Из "Щъркелите и планината" на Мирослав Пенков

Из "Щъркелите и планината" на Мирослав Пенков

© Дамян Дамянов, Издателство



В неделната рубрика "Четиво" публикуваме откъс от "Щъркелите и планината" - дебютният роман на познатия в чужбина и у нас български автор Мирослав Пенков. Живеещият в САЩ писател е носител на наградата на Би Би Си за къс разказ за 2012 г., а кратката му проза от сборника "На изток от Запада" (преведен на 18 езика) попадна в уважавани антологии отвъд океана и впечатли личности като Салман Рушди. Изданието у нас е на "Сиела".


Както и "На изток от Запада", книгата е писана първо на английски език, а българският превод е дело на самия автор. В предисловието на книгата той отбелязва, че по-скоро става дума за роман, родил се едновременно на два езика.


Единадесет


Два коловоза, а между тях – буйна трева. В това се беше превърнал пътят. Дъбовете бяха отстъпили място на по-ниски дръвчета, дръвчетата – на гъсти храсталаци. Заради клоните, които деряха автобуса, ми се наложи да вдигна стъклото. И точно си мислех, че сме дошли да гоним Михаля, че тук освен шубраците друго няма да намерим, когато два кървави стопа грейнаха насреща ни в тъмнината. Преди да се усетим, бяхме застигнали цяла колона автомобили, наспирали броня до броня извън пътя. А малко след тях – и върволица пешеходци, тръгнали към морето.
– Ей, братле, оттук нататък пътят е яко тесен – подвикна ми някакъв младеж, щом смъкнах стъклото. – Обаче, братле, ти с тоя автобус хич да не ти пука!
После се залепи за вратата, надигна се на пръсти и като душеше любопитно, помъчи се да надникне в кабината.
– Братле, има ли и за мен едно местенце?
– Защо му беше на тоя батко зелена косата? – попита Аиша, като потеглихме отново.
– И какви са всичките тия свирки? – обади се Елиф, понеже наистина зад нас тъкмо свирки бяха засвирили. – Каже де, братле? – рече и прихна.
След стотина метра застигнахме група пенсионери с раници на гърбовете, а подир тях – още хлапета с разноцветни прически. Скачаха по пътя като зайци и размахваха светещи пръчки. Зелени, червени и сини. Аиша натисна клаксона и се закиска, а нощта ѝ отвърна с порой от писнали свирки. Изведнъж ми се привидяха старите странджанци, дето говорели като птици. Взех да си мисля и за капитан Коста, и за дядо. Как тъжно ме беше погледнал старецът за лека нощ, съвсем наясно, че го лъжех в очите.
Не по път се движехме вече, а по лунна повърхност. Изскочехме ли от един кратер, глътваше ни друг. Отплеснат в мисли, на няколко пъти оставих двигателя да угасне. А пътят така се беше стеснил, че всеки миг, струваше ми се, щяхме да се катурнем. Задните гуми потъваха в коловозите, буксуваха бясно, ала все някак продължавахме да се движим.
Тогава и баба Мина извика:
– Въх, въх. Ида, свети Константине!
И отведнъж пропъди всичкото предишно веселие. Аиша замръзна в скута ми и само крачетата ѝ ритнаха веднъж, дваж.
– Въх, въх – повтори. – Идем, свети Константине – а зъбките ѝ зачаткаха като клюна на щъркел.
В далечината пламтеше клада – нея бяха видели – висок огън, който вятърът разтегляше още по-нависоко. Там беше значи плажът с каменното дърво, ивичката земя между реката и морето, където трябваше да заиграят нестинарите.
Облаци бяха затлачили небето, а морето съвсем се беше изгубило в мрака. Но по реката плаваха няколко лодки. Една, две, седем на брой, понесли в себе си факли, фенери, туристи.
В края на пътя бяха спрели три автобуса, а пътниците им вече вървяха към плажа. И аз спрях до тях, изгасих двигателя, отворих вратите. Нощта, доскоро така наситена с аромата на сол и на водорасли, сега миришеше на изгоряла скара. От всички страни думкаха тъпани, не в един ритъм, а всеки за себе си. Хаос и патардия, които морският вятър хвърляше насам-натам като шепи пясък.
– Не бой се, бабо – помъчих се да я успокоя, щом ни повлече тълпата. – Хвани ме за ръката и не се пускай.
Тя се вкопчи в мен като удавник. Ако аз се бях замаял от врявата и светлините, то тя беше изгубила ума и дума. Щукна ми, че да я доведа тук, щеше да се окаже голяма грешка. Но скоро тупурдията заля и тази мисъл и я отнесе далеч сред морето от хора.
– Елиф! – креснах. – Стой близо! – А ръката ѝ ме парна, улови ме.
– На ръба съм, американче. Зверски съм се панирала. – И подвикна на майка си да държи Аиша по-здраво. – Онзи там не беше ли баща ми? Или само от джойнта така ми се струва?
Въртеше ни потоп от гласове и езици – руски, немски, английски. Антонио, дереше се до нас някой. Быстро, нареждаше друг. Нечия ръка се плъзна по рамото ми, а аз подскочих ужилен. Не, не беше имамът. Някакво френско келешче търсеше нещо, говореше ми, разпитваше ме. А сърцето ми хлопаше, гърдите ме стягаха като оплетени с тел. И от всичката тази човешка жега главата ми съвсем се замая. Стори ми си, че виждам в далечината керван от ездачи. Спуснали се по една дюна, всеки понесъл пламнала факла; ездачи, като онези, нарисуваните в къщата на Елиф. В очите ми блесна светкавица, заслепи ме. А като се окопитих, до мен стоеше двугърба камила. Върху камилата, обляна от остра светлина, позираше за снимки някаква хубавица по бански.
– Елиф! – взех да викам. – Бабо!
Незнайно как, бях ги изгубил. Хукнах от човек на човек, заблъсках народа. На два-три пъти се пльоснах по очи на земята – едри песъчинки, по-скоро мръсносиви, отколкото черни на цвят. Чорапите ми се напълниха, ходилата ми се протриха. Керванът ездачи беше слязъл вече по-близо и наистина пред себе си виждах конници, руски войници, не... чуждестранни туристи. Свирките пищяха, тъпаните думкаха. А аз се лутах, падах и ставах, докато плажът най-сетне не се разшири, докато тълпата не се поразсея.
Тогава го видях. Осветено от буйната клада, стволът му тънък, короната му широка, на ръст като конник – каменното дърво. А Елиф и другите, току до огъня, гледаха го смълчани.
– Само щъркеловите гнезда му липсват – каза ми тя, щом застанах до нея.
– И черепите в клоните – прищя ми се да ѝ река, но не продумах. Баба Мина пак ме улови през кръста и ме стисна здраво.
– Не бой се, бабо – прошепнах. Но тя сякаш не ме чу. Взираше се в пламъка и като че виждаше в него недостижими за мен неща. Може би самата себе си, но както в онези дни, млада, красива. В краката ѝ тогава не просто жива жарава, ами целият свят, легнал и чака. Да гази жаравата, няма да се опари. Да тъпче света, няма да се спре. А той ѝ нарежда: тъпчи ме, момиче, гази ме. Хубава си и млада. Животът ти сега почва. Кой съм аз, че да ти се пречкам?
Огънят гореше, смаляваше се. Баба Мина ме стискаше през кръста така, както и Аиша стискаше майка си. И двете гледаха пламъка, съвсем еднакви, а аз се зачудих: какво друго им разкриваше той? А на мен какво ми разкриваше?
Елиф – на един лакът разстояние. Всяко нейно кичурче – блеснало като огнено езиче. Лицето ѝ – грейнало. Очите ѝ – светнали. Гледа не огъня, а мен самия. И за пръв път сякаш ме вижда такъв куражлия, такъв бунтар, четник.
Устните ми взеха да тръпнат изпръхнали; стомахът ми застърга на гладно. На входа на плажа бях видял да продават скара и изведнъж ме задави вкусът на кюфтета. Постепенно огънят насреща ни се снижи, жаравата затрепка аленочервена. А от тъмата изплуваха трима мъже в народни носии – бели ризи, черни потури, червени пояси. Запалиха цял ред факли, набити в пясъка, сграбчиха по един кол и взеха да разстилат жаравата в широк кръг. Заудряха по-едрите въгленчета, наситниха ги. Вдигнаха се от тях искри, а вятърът ги завъртя на гъсти рояци.
Ризите им бели като гъши пера, припомних си аз дядовите калушари. Бабанки мъже за юнак-ербаплъци.
Морето бумтеше от едната ни страна. Реката течеше безшумно от другата. И все повече хора взеха да се трупат край каменното дърво, да зяпат как се разстила жаравата. Проблясваха светкавици, дюдюкаха свирки, цвилеха коне и камили. Подпийнали младежи крещяха в тъмното, че водата била зверски студена.
И в тоя миг, макар и само за малко, светът изведнъж утихна: Елиф беше облегнала глава на моето рамо.
– Благодаря ти, американче – прошепна ми. Като я погледнах, видях, че се беше разплакала. Съвсем лекичко я пипнах по бузата, гореща от огъня. Съвсем лекичко ѝ избърсах сълзите. Като плъзнах ръка покрай устните ѝ, тя ме целуна по кокалчетата, по пръстите. Дори да ни заловяха, дори да се вкарахме в истинска бела с това наше бягство, то пак щеше да си е струвало. Да стоим двамата заедно така, както сега стояхме насред черния бряг, оправдаваше всяка бъдеща неприятност.
Писна гайда. Разряза мрака през пъпа. Задумка нов тъпан, заглуши другите. Иззад каменното дърво изскочи гайдар, а след него и тъпанджия. Блеснаха фотоапаратите, пропъдиха нощта.
А баба Мина съвсем се изпъна.
– Въх, въх – прошепна, но за повече не намери сили. Гайдарят спря от едната страна на жаравата, тъпанджията – от другата, а аз се почудих дали това беше видял Мурад Богоподобният преди шест века на носа на своята гемия, зачакал момите да заиграят? Дърво ли беше това насреща ни, или момиче с коси бели като кост? Или пък беше само скален отломък, преобразен от морските стихии?
Музиката се разливаше все по-силна; тъпанът биеше все по-отривисто, а сърцето ми едва смогваше да догони техния ритъм. На светлината на факлите група японски туристи настройваха фотоапарати, а дългите им обективи почти докосваха жаравата. До тях се клатеха хлапета с разноцветни прически, махаха с ръце и драскаха тъмното със светещи пръчки.


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (4)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Долен лев педал
    Долен лев педал
    Рейтинг: 225 Любопитно

    Тоя автор реже клюновете на щъркели,и ни ги продава, като патици!
    Аре нема нужда!

    Когато един глупак върши нещо,от което се срамува,той винаги твърди,че това е негов дълг.
  2. 2 Профил на Митев
    Митев
    Рейтинг: 1483 Неутрално

    Много беден му е българския на Пенков, а и доста постен откъм идеи. С този откъс (все пак не съм чел целия роман, а по всичко личи и че няма да го направя никога) изпъква и авторската му незрялост - комсомолски напън да бъде писател и пенсионерска недостатъчност на провинциален списувач...
    Дано не се издържа само от писателство!

  3. 3 Профил на Митев
    Митев
    Рейтинг: 1483 Весело

    Обаче най-бих се изкефил, специално за англоезичния пазар Пенков да притури една нова глава към романа си, в която да опише още един древен странджански обичай, който цивилизования свят обожава - този с ежегодното тричане на кучета, който е жив и до днес, за разлика от нестинарството, запазило се в изроден вид само по сезонните чалгаджийници край морето!

  4. 4 Профил на krummm
    krummm
    Рейтинг: 624 Неутрално

    Откъсът е кратък, но достатъчен, за да усетим центрирането на света, характерно за световните писатели нобелисти, особено от Африка и Латинска Америка. Браво на момчето! На който не му харесва, да си чете Иво Сиромахов!





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK