Джим Джармуш покори Кан с нежност



Веднага след първата прожекция на "Патерсън", новият филм на един от най-обичаните в Кан представители на американското независимо кино Джим Джармуш, болшинството журналисти го обсипаха с възторжени похвали.


Седемте дни от живота на един шофьор на автобус на име Патерсън, обитаващ заедно с любящата си съпруга Лора малко жилище в град, който също се казва Патерсън (Ню Джърси) внесоха нежност и меланхолия в суматохата на фестивалното ежедневие. Главната причина за доброжелателните реакции в Кан се крие в деликатната ирония, с която Джармуш наблюдава ежедневието на млада и много симпатичната двойка. То е монотонно, но и наситено с творчество, защото освен шофьор Патерсън е и поет, а освен домакиня Лора е и художничка. Третият герой на филма е любимото куче. Кулминацията на филмовия разказ, ако изобщо може да се говори за такава, настъпва в момента, в който то разкъсва "тайната тетрадка" със стихове, които Патерсън записва всеки ден.





Запитан защо Патерсън и защо поезия, Джим Джармуш отговори, че този град, в който открай време са живели емигранти от Европа, е известен и с талантливите си поети като Уилям Карлос Уилямс и Алън Гинсбърг. Режисьорът на неповторимата трилогия "Кафе и цигари" (1986, 1989, 2003), на "Прекършени цветове (2005) и на "Само любовниците остават живи" (2013) не пожела да се разпростира в разточителни обяснения защо и как се е спрял на формата на хайкуто, но не пропусна да уточни, че се стреми да търси поезия дори в най-дребните случки от ежедневието. Стана ясно, че е работил над сценария почти двадесет години и че желае филмът му да се възприема като "противоотрова срещу грубостта на онова американското кино, което обикновено наричаме "кино на действието".


Джармуш не пропусна да похвали изпълнителите на главните роли, американеца Адам Драйвър и иранката Голшихте Фарахади. "Избрах ги най-вече защото умеят да слушат. Разбираха какво искам от тях, без да се налага да употребявам много думи" - каза Джармуш в Кан, като не пропусна да подчертае, че продължава да обича двайсети век, защото тогава все още е било възможно "кино да се гледа в киносалони в присъствието на много хора".



Ако по отношение на Джармуш все пак беше ясно какво може да се очаква, то германската режисьорка Марен Аде изненада всички. По време на прожекцията на третия й игрален филм "Тони Ердман" публиката не спираше да дава воля на смеха си, наслаждавайки се на ексцентричното поведение на прясно пенсионирания преподавател по музика Уинфрид, търсещ мост към единствената си дъщеря Инес в корпоративните среди на Букурещ.


Великолепните актьори Сандра Хюлер и Петер Симонишек имат огромна заслуга в достоверното показване на сблъсъците между младата жена и възрастния мъж. За да успее, Уинфрид решава да се появяви пред дъщеря си в огромен кукерски костюм. Така той разбутва душата й я тласка към личен бунт: на парти по случай рождения си ден Инес посреща шефа и колегите си гола. "В началото Инес смята баща си за страшно нелеп, но постепенно той успява да я върне към спомените от детските й години. Дали Аде ще донесе "Златна палма" за Германия? Не е изключено, тъй като в междинните класации на критиците към момента именно "Тони Ердман" е филмът с най-висока оценка.


Джим Джармуш покори Кан с нежност

© Reuters


Много добре бе посрещнат и "Аз, Даниел Блейк" на ветерана на английското кино Кен Лоуч. От една страна, защото е пределно изчистен като драматургически разказ и от друга, защото буквално разчленява системата за подпомагане на бедстващи и безработни хора в страната си.


Верен на традиционния си интерес към съдбата на "малките хора", винаги социално ангажирания режисьор показва отчаяната битка на един изпаднал в несъстоятелност дърводелец, който търси начин да се измъкне от блатото на нищетата, но бива изпреварен от смъртта. Заедно с него е Кейти, самотна майка с две деца. Тя естествено също няма на кого да разчита. Критиците останаха доволни, че Лоуч не изпълни заканата си да се оттегли от киното. Това, което се случва в Англия в момента, е недопустимо и аз не мога да мълча за бруталните методи, с които биват съсипвани човешки животи, каза Лоуч в Кан.


Твърде близко до него по своята социална ангажираност и чистота на моралната позиция се оказа Loving на американеца Джеф Никълс, известен с предпочитанията си към смяна на жанровете. В най-новия си филм той разказва покъртителната история на едно семейство, в което Ричард е бял, а Милдред – цветнокожа. Те се обичат и искат да живеят заедно в родния си щат Вирджиния през 50-те години на миналия век. Това обаче не им се разрешава и те биват прогонени от родния си дом. Законът не им дава право да живеят под един покрив. След близо десетгодишна борба, едва през 1967 г., двамата успяват да получат справедливост от Върховния съд на Америка, който утвърждава гражданския им брак.


Джим Джармуш покори Кан с нежност

© Reuters


В Кан беше припомнено, че "правото да обичаш и да бъдеш обичан, независимо от произхода" е нещо относително ново в американската конституция. За главната си ролята във филма великолепната ирландска актриса с етиопски корени Рут Негга каза: "Въпросът за равенството между расите е много важен за мен. Нямаше как да не изиграя тази роля!"


Френското кино се представи с четири филма и доста неравно. Още в самото начало "Винаги изправен" на Ален Гироди, издигнат в култ като "поет на киното на хомосексуалността", изправи на нокти по-голямата част от международната критика. Тя така и не можа да приеме на сериозно историята на реещия се из планинските ливади на Южна Франция режисьор Лео, който освен, че търси бродещи из природата вълци, се натъква на самотен старец и за да му помогне да умре в радост се съвкуплява с него. "Библейската" красота на пейзажите, чистотата на новороденото бебе, с което Лео внезапно се сдобива и пределна нищета явно успяха да докоснат сърцата на не повече от няколко френски критика.


"Малут" на небеизвестния Брюно Дюмон също експериментира, само че в полето на бурлеската. Доста необичайното лято, в което едно богаташко семейство от висшата аристокрация на Франция прекарва на брега на океана, бе също прието противоречиво. Още повече, че от време на време настървени и необразовани рибари изяждат някоя друга богата персона в буквалния смисъл. Нарочно търсеното преувеличение е най-вече в играта на актьорите – със сигурност Жюлиет Бинош, Валерия Бруни-Тедески и Фабрис Лукини не са имали по откачени роли в който и да е свой филм досега.



В доста конвенционалния, но на моменти все пак вълнуващ "Камъци в бъбреците" на актрисата режисьорка Никол Гарсия младата и доста дива Габриел се разминава с любовта на живота си в швейцарски санаториум. Поуката от филма е, че щастието в живота идва не само, когато обичаш, но и когато си обичан. Голямото постижение определено е феноменалната Марион Котияр в главната роля. Нейната Габриел се нарежда сред най-романтичите жени в киното напоследък...


За сметка на това Оливие Асаяс успя да убеди всички, че е в състояние да прави и много лошо кино. В "Личен асистент" Кристен Стюарт е млада американка, чиято основна работа е да броди из луксозните магазини на Париж и да пълни с маркови дрехи и бижута гардероба на светска персона. В същото време тя "чува" гласа на починалия си брат близнак (или своя собствен?) и се има за медиум. Определянето на филма като психохорър изобщо не му помогна. Уви, засега това е най-слабото заглавие на фестивала в Кан...


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (2)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на pro_bono
    pro_bono
    Рейтинг: 237 Неутрално

    Кан отново залага на "необикновените" обикновени житейски истории .....

  2. 2 Профил на mitkokitkata
    mitkokitkata
    Рейтинг: 239 Неутрално




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK