все така силно и все така обилно се потял. Шехеразада не долавяла у него абсолютно нищо необичайно. Бил чудовищно добросъвестен и това я възхищавало. Без сенчица. Петънце.


Само че аз знам за едно негово петънце, мислела си тя. Или нещо близко до петънце. За което навярно никой друг не знае. Знам само аз (а нищо чудно и майка му). При третото си проникване в къщата Шехеразада открила в дъното на шкафа много ловко скрити няколко порнографски списания. Били пълни със снимки на голи жени, разтворили широко крака и разголили щедро гениталиите си. Имало и съвкупяващи се мъже и жени в смайващо неестествени пози. Наподобяващите пръчки пениси на мъжете били вкарани в телата на жените. Шехеразада за пръв път в живота си виждала такива списания. Тя се настанила пред бюрото, прелистила ги бавно и разгледала с огромен интерес една по една снимките. Предположила, че той ги гледа и мастурбира, но не й станало особено противно, нито пък се разочаровала от потайното му истинско лице. Приемала мастурбацията за нещо нормално. Спермата трябвало да отиде все някъде, защото така е устроено мъжкото тяло (почти същото като менструацията при жените). В този смисъл и той бил просто едно обикновено седемнайсетгодишно момче. Нито герой, нито светец. Шехеразада дори по-скоро си отдъхнала.


* * *
Малко след като престанах да влизам тайно в дома му, неудържимият копнеж по него започна постепенно да изстива. Както отливът се оттегля лека-полека от плитчините. Не знам защо, но вече не вдишвах толкова страстно миризмата на потната му тениска и все по-рядко галех и премятах в ръцете си молива и значката му. Сякаш треската ми отзвучаваше и температурата спадаше. Защото моето не беше нещо като болест, а истинска болест. И за известно време тя ми разбърка съзнанието. Може би всеки преминава веднъж в живота си през такъв налудничав период. Или пък това бе нещо, случило се само на мен. С теб ставало ли е така?


Хабара се замисли, но не се сети и отвърна:
– Не, нищо чак до такава степен особено.
Отговорът му като че ли я разочарова леко.
– Във всеки случай, щом завърших гимназия, веднага го забравих. Толкова бързо и лесно, че направо се изненадах от себе си. Дори не можех да си спомня какво у него привлече така неудържимо мен, седемнайсетгодишното момиче. Странен е животът, нали? В даден момент нещо ти се струва невероятно, абсолютно, изключително и си готов да захвърлиш всичко, за да го имаш, а минава известно време или го поглеждаш от друг ъгъл и виждаш смаян, че блясъкът му е изчезнал. Питаш се какво си гледал. Та това е моята история (за онзи период от живота ми, когато се промъквах тайно в чужда къща). Прилича някак на синия период на Пикасо, помисли си Хабара. Но разбра отлично какво се опитва да каже тя.


Шехеразада погледна часовника. Наближаваше време да си тръгва. След многозначителна пауза каза:
– Всъщност обаче историята не свършва тук. Четири години по-късно, мисля, когато бях във втори курс в училището за медицински сестри, съдбата взе, че се разпореди да го срещна отново. Майка му също изигра огромна роля за това и всичко беше като в една от ония страшни истории за призраци.
Направо не знам дали ще ми повярваш. Искаш ли да ти я разкажа?
– Много.
– Тогава ще я чуеш следващия път. Ще стане късно, ако я започна, а и трябва да се прибирам да готвя вечеря.
Тя се изправи и се облече – бельо, чорапи, долна фланелка и накрая блузата и полата. Хабара наблюдаваше разсеяно от леглото и си мислеше, че е много по-интересно, когато жената се облича, отколкото, когато се съблича.
– Ще поръчаш ли книги, които би желал да прочетеш? – попита Шехеразада.
Той отвърна, че засега не иска нови книги, искаше само да чуе продължението на нейния разказ. Но не го изрече на глас. Защото имаше чувството, че ако го стори, никога няма да чуе какво се е случило след това.


* * *
Тази нощ Хабара си легна рано и се размисли за Шехеразада. Сигурно никога повече нямаше да я види. Не беше изключено. Нямаха споразумение. Отношенията им бяха случайно наложени от някого и на този някой би могло винаги да му хрумне да ги прекрати. С една дума, свързваше ги само една тънка нишка. Може би някога, не, непременно някога щеше да свърши. Нишката щеше да бъде скъсана. Рано или късно – в това единствено бе въпросът. А ако Шехеразада си отидеше, Хабара нямаше да може вече да слуша разказите й. Щяха да секнат историите, да изчезнат всички незнайни и необикновени приказки, които е трябвало да бъдат разказани. Съществуваше и вероятност да бъде лишен напълно от свободата си и тогава не само Шехеразада, а и всички жени да си отидат от живота му. Тази вероятност бе доста голяма. И той никога повече нямаше да може да проникне в топлата влага на телата им. Никога повече нямаше да почувства как те потреперват едва доловимо. Навярно по-мъчителна от липсата на секс за Хабара щеше да е загубата на моментите на споделена интимност.


Това в крайна сметка означава да загубиш жена. Необикновеното време, прекарано с жени, ти предоставя възможността, от една страна, да си обгърнат от действителността, а от друга, да я зачеркваш. Това бе нещо, от което Шехеразада имаше неизчерпаем запас и го даряваше щедро. Вероятността някога да се наложи да загуби това нещо бе за него по-мъчителна от всичко друго на света.


Хабара затвори очи и престана да мисли за Шехеразада. Размисли се за минога змиорките. За онези същества без усти, които са се впили със смукалата си в камъните на дъното и скрити сред водораслите, се полюляват заедно с тях на течението. Представи си, че е сред тези змиорки, и зачака да се появи пъстърва. Но колкото и да чакаше, не мина нито една дори. Нито дебела, нито слаба, нито каквато и да било. Накрая слънцето се скри и светът потъна в пълен мрак.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (11)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на hashtag
    hashtag
    Рейтинг: 374 Неутрално
  2. 2 Профил на chicago514
    chicago514
    Рейтинг: 1938 Весело

    Това е една голяма минога змиорка,да не кажа нещо друго,ама го прочетох.

  3. 3 Профил на lager
    lager
    Рейтинг: 431 Неутрално

    Както винаги разказвачът Мураками гали ухото на читателя, леко и ефирно пее на познат на повечето ни език. Мисля, че най-добре е да се чете сутрин, след сън. Като врата от единия свят към другия, Мураками връща всеки спомен и го затвърждава в душата. Като прочетената книга, която търсим в живота.

    Публикувано през m.dnevnik.bg

  4. 4 Профил на daam
    daam
    Рейтинг: 1257 Неутрално

    Хубаво пише Мураками, харесвам повечето му неща. Ама, горкият не може да се вреди за Нобелова премия от политическо разпределение на наградата /за литература/

  5. 5 Профил на avalon2468
    avalon2468
    Рейтинг: 426 Неутрално
  6. 6 Профил на lynyrdS
    lynyrdS
    Рейтинг: 426 Неутрално

    До коментар [#5] от "avalon2468":
    ..супер простотия ..
    Грубичко на вярно...Нобелова за графомания може..

  7. 7 Профил на Тsonkooo
    Тsonkooo
    Рейтинг: 1439 Неутрално

    Недовършено, като приказките на Шехерезада, дава простор на въображението.

  8. 8 Профил на hodounski
    hodounski
    Рейтинг: 2998 Неутрално

    Чела съм само „Хроника на птицата с пружината“ Страхотен разказвач. История в история....

  9. 9 Профил на БМЗ
    БМЗ
    Рейтинг: 1292 Неутрално

    Интересно.

    Мачкай климатичния чейндж!
  10. 10 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 4258 Весело

    Отдавна не си губя времето с Мураками.

    klimentm
  11. 11 Профил на Любо
    Любо
    Рейтинг: 479 Неутрално

    До коментар [#10] от "klimentm":

    на кой му пука?

    Любомир




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK