Из "Край до край" на Стефан Стефанов

Из "Край до край" на Стефан Стефанов

© издателство



В рубриката "Четиво" публикуваме разказа "Депортация" от сборника с разкази "Край до край" на младия български автор Стефан Стефанов, издаден пред декември от "Колибри". 

Депортация


Акадия/Нова Скотия, Канада


1758 година




"Мари! Къде е Мари?". Мари е навсякъде във върволицата от изкривени, черни човешки фигури и каруци, която изчезва завинаги зад хълма. Мари е едно от изпотените, изморени лица с вдлъбнати навътре в черепа очи и пресъхнали устни, с мазни кичури залепнали по челата и лютиви думи, заклещени в гърлата. Гора от изкривени дървета.


Мари я няма в претъпканите с всевъзможни вещи каруци, които едва се движат и от тях постоянно изпада покъщнина. Деца вървят уморено след тях, събират ги и ги дават на майките си, които ги връщат обратно в каруците. Мари, малката ми Мари, я няма между жените, които за момент спират своя люшкащ се, мъртвешки ход, за да откъснат цвете край пътя  и да го скрият в косите си, все едно можеха да отнесат Акадия със себе си.


Малкото ми момиченце я няма край кретащите старци, подпиращи се на сопи и тояги, които едва носят тежестта на чувалите си. Всички предпочитат да носят, отколкото да оставят нещо на англичаните. И без това им оставяхме всичко, което имахме.


Мари я няма никъде, където мога да я видя, да й проговоря или да я докосна. Докато се провирам между хората в колоната, сълзите ми натежават по ъгълчетата на очите ми. Тежат повече от небето. Когато рукнат, няма да мога да ги спра. Като дъжд. Още едно блъскане и тръгват. Ще се изплача цялата и ще се слея със земята. Ще стана цвете, ще станат дърво, ще стана река и ще остана тук.


Виждам ги навсякъде. Приплъзват се в червените си униформи като вълци сред стадото, което сме. Побутват го оттук и оттам, поддържат темпото, блъскат и подритват, докато не загубиш равновесие. Мускулите отказват, залитам напред, падам на колене и ръце. И на косъм от една дълбока, кафява кална локва, в която едва виждам очертанията на лицето си.


В черното петно, което представлявам в локвата, виждам всичко. Излязох през прага призори, със замръзнали стъпала. Светлината отвън ме заслепи за момент. Двете ни кучета лежат в кръв пред стълбите. Отвън са тъмните им силуети. Факлите грейват изведнъж в ръцете им. Стоманените лица запалват всичко - къщата, плевнята, градината. Покривът пада, издигайки вълни от огнени искри към небето, а от писъците ни стъклата се пръсват на парчета.


Стоманените лица унищожиха всеки спомен и знак, че ни е имало. Опожариха, изпепелиха и унищожиха всичко, което ни бяха завещали родителите ни, всичко на света, което притежавахме и представлявахме. Всичко това, което бяхме в Акадия. Отивахме си с дима, който се издигаше нагоре към небето като пръсти, които стискаха сивите облаци. Така ги стиснаха, че гръм удари в гората. Оттогава не можех да затворя очи нито за миг. Не съм спала от онази нощ.


Нечии пръсти захапват рамото ми и дърпат нагоре. Прикладът отново ме побутва в гърба. Войникът зад мен извиква нещо на друг. От петите до устата от мен изригва последното ми:


- Мари!


Пръстите този път ме захапват за плитката, дръпват ме назад и после ме засилват настрани. Залитам силно на лявата си страна, а краката ми се преплитат, но се задържам на крака. От колоната ми подвикват да се изправя. Да съм силна. Да съм акадийка. Едва чувам гласовете им. Аз вече не знам какво съм. Без Мари май съм нищо.


Коленете омекват, глезените омекват, раменете смазват гърдите. Една жена е припаднала и двама англичани я носят към каруца. Белокос мъж, едва ги следва, влачейки крак, докато се кръсти.


Всички се кръстят. Докато се кръстихме, англичаните заковаха лицата ни в земята с токовете на ботушите си. Никой от нас вече не може да вдигне лицето си от земята. Дори когато ни бият, дори когато ни обиждат, дори когато понякога направо ни дърпат да вървим насила, докато крайниците ни се влачат по земята. И така, докато дрехата ти се скъса. Нямаме дрехи, които да не са скъсани. Всички сме скъсани, кърпени, немити, увехнали, изкорубени и пречупени. Оцеляха само онези, които избягаха. Ако са оцелели.


Две ръце се появяват от небето. Облечени са в червени ръкави. Те ме сграбчват и рязко ме вдигат на крака. Лицето му е тясно и продълговато, с големи бакенбарди. Носът му е леко кривнат на ляво. Веждите му са тънки, лицето гладко избръснато, а косата под шапката - пепеляво руса. Същият. Всички те са едни и същи. Колкото повече време прекарваш с тях, толкова повече разбираш, че са едни и същи. Гледат те и не те виждат. Погледът им просто минава през теб, сякаш не си там. Не знам дали въобще са хора. Нито дали нас ни мислят за хора.


Той е изненадан. По принцип ние не ги гледаме в очите. Защото знаем какви са. Не искахме дори да подпишем съюза си с тях, защото знаехме какви са. Бихме се срещу тях в три войни, защото знаехме какви са. Когато Пиер тръгна за  събранието в Гран Пре, му подарих  най-хубавата риза в цяла Акадия. Алено червена и черна по ръкавите. Искам да изкрещя в лицето на англичанина:


"Пиер никога повече не се върна!...Както и другите, които отидоха с него!...


Гледам го право в очите. Ръцете му все още ме стискат здраво за дрехата, както калните мои - червения му мундир. Гледам го право в очите и стискам зъби. Искам да види колко го мразя. За това, че нямам дом, но той не ми трябва, защото нямам съпруг, но той не ми трябва, защото нямам дете. Искам да се наръга на болката ми. Ще го наръгам на болката ми.


Дишането ми се учестява. Виждам го в очите му. Той не знае нищо и не иска да знае. Не вижда повече, отколкото му се нарежда да вижда. Не разбира какво му казвам, защото е на френски. Само знае, че не мога да му избягам. Много хора, които познавам, се опитаха. Някои от тях се полюшват обесени и с изплезени езици на дърветата, край пътя. Други предпочетоха да изгорят в къщите си живи, отколкото да си тръгнат. Трети просто изчезнаха безследно.


Най-вероятно никога няма и да ги видя. Вече бяхме мъртви едни за други, дори да оцелеехме. Те в шубраците, а ние в корабите и после докъдето отреди Господ. Дори не знаех къде ни пращат. Не ме интересуваше. Защото нямаше да съм тук.


Но войникът греши. Не аз, той не може да избяга. От това, което му казвам. От омразата по дъното на душата ми. От отчаянието по стените на небцето. От чернилката по ъгълчетата на очите ми. Не разбираше какво му казвах. Но щеше да разбере.


- Клер! -  чувам да вика отнякъде Етиен. - Клер!


Краката ми се забиват в калната земя, едната ми обувка потъва в локвата. Въртя се и се усуквам, но  пръстите му са железен обръч около китката ми. Оковал ме е. Всички сме оковани. Окованият Етиен крещи от болка с пресипнало гърло и се моли. Окованата аз пищя от болка, докато китката ми се разтапя в менгемето.  Окованите всички, които вият като вълци от колоната. Увиснали са като мен, като кукли в ръцете на дявола. На победителя.


- Клер!...  Клер!... Мари  е...


Така увиснала в хватката му, не виждам нищо иззад гъстите си оранжеви коси, които са се разпилели по лицето ми. Скрили са ме като огнена стена. Това е моята стена от мен. От болката ми, от срама ми, от безсилието ми. Не искам дори да се виждам.


Пръстите на краката ми са пробили плата на обувките и са забити дълбоко в калната земя. Като корени, защото корените ми са тук. И аз винаги ще съм тук.


Зъбите ми се впиват в китката на войника.  Най-накрая, с доволно ръмжене. Най-накрая и ние да им пуснем кръв. Кръв за кръв. Кръв за Пиер, който никога не се върна. Кръв за отец Ривери, когото пребиха и в момента умира с ужасни стонове в една от каруците, докато дългите му крака стърчат навън. Кръв за Симон дьо Монтен, който виси обесен на едно дърво зад нас и черният му силует е зад гърба ми през цялото време. Кръв за Шарл Перние, когото разстреляха зад хамбара му призори, защото заплю двама англичани. Кръв за Мариан Тюрени, която бе удряна и подритвана като куче, за да се движи по-бързо и да не бави колоната. Кръв за мен, която ме няма и за Мари, която я няма. Кръв за Етиен, за всички хора, които познавам, но вече не мога да погледна в очите. Кръвта е всичко, което ни е останало.


В този момент небето светкавично се спуска и смазва лицето ми. Черни ангели пеят черни песни, които се увиват около слънцето като змии. Челото ми изригва в звезди, очите ми пищят, зъбите ми се вледеняват, краката ми изчезват и слънцето протяга лъчи, но ме изпуска. Вече съм в облака.


Егейска  Македония, Гърция


1913 година


Не мога да повярвам, че я ударих толкова силно. Чак кокалчетата на ръката ми изтръпват. Кръвта й бликва измежду оранжевите й кичури и плисва като разкъсана рубинена огърлица  по ръкавите на униформата ми.


Изпускам я и тялото й се свлича по гръб на зелената, кална трева. Очите й са широко отворени черни дупки. Кръвта се стича по челото, тръгва между веждите и по носа, в малката, разкривена уста. Спуска се по измършавелите скули и отлита от брадичката й право върху бялата й шия.


Писъците и виковете от колоната се надигат като неистов хор от призраци. Паяжина от зловещи звуци, които ще останат тук далеч, след като българите са си тръгнали.


Не зная дали някога ще мога да спра да чувам парещия им плач, шепнещите стенания и режещите хрипове, които обвиваха прегърбените им тела. Не зная дали ще спра да чувам песните им, които се носят откъслечно с дни, никога докрай завършвани и винаги започвани на нов глас от някой друг.


Едва ли ще забравя онези брадати, оцапани, потни българи в железни окови, които ескортирахме към брега, за да ги откарат на Итака. Гроб насред морето за тях и други като тях, които вече умираха от глад и жажда по скалите. А тези комити не знаеха, че щяха да бъдат изхвърлени в морето, още по средата на плаването.


Не можех да забравя и онзи селянин, на когото взехме всички животни и сега сам дърпа каруцата си. Нито двете момчета, които капитанът ми нареди да набия с камшик, защото се повикаха по име между каруците. Изговарянето на българските им имена вече е престъпление тук. Нямат право дори да говорят на своя език. Нямат право изобщо да са тук, затова ги изритваме като кучета от домовете им. С ритници. Като кучета.  


Очите на жената с кървавото лице на тревата ме дърпат като черни ръце към себе си. Собствените ми ръце инстинктивно търсят униформата, за да се избършат от кръвта й. Толкова е лепкава, все едно ще остане по кожата ми завинаги. Като татуировка, която да ми напомня за този мърляв парад на изкуплението.


- Не си цапай униформата с тая мръсна кръв, сержант! - долита иззад мен силният глас на капитан Георгиос.


Големият му черен жребец се извисява над българите и нашите войници като паметник. Никой от нашите не смее да проговори на капитана, качен върху тази огромна черна машина от мускули и кости. Българите изобщо не го гледат, защото се страхуват от него. Ще запомнят какво ги е изгонило от домовете им. Дяволът на адския си жребец. Това ще разказват на децата си в България.  


- Мария!... -  изведнъж изхриптява жената от земята. - ... Мария!...


От колоната към нея се затичват неколцина мъже и жени, всичките окъсани и окаляни от подметките ни. Те се скупчват над нея, скриват я с телата си, без да поглеждат към мен. Скриват я перфектно от слънцето, от нас, от всичко, което я изпепелява. А тя плаче името на дъщеря си, прекършена на тревата, под гора от лица, едва поемайки си кървав въздух.


Тракането на колелата, лаят на кучетата, пръхтенето на конете ни и свистящият край ушите ни вятър. За първи път в колоната е настъпило мълчание. Върволицата от разкривени сенки, чиито глави са обърнати към нас, продължава бавния си ход на изток, без да издава никакъв звук. Стотици очи ме запомнят в този момент, за да ме запечатат и да ме предадат на поколенията след тях. Изяждащи очи, черни като бурята, която се задава в далечината зад гърбовете им. Внезапният плътен тътен на гръмотевица зад хълмовете, сякаш идва от тях. Все едно, всички изкрещяват с цяло гърло в един глас. Тътенът разтърсва земята под краката ни.


Тръскам глава и поглеждам надолу към жената.


- Разкарай тая мърша оттам, редник Карас! - извиква ми рязко капитанът. - Не им позволявай да спират!


Изпод телата измъчените звуци на жената се чуват още по-силно в тишината. Десетки ръце милват лицето й, попиват сълзите й, бършат кръвта й, опитват се да затворят устата и очите й, галят огнените й коси. А тя за момент се отскубва и отново извива остър, пищящ глас.


Глас, който сякаш отприщва черния хоризонт в очите ми. Черен глас, като вина и безпомощност, и страх, и разочарование, и недоумение, и обида, и яд, и мъка, и обреченост на човек, за когото краят е само началото. Глас, идващ от черна дупка в небето. Глас, който пали кръвта ти и крещи ужасни неща в главата ти. Глас, който изплува със сълзите от очите ти и после отлита надалеч със студения порив на вятъра. Глас, който бързо подкосява коленете ти и бавно отнема гласа ти. После изсушава устата ти, оглушава ушите ти, докато потънеш в земята и всичкото онова черно отгоре лека-полека ти стане камък...


Сирийската пустиня,  Османската империя


1915 година


- ...Той падна! Както си стоеше там, извисяващ се над купчината от хора, над ударената жена, така изведнъж заптието падна на земята! - шепне като вятър в ушите ми Ада.-– Не помръдна повече, кълна ти се!


Не поглеждам към нея. Не знам за какво говори и дали не бълнува. Не ме и  интересува. А и вече няма значение. Краката не ме държат, а лявото коляно ме боли и куцам. Детето на гърба ми се свлича все повече надолу в скъсаната кърпа и едва успявам да го задържа с ръце. Гърбът ми е схванат и ръцете ми са отмалели от този живот, който нося от километри. От Дамаск. А не мога да оставя този живот в пустинята за нищо на света. Те точно това искат.


Потта прорязва огнени вадички по лицето ми и пари на сухите ми устни.


Пустошта на пустинята в хоризонта се отваря като паст, която те поглъща с вечността си, докато ветровете те изсушават жив. Това беше единственото, което със сигурност знаех. То идва.


Слънцето пече толкова жарко, че почти съм забравила да дишам. Устата ми стои отворена с часове, очите ми не се отместват от хоризонта, тялото ми вече няма пот, за да се потя, а ръцете и краката ми треперят.  


- ... Никой не знае къде отиваме, Йерануи!... Никой не знае къде отиваме, дори заптиетата не знаят!...


Не искам да я слушам. Бях слушала всички в колоната. Бях чула всички заптиета. Всичките им думи, които през цялото време скриват истината. В думите вече няма спасение. Кретаме едва-едва прекалено дълго, за да ни вършат работа вече. А не ни бяха помогнали и преди, защото ги изговорихме всичките и накрая се оказахме тук, гърчещи се, черни червеи под жълтото пустинно слънце. Смисълът на всички думи беше изостанал далеч назад. Беше застинал в прерязаните гърла на мъртвите ни съпрузи, бащи и синове.


- ...Не разрешиха на Донара да пие вода!... Мехмед Ага казал: "Не"!... В никакъв случай!... В никакъв случай!...


Лявото ми око потреперва. Вече не ни трябва вода. Вече не ни трябва храна. Те ни водят, където вода и храна няма да са ни необходими. Нито каруци, нито дрехи, нито кожа, нито лица, нито кости, нито души, нито нищо. Устните ми с болка се разтеглят, за да кажа с изсъхнало гърло:


- Оттам не могат да ни изгонят, Ада!


Пръстите й захващат ръкава ми. Гласът й е много слаб и треперещ. Боли я вече да говори и това я смазва. Не е яла, не е спала в последните седмици. Ходила е, носили са я или е тичала, вързана след конете на заптиетата. Ада преди беше певица, а сега беше жертва. И това ни уби първо – не можехме повече да бъдем това, което бяхме преди. След телата ни, те убиха духа ни.  


- Те вече ни изгониха!... -  гласът на Ада трепери. - Къде е, откъдето не могат, Йеранауи?... Къде е?...


Женски глас иззад нас надига бавна песен. Гласът й е слаб, но жилав и увива здрави клони над главите ни, които да ни пазят от слънцето. Турските псувни  разкъсват мелодията като с ножове. В следващия миг още гърла я подкрепят да не падне, закърпват ранения ритъм, извикват счупените думи и я издигат високо над главите си. Изпращат я обратно към дома, към Требизон.


- Откъде не могат да ни изгонят? - бълнува в ухото ми Ада. Дъхът й е горещ като Ада. - Откъде не могат да ни изгонят!... Кажи ми!


Устните ми отново се разкривяват болезнено. Все едно острие минава по тях. Скоро няма да мога да се усмихна. Вече и не искам.


- Не могат да ни изгонят оттам, където отиваме!...


Челото й удря рамото ми и двете едва не падаме на земята. Песента вече ни обгръща от всички страни, залива ни и ни поглъща като нощ. Отпуска сърцата ни, краката ни, гърбовете ни, душите ни. За да продължим по сухия си пясъчен път срещу слънцето на хоризонта. Заедно сме били арменци и заедно отиваме към слънцето.


Спирам и се обръщам назад, като едва успявам да зърна главицата със смолисто черна коса, която се е надигнала от дрямка на гърба ми. Очичките на момиченцето гледат мътно. Тя набръчква чело и ме пита тихо:


- Стигнахме ли вече?


Вчера я намерих заспала до един от конете на заптиетата. Той я побутваше с муцуна, а тя не помръдваше. Крачетата й са разранени, защото няма обувки. По матовата кожа на врата й има синини от пръсти. Коремчето й е подуто, както и очите. Турците искаха да я оставят край пътя.


Взех я, но не искам да я гледам. Когато я погледна и разбирам какво направиха с децата ни. Какво направиха с мъжете ни. Какво направиха с нас.  От дни вървим и се лъжем, за да поддържаме илюзията, че ни има, докато образите ни се превръщат в мараня. "Стигнахме ли?"


- Още не сме стигнали, Мариам! -  все едно изговарям думите като бръсначи, все едно ги гълтам. - Като стигнем, ще ти кажа!


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (2)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на lekapoleka
    lekapoleka
    Рейтинг: 237 Неутрално

    Не е лошо. Стиловата амбиция на моменти избива в претенциозност, а на други моменти - в клишета ("паяжина от зловещи звуци" например) но си личи, че потенциал има. Бих прочел цялата книга.

  2. 2 Профил на penchobrecheti
    penchobrecheti
    Рейтинг: 237 Неутрално

    Старците да се подпират на сопи е леко странно. Сопата се ползва, за да налагаш някого с нея.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK