The man who fell to Earth is back amongst the stars. Rest in peace, David Bowie.
Posted by Jarrett J. Krosoczka on Monday, 11 January 2016*
"Дневник" публикува текста на поета и драматург Стефан Иванов. Заглавието е на редакцията.
Той се завърна у дома си. При звездите, при митовете и легендите. Двете очи с различен цвят пътуват из вселената и шарят из космоса. Може би са на Марс, при майор Том, паяците и Зиги Стардъст? Той е черна звезда и истински граф. Отби се за кратко при човеците и продължи с космическия кораб към друга галактика. Може би вече е напуснал пределите на Слънчевата система и Млечния път. Където и да е, ще направи мястото по-интересно, свободно и най-вече по-красиво и звучно. Където и да е, ще преобрази пространството. То ще бъде с поне една идея и акорд по-стилно и хамелеонско. И ще се превърне в нещо, което по никакъв случай няма да е скучно.
Вече можем да слушаме Blackstar, последният албум на Дейвид Боуи по начина, по който той е искал. Като подарък преди включването на двигателите и излитането в орбита. Като последна прегръдка преди сбогуване. Можем да сме единствено благодарни. Времето между неговото "здравей" и "чао" кара ушите да туптят като сърца, а очите да плачат. Време е за сълзи от скръб, но и за сълзи от радост. Щастие е, че сме имали възможността да живеем в една епоха с артист, който е "по-голям от живота", както се казва на английски.
© Reuters Боуи на концерта в памет на Фреди Меркюри на "Уембли" през 1992 г.
Ако е имало артистична граница, която му се е мернала, Дейвид Боуи я е прекосил без да му мигне окото. Заради него милиони хора научиха думата "андрогинен" и видяха, че рокът може да има и друг, извънземен и ексцентричен образ. Образован, сексапилен, аристократичен и елегантен. Той презареди с въображение и експериментиране съвременната музика.
Бил е какво ли не - не само на сцената. От крал на гоблините в "Лабиринт" и Пилат Понтийски в "Последното изкушение на Христос" на Скорсезе до Никола Тесла в "Престижът". Работил, пял е и е участвал във филми с Джон Ленън, Фреди Меркюри, Мик Джагър, Лу Рийд, Иги Поп, Дейвид Гилмор, Марлене Дитрих, Катрин Деньов, Скарлет Йохансон, Дейвид Линч, Филип Глас, Стиви Рей Вон, Браян Молко, Тина Търнър, Трент Резнър, Браян Ино, Пат Метини. И десетки, не, стотици други.
Изпълва ме тъга, че никога не съм бил на негов концерт. Преди три дни, на рождения му ден, продължавах да се надявам да направи едно последно турне, за да го зърна. Тая надежда. Част от света ми е от момента, в който съм усетил, че имам собствен свят. Обличах се и си избирах дрехи с мисълта за неговия стил. Пеех песните му на купони, партита и на караоке. Бил съм с англичанин пред българския парламент. Той си носеше китарата и засвири и изпя "Space Oddity". Събирал съм с фенска страст касетки, дискове, тениски и значки. Имам и негова биография, чийто прочит все отлагах. Затвореното му дясно око от плаката на Aladdin Sane, през което минава шарена светкавица, е наблюдавало живота ми в продължение на повече от десет години. Всеки божи ден съм виждал неговото лице на вратата и ми е било по-малко тъжно или още по-светло.
© http://www.facebook.com/davidbowie
Споделям това, защото не мисля, че съм изключение, а по-скоро правило. Боуи е повлиял силно на съвременната култура, далеч отвъд музика или кино. Списъкът с артисти е безкраен и през бъдещите години това ще е още по-видимо. Завиждам на хората, които тепърва ще бъдат докоснати от неговата вселена.
Дейвид Боуи, последно, но не и по значение, е и един от най-четящите, ерудирани и получили главозамайващо признание хора, занимавали се с изкуство. Знаел е много добре какво и защо прави. Не е имало случайност, макар да е използвал и нея като инструмент в работата си, особено в Берлин към края на 70-те. Списъкът със стоте книги, които той препоръчва е прекрасна библиография и обяснение в любов към словото, поезията, историята и философията. Можем да го почетем и като прочетем някоя любима негова книга.
Томът с твърди корици на живота му продължава да е отворен и широко разгърнат. Четем го, слушаме го, гледаме го и сме очаровани. Той знае заклинанията и ни е омагьосал завинаги. Само трябва да направим това, за което той пее в "New Killer Star" – "let's face the music and dance". Той, естествено, е бил наясно, че това е цитат и думите са заглавие на едноименната песен и танц на дуета Фред Астер и Джинджър Роджърс от филм от 1936-а. Осемдесет години след този филм и осемдесет години след днешния ден ще продължаваме да цитираме Боуи, да го споделяме (и share-ваме). Ще танцуваме. Затова: Let’s dance.
