Откъс от "Нулев брой" на Умберто Еко

Откъс от "Нулев брой" на Умберто Еко

© Издателство "Бард"



В рубриката "Четиво" публикуваме откъс от "Нулев брой" - последния роман на Умберто Еко, издаден на български от "Бард". Италианският писател и философ почина миналата събота на 84 години.


Преводът е на Мария Панева.


1.




Събота, 6-и юни 1992 г., 8 ч.


Тази сутрин чешмата не течеше.


Бълбук, бълбук, оригна се като новородено, и толкова.


Почуках на съседката: у тях всичко било наред. Да не би да сте затворили спирателния кран, попита ме. Аз ли? Дори не го знам къде е, отскоро живея тук, знаете, и се прибирам само вечер. Боже Господи, а когато заминавате за седмица, не спирате ли водата и газта? Ами не. Колко неразумно, пуснете ме да вляза, сега ще ви покажа.


Отвори шкафчето под мивката, мръдна нещо и водата дойде. Видяхте ли? Бяхте го затворили. Извинете, толкова съм разсеян. Ех, и вие сте един single! Exit, съседке, вече и вие проговорихте английски.


Нервите ми са наред. Полтъргайсти не съществуват, само във филмите. И не е да съм сомнамбул, защото дори като сомнамбул нямаше да знам за съществуването на този кран, иначе щях да го използвам и като буден, защото душът капе и рискувам да не мигна цяла нощ, заслушан непрестанно в тази капка, все едно съм във Валдемоса. Всъщност често се будя, ставам и отивам да затворя вратата на банята и тази между спалнята и антрето, за да не чувам проклетото капане.


Не е възможно да е бил, знам ли, някой електрически контакт (кранчето, както е известно, се върти с ръка), нито някоя мишка, защото дори да е минала оттам, не би имала сила да помръдне тая джаджа. Тя е старомодна желязна кръгла дръжка (всичко в този апартамент е на поне петдесет години), ръждясала на всичкото отгоре. Така че е трябвало да пипне ръка. Хуманоидна. А нямам комин, през който да мине маймунът от улица "Морг".


Да помислим. Всяко следствие си има причина, поне така казват. Оставяме чудото настрана, не виждам за какво му е на Бог да се занимава с моя душ, да не е Червено море? Така че минаваме на естествено следствие, естествена причина. Снощи, преди да си легна, изпих един стилнокс с чаша вода. Значи до този момент вода е имало. Тази сутрин вече нямаше. Следователно, драги ми Уотсън, кранът е бил затворен през нощта, и то не от теб. Някой, някои са влезли в дома ми и са се уплашили, че освен шума, който вдигат те (стъпвали са безшумно като котки), може да ме събуди прелюдията на капката, която е досадила дори на тях, и може би са се запитали как не ме буди. Затова, много хитро, са направили това, което би направила и съседката ми, спрели са водата.


А после? Книгите са подредени в обичайния си безпорядък, и тайните служби на половината свят да са минали и да са ги разгледали страница по страница, пак не бих забелязал. Безполезно е да гледам в чекмеджетата или да отварям гардероба в антрето. Ако са търсили нещо, в наши дни можеш да направиш само едно: да ровиш в компютъра. Може би, за да не губят време, са копирали всичко и са си отишли по живо по здраво. И чак сега, докато отварят и затварят документите един по един, са разбрали, че в компютъра няма нищо, което да ги интересува.


Какво са се надявали да намерят? Очевидно е – искам да кажа, не виждам друго обяснение, – че са търсели нещо за вестника. Не са глупави, помислили са си, че съм си водил бележки за работата в редакцията и че ако знам нещо за станалото с Брагадочо, трябва да съм го записал някъде. Сега сигурно са прозрели истината – че дър­жа всичко на дискета. Разбира се, тази нощ са ходили и в офиса и не са намерили мои дискети. Така че стигат до извода (но чак сега), че може би си я държа в джоба. Какви сме тъпаци, си казват, трябваше да му претърсим якето. Тъпаци? Нещастници. Ако бяха хитри, нямаше да работят такава мръсна работа.


Сега ще опитат отново, ще го докарат най­малкото до откраднатото писмо, ще ми уредят нападение на улицата от фалшиви разбойници. Така че трябва да побързам преди да са пробвали пак, да изпратя дискетата на един определен пощенски адрес и после да видя кога ще си я взема. Какви глупости само ми минават през главата, тук вече умря един човек, а Симеи си обра крушите. Не им трябва дори да знаят дали и какво знам. Ще ме очистят от предпазливост, и толкова. И не мога да напиша във вестниците, че не знам нищо за случая, защото само като го кажа, ще се издам, че знам нещо.


Как се озовах в тази каша? Мисля, че вината е на професор Ди Самис и на факта, че знам немски.


Защо се сещам за Ди Самис, история отпреди четирийсет години? Просто винаги съм си мислил, че така и не завърших висше образование по вина на Ди Самис, а в тази интрига се забърках, защото не бях завършил висше образование. Освен това Анна ме заряза след две години брак, защото разбра, по нейните думи, че съм компулсивен губещ – кой знае какви и` ги бях разказвал отначало, за да ме хареса.


Не се дипломирах, защото знаех немски. Баба ми беше от Алто Адидже и ме караше да го говоря като малък. Още от първи курс в университета, за да се издържам, докато уча, почнах да превеждам книги от немски. По това време да знаеш немски си беше цяла професия. Четяха се и се превеждаха книги, които другите не разбираха (и които тогава се смятаха за важни), и се плащаха подобре, отколкото от френски и дори от английски. Мисля си, че днес става същото с хората, които знаят китайски или руски. Във всеки случай или превеждаш от немски, или се дипломираш, едновременно не се получава. Всъщност да превеждаш значи да си стоиш вкъщи в студ и пек, да работиш по пантофи и да научаваш куп неща. Защо да ходиш на лекции в университета?


От мързел бях записал курс по немски. Казвах си, че няма да уча много, така и така всичко знам. По онова време светилото беше професор Ди Самис, който си беше свил, както го наричаха студентите, орлово гнездо в една порутена барокова сграда, където по широко стълбище се стигаше в просторен атриум. От едната страна беше институтът на Ди Самис, от другата – aula magna, както помпозно я наричаше професорът, в общи линии една зала с петдесетина места.


В института можеше да се влиза само по пантофи. На входа имаше достатъчно за асистентите и двама­трима студенти. Който останеше без пантофи, чакаше навън да му дойде редът. Всичко беше излъскано с восък, според мен даже книгите по стените. Дори лицата на асистентите, старци, които от праисторически времена чакаха реда си за професура.


Аулата беше с много висок таван и готически прозорци (така и не разбрах защо в тази барокова сграда) със зелени витражи. В точното време, тоест в един и четиринайсет, професор Ди Самис излизаше от института, следван на метър разстояние от стария асистент и на два метра от помладите, под петдесетгодишните. Старият асистент му носеше книгите, младите – магнетофона. Магнетофоните в края на петдесетте бяха огромни, приличаха на ролсройсове.


Ди Самис преминаваше десетте метра, които деляха института от аулата, сякаш бяха двайсет: не вървеше по права, а по крива линия, не знам парабола ли, или елипса, казваше на висок глас: "Идваме, идваме", след което влизаше в аулата и сядаше на нещо като изсечен подиум – все едно всеки момент щеше да се провикне: "Именувайте ме Ишмиъл".


Витражите хвърляха мъртвешка зелена светлина върху лицето му, което се усмихваше злобно, докато асистентите му включваха магнетофона. След това започваше:


– Противно на казаното наскоро от моя многоуважаван колега професор Бокардо... – И така два часа.


От зелената светлина ме унасяше в дрямка като вода, виждах го и в очите на асистентите. Познавах тяхното страдание. В края на двата часа, докато ние студентите се изнизвахме навън, професор Ди Самис ги караше да превъртят лентата, слизаше от подиума, настаняваше се демократично на първия ред банки с асистентите и всички заедно прослушваха двата часа лекция, докато професорът кимаше доволно на всеки пасаж, който му се струваше важен. И трябва да отбележим, че курсът беше по немския превод на Лутер на Библията. Направо прелест, казваха колегите ми и въртяха очи.


В края на втори курс и макар да ходех на лекции много рядко, имах дързостта да поискам да пиша дипломна работа за иронията у Хайне (струваше ми се утешителен неговият начин да пише за нещастните любови с нещо, което ми се струваше като заслужен цинизъм – подготвях се за своите любови).


– Вие, младите, ех, вие младите – каза ми Ди Самис безутешно, – веднага се хвърляте на съвременниците...


В нещо като миг на просветление разбрах, че дипломната работа с Ди Самис няма да я бъде. Тогава се сетих за професор Ферио, помлад, известен с мълниеносния си ум, който се занимаваше с епохата на романтизма и сие. Но повъзрастните ми колеги ме предупредиха, че при всички положения Ди Самис щял да бъде втори рецензент на дипломната ми работа и не трябвало да се обръщам официално към професор Ферио, защото Ди Самис щял да разбере и да ме намрази за вечни времена. Трябваше да мина по заобиколни пътища, за да излезе, че Ферио ми е предложил да пиша дипломна работа при него, и така Ди Самис щеше да си го изкара на него, а не на мен. Ди Самис мразеше Ферио по простата причина, че го беше довел в катедрата. В университета (тогава, а сигурно и сега) нещата вървят обратно на нещата в нормалния свят: не децата мразят бащите си, а бащите мразят децата си.


Мислех си, че ще мога да заговоря Ферио едва ли не случайно по време на някоя от месечните конференции, които Ди Самис организираше в своята аула магна: те се посещаваха от много колеги, защото той винаги успяваше да покани изтъкнати учени.


Но нещата се стичаха така: веднага след конференцията следваше дискусията, която беше монополизирана от доцентите, после всички излизаха, тъй като лекторът беше поканен в ресторант "Ла Тартаруга", най­хубавия в района, в стил средата на деветнайсети век, където сервитьорите носеха фракове. За да се стигне от орловото гнездо до ресторанта, трябваше да се пресече една широка улица с портици, после да се мине през един исторически площад, да се завие зад ъгъла на една монументална сграда и накрая да се пресече едно площадче. И така, покрай портиците лекторът вървеше заобиколен от асистентите и следван на прилично разстояние от най­храбрите студенти. На историческия площад студентите се сбогуваха, на ъгъла на монументалната сграда се оттегляха асистентите, нещатните пресичаха площадчето, но се сбогуваха на прага на ресторанта, където влизаха само гостът и редовните преподаватели.


Професор Ферио така и не разбра, че съществувам. Междувременно бях разлюбил средата и вече не ходех на лекции. Превеждах като автомат, но човек трябва да взема каквото му се предлага, и обръщах в долче стил нуово един тритомен труд за ролята на Фридрих Лист в създаването на Zollverein, немския митнически съюз. Разбирате значи защо спрях да превеждам от немски, но вече беше късно да се върна в университета.


Проблемът е, че не приемаш мисълта: продължаваш да живееш с убеждението, че един ден ще си вземеш всички изпити и ще защитиш. А когато живееш, като подхранваш невъзможни надежди, вече си губещ. И когато го разбереш, се отпускаш съвсем.


Отначало намерих работа като частен учител на едно германче, твърде глупаво да ходи на училище, в Енгадина. Чудесен климат, приемливо усамотение, и издържах една година, защото заплатата беше добра. След това майката на момчето ме сгащи един ден в един коридор и ми даде да разбера, че не би и` било неприятно да се отдаде (на мен). Имаше щръкнали зъби и намек за мустак и аз любезно и` обясних, че не съм на същото мнение. Три дни покъсно бях уволнен, защото момчето не напредвало.


След това започнах да се препитавам като драскач. Мислех да пиша за вестниците, но успях да се вмъкна само в няколко местни ежедневника, пишех театрална критика за постановките в провинцията и местните трупи. Дори успях да напиша рецензия за без пари на аванспектакъла, като тайно гледах иззад кулисите танцьорките, обути с мрежести чорапи, очарован от целулита им, и като ги следвах в млечния бар, където вечеряха кафе с мляко – и, ако не бяха на червено, едно яйце с масло. Там имах първия си сексуален опит с една певица в замяна на ласкателна бележка в един вестник в Салуцо, но на нея и` стигаше.


Нямах родина, живеех в различни градове (дойдох в Милано само защото Симеи ме повика), правил съм коректури за поне три издателства (университетски, никога за големите издателства), за едно редактирах думите в една енциклопедия (трябваше да се проверят датите, заглавията на творбите и прочие), приемах всякакви поръчки, чрез които си създадох нещо, което в един момент Паоло Виладжо нарече "чудовищна култура". Губещите, също като автодидактите, винаги имат пошироки познания от победителите; ако искаш да победиш, трябва да знаеш само едно нещо и да не си губиш времето да знаеш всичко, удоволствието на ерудицията е запазено за губещите. Колкото повече знае човек, толкова помалко му върви.


За няколко години се посветих на четенето на ръкописи, които ми даваха разни издателства (понякога и важни), защото там никой не иска да чете ръкописите, които постъпват. Давах ми по пет хиляди лири на ръкопис, по цял ден се търкалях в кревата и четях ожесточено, след това пишех резюме от две странички, като давах най­доброто от сарказма си, за да разгромя небрежния автор, в издателството всички изпитваха облекчение, пишеха на неблагоразумния как със съжаление го отхвърлят и така нататък. Да четеш ръкописи, които никога няма да бъдат публикувани, може да се превърне в занаят.


Междувременно стана и това с Анна и приключи, как­то се очакваше. Оттогава така и не успях (нито пък поисках горещо) да мисля с интерес за жена, защото се страхувах, че пак ще се проваля. За секса се грижех терапевтично, с по някоя случайна забежка, при която не те е страх, че ще се влюбиш, една нощ – и това е, благодаря, беше хубаво, и с по някоя и друга периодична връзка срещу заплащане, за да не бъда обсебен от желанието (тан­цьорките ме бяха направили нечувствителен към целулит).


И все пак мечтаех за това, за което мечтаят всички губещи: някой ден да напиша книга, която да ми донесе слава и богатство. За да се науча как се става велик писател, дори работих като негър (или ghost writer, както казват днес, за да сме политически коректни) за един автор на криминални романи, който на свой ред, за да се продава, се подписваше с американско име като актьорите в спагети уестърните. Но беше хубаво да работя в сянка, прикрит от две завеси (Другия и другото име на Другия).


Да пишеш чужд криминален роман беше лесно: трябваше просто да имитираш стила на Чандлър или в най­лошия случай на Спилейн. Но когато се опитах да нахвърля нещо свое, разбрах, че за да опиша някого или нещо, прибягвам до литературни ситуации: не бях способен да кажа, че някой си се разхожда в ясен и светъл ден, а казвах, че върви "под небе от картина на Каналето". Впоследствие си дадох сметка, че и Д’Анунцио прави така: за да каже, че някоя си Костанца Ландбрук има еди­какви си качества, той пише, че е като излязла изпод четката на Томас Лоурънс, за Елена Мути отбелязва, че силуетът и` напомня някои профили на младия Моро, а Андреа Сперели напомнял портрета на неизвестния господин в Галерия Боргезе. И така, за да прочетеш един роман, трябваше да разлистиш свезките на някоя история на изкуството, която се продава по реповете.


Ако Д’Анунцио беше лош писател, това не означаваше, че и аз трябва да съм лош. За да се отърва от порока на цитирането, реших да пиша повече.


Като цяло животът ми не беше нещо особено. И когато бях на петдесет, дойде поканата от Симеи. Защо не? Струваше си да опитам и това.


Какво да правя сега? Ако си подам носа навън, рискувам. По­добре е да изчакам тук, те може да са навън и да ме дебнат да изляза. Но няма да изляза. В кухнята имам няколко пакета сухари и консерви месо. От снощи ми остана и половин бутилка уиски. Ще ми стигнат за ден­два. Ще си капна две капки (а после може би още две, но чак следобед, защото от пиенето сутрин се оглупява) и ще се опитам да се върна в началото на това приключение дори без да има нужда да гледам дискетата, защото помня всичко съвсем ясно, поне засега.


Страхът от смъртта вдъхва живот на спомените.


2.


Понеделник, 6-и април 1992 г.


Симеи имаше лицето на друг. Искам да кажа, че аз никога не запомням името на човек, който се казва Роси, Брамбила и Колобмо, дори Мадзини или Мандзони, защото носи името на друг, запомням само, че би трябвало да носи името на друг. Добре, лицето на Симеи не можеше да се запомни, защото приличаше на лицето на някой, който не е той. Всъщност имаше лицето на всички.


– Книга? – попитах го.


– Книга. Спомените на един журналист, разказ за една година работа по подготовката на един всекидневник, който никога няма да излезе. От друга страна, името на вестника трябва да е "Утре", прилича на мото на нашите управници, ще говорим пак утре. Така че заглавието на книгата трябва да е "Утре: вчера". Хубаво е, нали?


– И искате да я напиша аз? Защо не я напишете вие? Вие сте журналист, нали така? Щом ще ръководите вестник...


– Не е казано, че като си директор, можеш да пишеш. Не е казано, че министърът на отбраната знае как да хвърля ръчни гранати. Естествено, в течение на цялата предстояща година ще обсъждаме книгата ден за ден, вие трябва да вкарате стила, пипера, но общите линии ги контролирам аз.


– Искате да кажете, че книгата ще бъде подписана от двамата или като интервю на Симеи от Колона?


– Не, не, драги ми Колона, книгата ще излезе с моето име, а вие, след като я напишете, трябва да изчезнете. Ще бъдете, не се обиждайте, nègre. Дюма е имал, не виждам защо и аз да нямам.


– А защо се спряхте на мен?


– Защото имате писателски талант...


– Благодаря.


– ... но никой не го е забелязал.


– Благодаря още веднъж.


– Извинете, досега сте писали само за провинциални ежедневници, халтураджийствали сте в няколко издателства, писали сте роман за друг човек (не ме питайте как, но ми попадна, и не е лош, има ритъм) и на петдесетина години дотичахте при мен, понеже разбрахте, че имам работа за вас. Следователно вие знаете как да пишете и знаете що е книга, но живеете зле. Не бива да се срамувате. И аз, щом ще ръководя вестник, който никога няма да излезе, то е защото никога не са ме номинирали за Пулицър, ръководил съм само един спортен седмичник и едно месечно издание само за мъже или за сами мъже, а вие...


– Бих могъл да имам достойнство и да откажа.


– Няма да го направите, защото за една година ви предлагам по шест милиона на месец, на черно.


– Това е доста за неуспял писател. А после?


– А после, когато ми предадете книгата, да кажем, до половин година след края на експеримента, още десет милиона, веднага, в брой. И тях ще извадя от джоба си.


– А после?


– А после ваша работа. Ако не сте пръснали всичко по жени, коне и шампанско, за година и половина ще сте спечелили повече от осемдесет милиона без данъци. И ще си живеете живота.


– Обяснете ми, моля. Ако давате шест милиона на мен, кой знае колко вземате вие, извинете, освен това ще има и други редактори, разноски по подготовката, печата и разпространението, и ми казвате, че някой, издател, предполагам, е готов да плати за една година този експеримент и че той не му служи за нищо?


– Не съм казал, че не му служи за нищо. Той ще си върне разноските. Но аз не, ако вестникът не излезе. Естествено, не е изключено накрая издателят да реши, че вестникът трябва да излезе наистина, но тогава работата ще стане дебела и се чудя дали все още ще иска аз да се занимавам. Така че се подготвям за в случай, че в края на годината издателят реши, че експериментът е дал очакваните резултати и че може да пусне кепенците. Подготвям се така: ако всичко отиде по дяволите, ще публикувам книгата. Ще е бомба и ще ми донесе сума ти пари от авторски права. Или пък, просто хипотетично, някой няма да иска да я публикувам и ще ми даде известна сума. Без данъци.


– Разбрах. Но може би, ако искате да сътруднича лоялно, трябва да ми кажете кой плаща, защо съществува проект "Утре", защо вероятно ще се провали и какво ще кажете вие в книгата, която, скромността настрана, ще съм написал аз.


– Така, плаща командор Вимеркате. Сигурно сте го чували...


– Знам кой е Вимеркате, от време на време го пишат по вестниците: контролира десетки хотели на адриатическото крайбрежие, много домове за пенсионери и инвалиди, занимава се с различни видове търговия, за които много се шушука, има няколко местни телевизии, които започват да предават в единайсет вечерта, и то само търгове, телевизионни продажби и по някое разголено шоу...


– И двайсетина издания.


– Списанийца, доколкото знам, клюки за известни личности като "Те", "Пийпинг Том" и седмични издания за съдебни разследвания като "Илюстровано убийство", "Какво се крие отдолу", боклуци, trash.


– Не, има и специализирани издания за градинарство, пътувания, автомобили, яхти, "Лекар у дома". Цяла империя. Офисът е хубав, нали? Има дори фикус като при големите клечки от РАИ. И имаме на разположение open space, както казват в Америка, за редакторите, едно кабинетче за вас, малко, но достойно, и една стая за архива. Всичко гратис в тази сграда, която приютява всички фирми на Командора. Освен това предпечатът и печатът на нулевите броеве ще се правят с техниката на другите списания, така че цената на експеримента намалява по приемлив начин. И сме на практика в центъра, не като големите ежедневници – за да стигнеш до тях, вече трябва да смениш две линии на метрото и един автобус.


– Но какво очаква Командора от този експеримент?


– Командора иска да влезе в светлия салон на финансите, на банките и може би дори на големите вестници. Инструментът е обещанието за нов ежедневник, готов да казва истината за всичко. Дванайсет нулеви броеве, да кажем 0/1, 0/2 и така нататък, отпечатани в съвсем малък тираж, които Командора ще прецени, след което ще се погрижи да ги покаже на когото трябва. А щом Командора покаже, че може да затрудни така наречения светъл салон на финансите и политиката, има вероятност този светъл салон да го помоли да престане с тази идея, и той ще се откаже от "Утре" и ще получи разрешение да влезе в светлия салон. Представете си просто дори само два процента от акциите на някой голям ежедневник, на някоя банка, на някоя важна телевизионна верига.


Подсвирнах.


– Два процента е страшно много! Има ли пари за такова начинание?


– Не се правете на наивен. Говорим за финанси, не за търговия. Първо купуваш, а после търсиш пари за плащането.


– Разбрах. И разбирам също, че експериментът би трябвало да сработи, стига Командора да не каже, че в крайна сметка вестникът няма да излезе. Всички трябва да мислят, че печатарските му преси рият с копита в земята, така да се каже...


– Разбира се. Че вестникът няма да излезе, Командора не е казал дори на мен, аз просто подозирам, или по-скоро съм сигурен. И нашите сътрудници, които ще видим утре, няма нужда да го знаят: те трябва да работят с мисълта, че градят своето бъдеще. За това знаем само аз и вие.


– Но какво ще спечелите вие, ако накрая напишете всичко, което сте правили в продължение на година, за да помогнете на Командора в рекета?


– Не използвайте думата "рекет". Ние ще публикуваме новини, както казва "Ню Йорк Таймс": all the news that’s fit to print...


– ... и по някоя отгоре...


– Виждам, че ме разбирате. А дали Командора ще използва нашите нулеви броеве, за да сплаши някого, или за да си бърше задника, това си е негова работа, не наша. Въпросът е, че моята книга не бива да разказва какво решаваме на редакционните си оперативки, за това не бих имал нужда от вас, би ми стигнал и диктофон. Книгата трябва да създава представата за друг вестник, да показва как през тази година аз съм запретнал ръкави, за да реализирам един модел на журналистика независима от всякакъв натиск, като дава да се разбере, че начинанието е свършило зле, защото не може да се търпи съществуването на свободен глас. Затова искам от вас да измисляте, да идеализирате, да напишете епопея, не знам дали го обяснявам добре...


– Книгата ще казва обратното на това, което се е случило. Прекрасно. Но вие ще бъдете опроверган.


– От кого? От Командора, който да каже, че не, проектът е бил предназначен само за изнудване ли? По-добре да остави хората да мислят, че е бил принуден да се откаже, защото дори той е бил подложен на натиск, че е предпочел да убие вестника, за да не се превърне в, както казват, дирижиран глас. Нима ще ни опровергаят нашите редактори, които книгата ще е представила като възможно най-почтени журналисти? Моята книга ще бъде бетселър – така го произнесе, като всички, – на който никой няма да поиска нито да знае как да се противопостави.


– Добре, щом и двамата сме хора без качества, извинете за цитата, приемам договора.


– Обичам да преговарям с лоялни хора, които казват това, което им е на душата.


3.


Вторник, 7-и април


Първа среща с редакторите. Шестима, повече от достатъчно.


Симеи ме беше предупредил, че няма да има нужда да обикалям и да правя фалшиви разследвания, а трябва да си седя в редакцията, за да записвам различните събития. И ето как, за да оправдае присъствието ми, заговори:


– Господа, да се запознаем. Това е доктор Колона, човек с огромен журналистически опит. Ще работи рамо до рамо с мен и затова ще го наречем помощник-директор. Основната му задача ще се състои в това да редактира всичките ви статии. Всички вие идвате от различни среди и едно е да си работил в крайно ляв вестник, или пък в, да кажем, "Ла Воче дела Фоня" и тъй като (сами виждате) сме по спартански малцина, на някой, който е работил само по траурните обяви, може да се наложи да напише статия за правителствената криза. Така че трябва да се уеднакви стилът и ако някой от вас прояви слабостта да напише "палингенеза", Колона ще ви каже, че не бива, и ще ви предложи алтернативен термин.


– Дълбоко морално прераждане – казах аз.


– Ето. И ако някой, за да определи някаква драматична ситуация, каже, че сме в окото на бурята, предполагам, че доктор Колона ще бъде достатъчно досетлив да му припомни, че според всички научни наръчници окото на бурята е единственото място, където цари спокойствие, докато бурята се вихри наоколо.


– Не, доктор Симеи – намесих се аз, – в този случай ще кажа, че трябва да използваме именно окото на бурята, тъй като не е важно какво казва науката, читателят не го знае, и тъкмо окото на бурята му внушава идеята, че се е забъркал в неприятности. Така са го приучили печатът и телевизията. Така, както са го убедили да казва съ`спенс и менижмънт, а би трябвало да казва съспèнс (и се пише suspensе, а не suspence) и мениджмънт.


– Чудесна идея, доктор Колона, трябва да се говори на езика на читателя, а не на този на интелектуалците, които казват таксуване на пътния документ. От друга страна, нашият издател май веднъж каза, че зрителите на неговите телевизии са на средна възраст (ментална възраст) дванайсет години. Нашите не са, но винаги е полезно да припишеш дадена възраст на читателите си: нашите би следвало да са над петдесетгодишни, добри и честни буржоа, копнеещи за закон и ред, но лакоми за клюки и разкрития за различни форми на нередност. Ще тръгнем оттам, че не са точно силни читатели, напротив, голяма част от тях нямат нито една книга в дома си, въпреки че когато се налага, ще се говори за великия роман, отпечатан в милионен тираж по цял свят. Нашият читател не чете книги, но обича да си мисли, че съществуват велики хора на изкуството, ексцентрични и милиардери. Така, както никога няма да види отблизо дългобедрата красавица от екрана и въпреки това ще иска да знае всичко за тайните º любовници. Но нека оставим и другите да се представят. Сами. Да започнем с единствената жена, госпожица (или госпожа)...


– Мая Фрезия. Неомъжена, мома или single, както предпочитате. На двайсет и осем, почти дипломирана по литература, наложи се да прекъсна по семейни причини. От пет години съм сътрудничка в едно клюкарско списание, трябваше да се въртя в света на шоубизнеса, да душа кой с кого е свързан в романтична връзка и да организирам разположението на фотографите; по-често трябваше да убеждавам някоя певица или актриса да си измисли романтична връзка с някого и да ги заведа на среща с папараците – разходка за ръка или дори тайна целувка. Отначало ми харесваше, но вече ми омръзна да разказвам измислици.


– А защо, скъпа, приехте да се присъедините към нашето начинание?


– Смятам, че един ежедневник ще говори за по-сериозни неща и ще мога да се прочуя с разследвания, които нямат нищо общо със задушевните приятелства. Аз съм любопитна и мисля, че съм добро ловджийско куче.


Беше крехка и говореше с премерена енергичност.


– Чудесно. Вие?


– Романо Брагадочо.


– Странно име. Откъде идва?


– Вижте, това е една от многото мъки в живота ми. На английски, изглежда, има лошо значение, но за щастие на другите езици – не. Дядо ми е бил подхвърлено дете и както знаете, фамилията в тези случаи се измисля от общинския служител. Ако е садист, може да те кръсти и Фикарота, в случая с дядо ми служителят бил само наполовина садист и имал известна култура... Що се отнася до мен, аз съм специалист по скандалните разкрития и работех точно за едно списание на нашия издател: "Какво се крие отдолу". Но не бях на щат, плащаше ми се на парче.


От останалите четирима Камбриа беше прекарвал нощите си в спешните отделения или в полицията, за да напипа прясна новина – арест, смърт след ужасяваща катастрофа на магистралата, – и не беше направил кариера. Лучиди вдъхваше недоверие от пръв поглед и беше работил в издания, за които никой не беше чувал. Палатино идваше от дълъг стаж в седмичните издания за игри и различни загадки. Костанца беше работил като коректор в някои вестници, но вестниците вече имаха прекалено много страници и никой не можеше да препрочете всичко преди да влязат за печат, сега дори големите ежедневници пишеха Simone de Beauvoire или Beaudelaire, или Rooswelt и коректорът ставаше ненужен като пресата на Гутенберг. Никой от спътниците ни нямаше особено ентусиазиращо минало. Като в моста на Сан Луис Рей. Откъде ги беше изровил Симеи, не знам.


След като запознаването приключи, Симеи очерта характеристиките на вестника.


– Така, ще правим ежедневник. Защо "Утре"? Защото традиционните вестници разказваха и за жалост все още разказват новините от предната вечер. Ето защо се наричат "Кориере дела Сера", "Ивнинг Стандарт" или "Льо Соар". Сега новините от предния ден вече сме ги научили от телевизията в осем вечерта, така че вестниците винаги разказват неща, които вече знаем, ето защо се продават все по-малко. В "Утре" тези новини, които вече смърдят като развалена риба, ще бъде, разбира се, добре да ги преразкажем и припомним, но ще е достатъчна само една колонка, която се чете за няколко минути.


– За какво ще пише вестникът тогава? – попита Камбриа.


– Съдбата на ежедневниците вече е да приличат на ежеседмичници. Ще говорим за това, което би могло да се случи утре, със задълбочени статии, приложения с журналистически разследвания, неочаквани предположения... Ще дам пример. В четири избухва бомба и на следващия ден вече всички знаят. Добре, ние от четири до полунощ, преди да влезем за печат, трябва да сме изровили някой, който да каже нещо неиздадено за възможните извършители, неща, които самата полиция още не знае, и да очертаем сценарий какво ще се случи в идните седмици заради този атентат...


Брагадочо:


– Но за да задвижим такива разследвания за осем часа, е нужна редакция поне десет пъти колкото нашата и много контакти, информатори и какво ли не...


– Така е, и когато вестникът започне да излиза наистина, така ще трябва да бъде. Но сега, за една година, трябва просто да покажем, че може да се направи. А то може, защото нулевият брой може да има каквато си ще дата и може чудесно да служи за пример как би изглеждал вестникът преди месеци, да кажем, когато са хвърлили бомбата. В този случай ние вече знаем какво е щяло да се случи след това, но ще говорим така, сякаш читателят още не знае. Следователно всичките ни изявления ще придобият вкус на нещо неиздадено, изненадващо, смея да кажа дори пророческо. Тоест на поръчителя трябва да кажем: ето какъв щеше да бъде "Утре", ако беше излязъл вчера. Ясно? И с повече желание, дори никой да не е хвърлял бомба, бихме могли да направим един брой все едно е.


– Или сами да хвърлим бомбата, ако ни изнася – изкиска се Брагадочо.


– Не говорете глупости – предупреди го Симеи. А после добави, сякаш размислил: – Но ако наистина решите да го правите, аз не искам да знам.


След като срещата приключи, се озовах на стълбите с Брагадочо.


– Не се ли познаваме отнякъде? – попита той. Струваше ми се, че не, той се съгласи с леко подозрително изражение и веднага ми заговори на ти. В редакцията Симеи току-що беше започнал на вие, а аз по принцип спазвам дистанция от типа "не сме спали заедно", но Брагадочо очевидно подчертаваше, че сме колеги. Не исках да изглеждам надут само защото Симеи ме беше представил като главен редактор или нещо подобно. От друга страна, този тип ми беше любопитен, а и нямах нищо по-приятно за правене.


Той ме хвана под ръка и ми каза, че отиваме да пийнем по нещо на едно местенце, което знаел. Усмихваше се с пълните си устни и леко кравешки очи по начин, който ми се стори отблъскващ. Плешив като Фон Строхайм и с тил, който се спускаше вертикално към врата, в лице той приличаше на Тели Савалас, лейтенант Коджак. Ето, пак цитат.


– Хубавичка е тази Мая, нали?


Смутено признах, че съм я погледнал само бегло – казах вече, от жените стоя настрана. Той ме сръга над лакътя.


– Не се прави на джентълмен, Колона. Видях те, зяпаше я, без сам да се усещаш. Според мен е от тези, дето са навити. Истината е, че всичките са навити, стига да ги подхванеш както трябва. Малко е кльощава за моя вкус, а и няма цици, но като цяло бива.


Бяхме стигнали на улица "Торино" и на възвишението след една църква той ме бутна да завия надясно, за да се вмъкнем по една пряка, лошо осветена, с няколко кой знае откога затворени врати и нито един магазин, все едно беше изоставена отдавна. Стори ми се, че намирисва на застояло, но сигурно беше само синестезия заради обелените и покрити с избелели графити стени. Някъде горе имаше комин, от който излизаше дим и не се разбираше точно откъде, защото дори прозорците на горните етажи бяха затворени, все едно никой не живееше там. Може би коминът беше на къща, чиято фасада бе другаде, и хората не се тревожеха, че ще опушат изоставената улица.


– Това е улица "Баниера", най-тясната в Милано, макар да не е като Rue du Chat-qui-Pêche в Париж, по която едва минават двама души един до друг. Казва се улица "Баниера", но някога се е казвала Бански сокак, заради старите римски обществени бани.


В този миг иззад ъгъла се появи жена с детска количка.


– Безотговорна или зле информирана – изкоментира Брагадочо. – Ако бях жена, не бих минавал оттук, особено по тъмно. Като едното нищо ще те заколят. Би било грехота, защото мацето не е за изхвърляне, типичното мамче, което е готово да се пусне на водопроводчика, обърни се, виж я как се фръцка. Тук са ставали кървави неща. Зад тези сега залостени порти сигурно все още има изоставени мазета и вероятно тайни проходи. През деветнайсети век някой си Антонио Боджа, невзрачен тип, примамва тук в едно от тези мазета един счетоводител уж да му види сметките и го удря с брадва. Жертвата успява да се измъкне, Боджа е арестуван, обявен за луд от съда и въдворен в лудница за две години. Но веднага щом излиза, пак започва да лови наивни и заможни хора, подмамва ги в мазето си, обира ги, убива ги и ги заравя на място. Сериен убиец, както биха казали днес, но неразумен сериен убиец, защото оставя следи от търговските си отношения с жертвите и накрая е арестуван, полицията разкопава мазето, намира пет-шест трупа и Боджа е обесен край Порта Лудовика. Главата му е дарена на анатомичната лаборатория на Оспедале Маджоре – тогава са времената на Ломброзо и в черепите и чертите на лицето се търсят знаци за наследствени престъпни наклонности. След това тази глава, изглежда, е погребана в Музоко, но кой знае, такива находки са радост за окултистите и всякакви такива ненормалници. И до днес тук витае споменът за Боджа, сякаш си в Лондон на Джак Изкормвача, не бих минал оттук през нощта, и все пак ме привлича. Често се връщам, понякога си правя срещи тук.


Когато излязохме от улица "Баниера", се озовахме на площад "Ментана" и Брагадочо ме бутна по улица "Мориджи", и тя възтъмничка, но с едно-две магазинчета и хубави входни врати. Стигнахме до едно разширение с просторен паркинг, заобиколен от руини.


– Виждаш ли – каза Брагадочо, – това отляво са римски останки, почти никой не помни, че Милано е бил и столица на империята. Така че не се пипат, въпреки че никой пет пари не дава. Но тези зад паркинга са къщи, изтърбушени от бомбардировките от последната война.


Изтърбушените къщи не притежаваха отколешното спокойствие на древните останки, вече примирени със смъртта, а се блещеха зловещо с неспокойните си лица, сякаш болни от лупус.


– Не ми е ясно защо никой не е опитал да строи в този район – каза Брагадочо. – Може да е защитен, може би на собствениците паркингът носи повече, отколкото ако построят къщи и ги дават под наем. Но защо са оставили следите от бомбардировките? Това местенце ме плаши повече от улица "Баниера", но е хубаво, защото ми показва какъв е бил Милано след войната, в този град не са останали много места, които да припомнят как е изглеждал градът преди почти петдесет години. Е, това е Милано, който се опитвам да намеря отново, в който съм живял като бебе и дете, войната свърши, когато бях на девет, понякога нощем ми се струва, че чувам грохота на бомбите. Но не са останали само руините – виж на ъгъла на улица "Мориджи", онази кула е от седемнайсети век и дори бомбите не са я срутили. А отдолу, ела, още от началото на двайсети век си стои тази таверна, таверна "Мориджи", не ме питай защо таверната има една съгласна повече от улицата, но сигурно общината е сбъркала, като са слагали табелите, таверната е по-стара и сигурно тя е права.


Влязохме в помещение с червени стени, белещ се таван, от който висеше стар полилей от ковано желязо, еленска глава над бара, стотици прашни бутилки вино по стените, грозни дървени маси (било рано за вечеря, каза ми Брагадочо, и още били без покривки, после щели да сложат покривки на червени каренца, а за храната трябвало да се погледне написаната на ръка черна дъска като във френските кръчми). По масите имаше студенти, по някой представител на старата бохема с дълга коса, но не като от шейсетте, а като поет, от тези, които някога са носели шапки с широка периферия и шалчета вместо вратовръзки, и още леко подпийнали старци, за които не беше ясно дали са там от началото на века, или новите собственици са ги наели за статисти. Похапнахме плато сирена, колбаси и сланина от Колоната и пийнахме много хубаво мерло.


– Хубаво е, нали? – каза Брагадочо. – Все едно сме извън времето.


– Но защо те привлича това Милано, което вече не би трябвало да съществува?


– Казах ти, искам да мога да видя това, което вече почти не помня, Милано на дядо ми и на баща ми.


Отпи, очите му блестяха, изтри с хартиена салфетка кръгчето вино, което се беше оформило върху масата от старо дърво.


– Семейната ми история е неприятна. Дядо ми е бил високопоставено лице на лошия режим, както казват. И на 25-и април един партизанин го познал, докато се опитвал да се измъкне недалеч оттук, на улица "Капучо". Хванали го и го застреляли, направо там на ъгъла. Баща ми разбрал със закъснение, защото, верен на идеите на дядо, през 43-та се записал в Десета флотилия МАС, пленили го при Сало и го пратили за една година в концентрационния лагер в Колтано. Измъкнал се на косъм, понеже нямало в какво да го обвинят, а през 46-а Толиати обявил обща амнистия: противоречията на историята – фашистите са реабилитирани от комунистите, но може би Толиати е бил прав, трябвало е на всяка цена да се върнем към нормалното. Обаче нормалното е, че баща ми с това минало и под сянката на своя баща не си намираше работа и го издържаше майка ми, която беше шивачка. Така той постепенно се отпусна, пропи се и от него помня само лицето му, цялото в червени вени, и воднистите му очи, докато ми разправяше фикс идеите си, не искаше да оправдае фашизма (вече нямаше идеали), но казваше, че антифашистите, за да заклеймят фашизма, разказвали много ужасяващи истории. Не вярваше за шестте милиона евреи, избити в газовите камери на лагерите. Не че беше от тези, дето и досега твърдят, че Холокост не е имало, но не вярваше на разказа, създаден от освободителите. Всички свидетелства са преувеличени, казваше ми. Четох, че според оцелели насред един лагер имало планини от дрехи на избити хора, високи повече от сто метра. Сто метра? Ама ти даваш ли си сметка, казваше, че купчина висока сто метра, понеже трябва да се издига като пирамида, трябва да има основа по-широка от целия лагер?


– Но не вземаше предвид, че човек, присъствал на нещо ужасяващо, когато си го спомня, използва хиперболи. Ти ставаш свидетел на катастрофа на магистралата и разказваш, че труповете лежали в море от кръв, но не искаш да накараш хората да повярват, че е било голямо като истинско море, просто искаш да предадеш идеята, че е имало много кръв. Постави се на мястото на човек, който си припомня един от най-трагичните моменти в живота си... – Замълча за момент. – Не го отричам, но баща ми ме научи да не приемам нищо за чиста монета. Вестниците лъжат, историците лъжат, телевизията днес лъже. Не си ли гледал по новините преди година, докато се водеше войната в Залива, омазания с петрол корморан, който агонизираше в Персийския залив? После се разбра, че през този сезон в Залива е невъзможно да има корморани и че кадрите са отпреди осем години по време на войната между Иран и Ирак. Или пък, казаха други, са взели корморани от зоопарка и са ги омазали с петрол. Така ще да са направили и с престъпленията на фашистите. Имай предвид, че не съм привърженик на идеите на баща си и дядо си, нито пък искам да се преструвам, че не са били избивани евреи. От друга страна, някои от най-добрите ми приятели са евреи. Но вече не вярвам на нищо. Американците наистина ли са кацнали на Луната? Не е невъзможно да са построили всичко в студио, ако се загледаш в сенките на космонавтите след прилуняването, не изглеждат правдоподобни. А наистина ли е имало война в Персийския залив, или са ни пробутвали парчета от стари репортажи? Живеем в измама и ако знаеш, че те лъжат, трябва да живееш в подозрение. Аз подозирам, винаги подозирам. Единственото истинско нещо, за което мога да получа доказателства, е това Милано отпреди толкова десетки години. Бомбардировки имаше наистина и между другото бомбардираха англичаните или американците.


– А какво стана с баща ти?


– Умря от пиене, когато бях на тринайсет. За да се освободя от тези спомени, когато пораснах, се опитах да се хвърля на противниковата страна. През 68-а бях над трийсетгодишен, но си пуснах дълга коса, носех канадка и пуловер и се присъединих към една прокитайска общност. По-късно разбрах, че Мао е избил повече народ от Сталин и Хитлер взети заедно, а и че вероятно и сред прокитайците има внедрени провокатори от тайните служби. И се посветих само на журналистическата професия, за да търся заговори. Така се спасих (а имах опасни приятелства) да не ме сгащят по-късно червените терористи. Вече не вярвах в нищо, освен че зад гърба ни винаги има някой, който ни мами.


– А сега?


– А сега, ако този вестник потръгне, може би съм намерил място, където да вземат на сериозно някои от моите открития... В момента се занимавам с една история, която... Освен вестника може и книга да излезе от нея. А тогава... Но glissons, ще говорим пак, когато сглобя всички данни... Само че трябва да побързам, трябват ми пари. Жълтите стотинки, които ни плаща Симеи, все пак са нещо, но не стигат.


– За да живееш ли?


– Не, за да си купя кола. Очевидно ще я купя на лизинг, но и вноските трябва да се плащат. Освен това ми трябва веднага заради разследването.


– Извинявай, казваш, че искаш да изкараш пари с твоето разследване, за да си купиш кола, но имаш нужда от колата, за да направиш разследването.


– За да реконструирам много неща, трябва да пътувам, да ходя на различни места, може би да разпитвам хора. Без кола и вързан в редакцията всеки ден, ще трябва да реконструирам всичко по памет, да работя само в главата си. И това да ми беше единственият проблем.


– А какъв е истинският проблем?


– Виж сега, не че съм нерешителен, но за да разбера какво да трябва да се направи, трябва да свържа всички данни. Поотделно те не казват нищо, но в цялост ти позволяват да разбереш това, което не е било явно на пръв поглед. Трябва да се види онова, което се мъчат да скрият от теб.


– Говориш за разследването си?


– Не, говоря за избора на кола...


Рисуваше по масата с топнат във вино пръст, сякаш проследяваше като в седмичните списания за игри и кръстословици поредица точки, които трябва да свържеш, за да разбереш каква е фигурата.


– Колата трябва да е бърза и от определен клас, естествено не търся някоя утилитарна кола. За мен или предно предаване, или нищо. Мислех си за "Ланча Тема" турбо с шестнайсет клапана, от най-скъпите е, почти шейсет милиона. Бих могъл и да опитам, двеста трийсет и пет километра в час и ускорява за седем цяло и две. Почти максимумът.


– Скъпа е.


– Да де, но трябва да открия какво крият от мен. Когато не лъжат, автомобилните реклами премълчават. Стига да погледнеш техническите характеристики в специализираните издания и разбираш, че е широка сто осемдесет и три сантиметра.


– Това лошо ли е?


– И ти не си забелязал, че в разните реклами винаги дават дължината, която със сигурност е важна за паркирането или за престижа, но рядко дават ширината, която е фундаментална, ако гаражът ти е малък или ако мястото ти за паркиране е още по-тясно, да не говорим пък когато обикаляш като луд, за да намериш къде да се пъхнеш. Ширината е фундаментална. Трябва да се ориентираш под сто и седемдесет сантиметра.


– Предполагам, че се намират такива.


– Разбира се, но в кола сто и седемдесет сантиметра е тясно – ако има някой до тебе, нямаш място за десния лакът. Освен това липсват удобствата на широките коли, които имат много копчета на разположение на дясната ръка близо до скоростния лост.


– И какво?


– Трябва да внимаваш таблото да е достатъчно богато и да има копчета на волана, за да не ти трябват джаджите за дясната ръка. И ето че идентифицирах "Сааб 900" турбо, сто шейсет и осем сантиметра, максимална скорост двеста и трийсет и слизаме на петдесет милиона.


– Това е твоята кола.


– Да, но в едно ъгълче ти казват, че ускорението е осем цяло и петдесет, а идеалното е поне седем като на "Роувър 220" турбо, четирийсет милиона, ширина сто шейсет и осем, максимална скорост двеста трийсет и пет и ускорение шест цяло и шест, направо болид.


– Значи трябва да се ориентираш натам...


– Не, защото чак на края на техническите характеристики споменават, че е висока сто трийсет и седем сантиметра. Твърде ниска за едър човек като мен, почти само за млади пичове, които се правят на спортисти, докато ланчата е сто четирийсет и три, а саабът е сто четирийсет и четири и там влизаш като господар. А и ако си младок, не четеш техническите данни, които са като противопоказанията на лекарствата в листовките, написани с дребен шрифт, за да ти убегне фактът, че ако пиеш лекарството, ще пукнеш на другия ден. Роувърът 220 тежи само хиляда сто осемдесет и пет килограма – малко е, ако се блъснеш в ТИР, ставаш на кайма, човек трябва да се ориентира към по-тежки коли със стоманено подсилване, не чак волво, която е като танк, но е прекалено бавна, но поне "Роувър 820 TI", към петдесет милиона, двеста и трийсет километра в час и хиляда четиристотин и двайсет килограма.


– Но предполагам, че си се отказал от него, защото... – отбелязах вече и аз обзет от параноя.


– Защото има ускорение от осем цяло и две – това е костенурка, няма бързина. Така както "Мерцедес C 280", който е широк сто седемдесет и два, но цените почват от шейсет и седем милиона, има ускорение осем цяло и осем. И трябват пет месеца за доставка. Но и това е важно, като се има предвид, че за някои, които споменах, трябват два месеца, а други са готови веднага. Защо са готови веднага? Защото никой не ги иска. Не трябва да се доверяваш. Сякаш веднага ти дават "Калибра" турбо, шестнайсет клапана, двеста четирийсет и пет километра в час, интегрално предаване, ускорение шест цяло и осем, широка сто шейсет и девет и малко над петдесет милиона.


– Идеална, струва ми се.


– Ами не, защото тежи само хиляда сто трийсет и пет, твърде е лека и е висока само сто трийсет и два, по-зле от всички останали – за клиенти богати, но джуджета. И да беше само това. Не сме сметнали багажника. Най-широк е този на темата шестнайсет клапана турбо, но тя е широка сто шейсет и пет. Сред тесните се спрях на Дедра 2.0 LX с обемен багажник, но тя не само има ускорение от девет и четири, но тежи малко повече от хиляда и двеста килограма и вдига само двеста и десет в час.


– И какво?


– Ами просто нямам мира. Умът ми е зает с разследването, а нощем се будя да сравнявам коли.


– Знаеш всичко наизуст?


– Направих си таблици, но проблемът е, че ги запаметих, и това е непоносимо. Започвам да си мисля, че колите са измислени, за да не мога да ги купя.


– Това подозрение не е ли преувеличено?


– Подозренията никога не са преувеличени. Подозирай, подозирай винаги, само така ще откриеш истината. Нима науката не ни учи да правим така?


– Учи ни и прави така.


– Глупости, дори науката лъже. Виж само историята за студения термоядрен синтез. Лъгаха ни месеци наред и накрая се оказа, че е партенка.


– Но я разкриха.


– Кой? Пентагонът, който вероятно е искал да покрие нещо смущаващо. Може онези със студения синтез да са били прави, а другите, които казаха, че първите са излъгали, да лъжат.


– Възможно е с Пентагона или ЦРУ, но нима искаш да кажеш, че всички автомобилни списания зависят от дебнещите тайни служби на демоплутоюдеокрацията. – Опитвах се да го върна към здравия разум.


– Така ли? – каза той с горчива усмивка. – И те са свързани с голямата американска индустрия и седемте сестри на петрола, които са тези, които убиха Матеи, за което може пет пари да не давам, но те са същите, които са виновни за разстрела на дядо ми, защото са финансирали партизаните. Виждаш ли как е навързано всичко?


Но сервитьорите вече постилаха покривките и ни даваха да разберем, че моментът за хората, които само пият по чашка, е отминал.


– Някога на по чашка можеше да се седи до два през нощта – въздъхна Брагадочо, – но вече дори тук се целят в клиенти с пари. Може би някой ден тук ще открият дискотека с примигващи светлини. Тук все още всичко е истинско, разбери ме, но вече смърди все едно всичко е фалшиво. Представи си, собствениците на тази миланска кръчма от сума ти време са тосканци, така чух. Не че имам нещо против тосканците, сигурно и те са добри хора, но си спомням как като малък, когато се говореше за дъщерята на някакви познати, която се оженила несполучливо, един братовчед казваше: "Ами трябва да се вдигне стена под Флоренция". А майка ми отвръщаше: "Под Флоренция ли? Направо под Болоня!"


Докато чакахме сметката, Брагадочо ми каза почти шепнешком:


– Ще можеш ли да ми дадеш пари назаем? Ще ти ги върна до два месеца.


– Аз ли? И аз съм без пукнат грош като теб.


– Сигурно. Не знам колко ти плаща Симеи и не ми е работа да го знам. Просто попитах. Ама нали ти ще платиш сметката?


Така се запознах с Брагадочо.


4.


Сряда, 8-и април


На следващия ден се състоя първата истинска редакционна оперативка.


– Ще правим вестника – каза Симеи, – вестника от 18-и февруари тази година.


– Защо от 18-и февруари? – попита Камбриа, който щеше да се отличи като човека, който задава най-тъпите въпроси.


– Защото тази зима на 17-и февруари карабинерите нахлуха в офиса на Марио Киеза, президент на Пио Алберго Тривулцио и изтъкнат представител на миланската социалистическа партия. Всички знаете: Киеза поискал подкупи по един търг от една фирма за почистване в Монца, сделката трябвало да е за сто и четирийсет милиона, от които той искал десет процента, както виждате, дори старческият дом е хубава дойна крава. Явно това не било първото доене, защото на онзи от почистването му омръзнало да плаща и издал Киеза. И така отишъл при него да му предаде първия транш от уговорените четиринайсет милиона, но със скрити микрофон и камера. Веднага щом Киеза взел пачката, в кабинета нахлули карабинерите. Киеза, ужасен, грабнал от чекмеджето друга по-дебела пачка, която бил взел от някой друг, и хукнал към кенефа, за да изхвърли банкнотите в чинията, но не се получило – закопчали го преди да успее да унищожи всичките тези пари. Това е историята, сигурно си я спомняте, а сега вие, Камбриа, знаете какво трябва да разкажем във вестника от следващия ден. Вървете в архива, препрочетете внимателно новините от онзи ден и ни направете уводна колонка, не, по-добре хубава статийка, защото ако си спомням добре, телевизионните новини от онази вечер не казаха нищо за случая.


– Окей, шефе. Отивам.


– Почакайте, защото тук на сцената излиза мисията на "Утре". Сигурно си спомняте, че през следващите дни имаше опити случаят да бъде омаловажен. Впоследствие Кракси ще каже, че Киеза е бил просто мошеник, и ще го зареже, но това, което читателят от 18-и февруари още не би могъл да знае, е, че магистратите ще продължат да разследват и ще се появи един истински мастиф, онзи съдия Ди Пиетро, когото вече всички познават, но за когото тогава никой не беше чувал. Ди Пиетро въртя Киеза на шиш, откри тайните му швейцарски сметки, накара го да признае, че това не е изолиран случай, постепенно извади на светло цяла корупционна мрежа в политиката, която е в интерес на всички партии, и първите последствия станаха известни едва преди няколко дни – видяхте, че на изборите християндемократите и социалистическата партия изгубиха куп гласове и се засили Лигата, която яхна скандала напук на правителството. Арестите заваляха, партиите малко по малко се цепят и тук-там се чува, че след падането на Берлинската стена и разпадането на Съветския съюз американците вече нямат нужда от партии, които могат да манипулират, и са ги оставили в ръцете на магистратите – или може би, бихме могли да предположим, магистратите рецитират сценарий, написан от американските тайни служби, но засега да не прекаляваме. Такава е ситуацията днес, но на 18-и февруари никой не е можел да си представи какво ще стане. Но "Утре" ще си го представи и ще направи поредица прогнози. И тази статия с хипотези я поверявам на вас, Лучиди. Вие ще трябва да бъдете така умел да казвате "може би" и "вероятно", докато всъщност разказвате това, което после ще се случи наистина. Споменете няколко имена на политици, разпределете ги добре между отделните партии, забъркайте и левицата, дайте да се разбере, че вестникът събира документи, и го кажете така, че дори тези, които ще четат нашия брой 0/1, да умрат от страх, въпреки че прекрасно знаят какво се е случило през двата месеца след февруари, но ще се питат какъв е този нулев брой с днешна дата... Ясно? На работа.


– Защо давате задачата на мен? – попита Лучиди.


Симеи го изгледа странно, все едно той трябваше да разбере нещо, което ние не разбирахме.


– Защото ми се струва, че вие сте особено добър в събирането на слухове и донасянето им където трябва.


По-късно, на четири очи, попитах Симеи какво е искал да каже.


– Недейте да клюкарствате с останалите – каза ми той. – Но според мен Лучиди е замесен със службите и журналистиката му служи само за прикритие.


– Казвате, че е шпионин. Защо сте взели шпионин в редакцията?


– Защото не е важно дали ни шпионира, какво толкова ще разкаже на службите, което те да не разберат прекрасно, като зачетат кой да е от нашите нулеви броеве? Но той може да ни носи сведения, които е узнал, докато е шпионирал други.


Симеи не е кой знае какъв журналист, помислих си, но е гений в своя жанр. И ми хрумна една шега, приписвана на един диригент, голям клеветник, който казал за един музикант: "В своя жанр Х е бог. А жанрът на Х е, че е говно".


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (6)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на lynyrdS
    lynyrdS
    Рейтинг: 436 Неутрално

    Умберто Еко беше достатъчно популярен приживе... тези които го харесваха пекрасно познават произведенията му... това сега е малко излишно..

  2. 2 Профил на murttle
    murttle
    Рейтинг: 760 Неутрално

    Губещите, също като автодидактите, винаги имат по-широки познания от победителите; ако искаш да победиш, трябва да знаеш само едно нещо и да не си губиш времето да знаеш всичко, удоволствието на ерудицията е запазено за губещите. Колкото повече знае човек, толкова по-малко му върви.
    ---
    Да, губещите - как се наложи това понятие през американската масова култура.

    Не съм сложила цитата в кавички, защото поправих две правописни грешки. Никой вече няма нужда от коректори, както е отбелязано и в текста Дотам стигна наглостта на "печелившите", че искат да ти вземат парите, без да си направят и най-малкия труд да покажат елементарно уважение към теб. Вече и в интернет. Да живее гугъл транслейтър, от гугъл редактор и коректор няма нужда!

  3. 3
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше обидни или нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица.

  4. 4
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше обидни или нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица.

  5. 5 Профил на Serafina
    Serafina
    Рейтинг: 8 Неутрално

    Здравей,
    Това е да се информира широката общественост, че г-жа Джейн Алисън, частен кредитор заем има отвори финансова възможност за всеки, който се нуждае от никаква финансова помощ. Ние даваме заем при 2% лихва за физически лица, фирми и дружества по ясен и разбираем начин и състояние. свържете се днес с нас по електронна поща, така че можем да ви дадем нашите правила и условия за заем при: (saintloanss@gmail.com)

  6. 6 Профил на Serafina
    Serafina
    Рейтинг: 8 Неутрално

    Здравей,
    Това е да се информира широката общественост, че г-жа Джейн Алисън, частен кредитор заем има отвори финансова възможност за всеки, който се нуждае от никаква финансова помощ. Ние даваме заем при 2% лихва за физически лица, фирми и дружества по ясен и разбираем начин и състояние. свържете се днес с нас по електронна поща, така че можем да ви дадем нашите правила и условия за заем при: (saintloanss@gmail.com)





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK