Откъс от "Кръгът" на Дейв Егърс

Откъс от "Кръгът" на Дейв Егърс

© "Жанет 45"



В рубриката "Четиво" публикуваме откъс от романа "Кръгът" на Дейв Егърс. В традицията на антиутопии като "Прекрасният нов свят" на Алдъс Хъксли, сюжетът се развива в бъдещето, когато софтуер на могъща технологична компания - "Кръгът", обединява всеки аспект от човешкия живот - социални контакти, имейли, банкови сметки, а в замяна на удобството потребителите му са под постоянно наблюдение. Авторът е финалист за National Book Critics Circle Award, International Dublin Literary Award и носител на наградата Аmnesty International Chair 2015, която се дава за изкючителни заслуги в борбата за човешки права. Изданието е на "Жанет 45", преводът - на Ана Пипева.


На следващата сутрин Мей се обади на Ани, която беше на път към летището. Трябваше да отиде до Мексико, за да оправи някаква законова каша.
– Срещах един интересен тип – каза Мей.
– Чудесно. Не бях фенка да другия. Галиполи.
– Гаравента.
– Франсис. Бъзлив мишок. А този, новият? Какво знаем за него?
Мей усещаше, че Ани иска да забърза разговора. Опита се да ѝ го опише, но осъзна, че не знае почти нищо.
– Слаб. С кафяви очи. Височък.
– Е, това ли е? С кафяви очи и височък?
– А, чакай – каза Мей и се засмя на себе си. – Имаше побеляла коса. Има побеляла коса.
– Чакай, чакай. Какво?
– Беше млад, но с побеляла коса.
– Добре. Мей, няма нищо лошо в това да си падаш по дядковци
– Не, не. Сигурна съм, че беше млад.
– Твърдиш, че няма трийсет, ама е с побеляла коса?
– Кълна се.
– Не познавам такъв човек тук.
– Познаваш всичките десет хиляди души тук?
– Може да е на някакъв временен договор. Не му ли знаеш фамилията?
– Опитах се, но беше много потаен.
– Хм. Това не е много кръгаджийско, не мислиш ли? И имаше побеляла коса?
– Почти изцяло бяла.
– Като на плувец? Все едно му е посивяла от химикалите?
– Не. Не беше сребриста. Просто побеляла. Като на стар човек.
– И си сигурна, че всъщност не е стар човек? Някакъв дядо, когото си намерила на улицата?
– Да, сигурна съм.
– Улиците ли кръстосва, Мей? Да не би да си падаш по специфичната миризма на старец? Мирише на мухъл.
Плесенясала. На мокър кашон. Харесва ли ти?
– Престани.


Ани обаче се забавляваше и продължи:
– Предполагам поне ще ти е спокойно, като знаеш, че взима редовна пенсия. И сигурно е толкова благодарен, че изобщо получава някакво внимание Мамка му. Стигнах летището. Ще ти се обадя пак.




Ани не се обади, но по-късно ѝ писа от самолета, а после и от Мексико Сити, като постоянно пращаше снимки на различни възрастни мъже, които виждаше по улицата. "Това ли е той? Този? Или този? Ése? Ése?"
Мей остана да си блъска главата. Как можеше да не му знае фамилията? Потърси в директорията на компанията, но не откри Калден. Опита с "Калдън", "Калдан" и всякакви вариации. Никакъв резултат. Може би не го изписваше правилно или не беше чула добре? Би могла да направи по-точно търсене, ако знаеше от кой отдел е или в коя част на кампуса работи, но не разполагаше с такава информация. Въпреки това не можеше да мисли за друго. Бялата фланелка с остро деколте, тъжните очи, които се опитваха да не изглеждат тъжни, тесният сив панталон, който може би беше много стилен, но може и да е бил ужасяващ – нямаше как да види в тъмното; начинът, по който я прегърна в края на вечерта при платформата за хеликоптери, където отидоха с надеждата да видят някой, но тъй и не завариха никого, а се върнаха при лимоновите дървета, където той каза, че трябва да върви и я попита дали ще може сама да стигне до автобуса. Посочи стоянката на няма и двеста метра от тях, а тя се усмихна и каза, че ще се справи. Тогава той неочаквано я придърпа към себе си – толкова неочаквано, че Мей не можа да разбере дали той иска да я целуне, да я опипа, или нещо друго. В крайна сметка я притисна към тялото си с дясната ръка през гърба ѝ и пръсти около рамото ѝ, докато лявата беше ниско долу, далеч по-смела, и лежеше на кръста ѝ с разперени пръсти.


След това се отдръпна и се усмихна.
– Сигурна ли си, че ще се справиш сама?
– Да.
– Не те е страх?
Мей се засмя.
– Не. Не ме е страх.
– Добре. Лека нощ.
Той тръгна, но в нова посока – не към автобусите, нито към хеликоптерите или цирка, а по тясна, тъмна и пуста алея.


Цяла седмица тя си мислеше за неговата отдалечаваща се фигура, за силните му ръце и големия зелен лимон. Мей го взе с надеждата, че след време ще узрее на бюрото ѝ, но очевидно грешеше. Лимонът си остана зелен.
Не можеше да открие никъде Калден. Пусна няколко съобщения в Зинг до цялата компания в търсене на човек с такова име, като се постара да не звучи твърде отчаяна. Но не получи отговор.


Знаеше, че Ани ще може да разреши загадката, само дето беше в Перу.


Компанията се беше озовала натясно във връзка с плановете за Амазония – някаква инициатива за заснемане и преброяване на всички оцелели дървета чрез дронове. Измежду срещите с различни природозащитници и държавни лица Ани най-сетне успя да ѝ се обади.


– Знаеш ли, дай да го пусна за лицево разпознаване. Прати ми снимка.
Но Мей нямаше негови снимки.
– Шегуваш се Нито една?
– Беше тъмно. Бяхме на цирк.
– Да, каза ми вече. Значи ти е дал зелен лимон и нито една снимка. Сигурна ли си, че не е бил просто посетител?
– Нали ти казах, че съм го виждала и преди, помниш ли? Пред тоалетните? Когато после дойде с мен на бюрото ми и ме гледа как работя.


– Майчице, Мей. Този тип ми звучи обещаващо. Зелени лимони и тежко дишане във врата ти, докато отговаряш на запитвания. Ако бях и най-малко параноична, щях да реша, че е нечий агент или някакъв перверзник.
В този момент Ани трябваше да затвори, но след около час ѝ писа.


"Задължително ме дръж в течение за този тип. През годините сме имали разни кукувци в Кръга. Миналата година беше някакъв блогър, който дошъл на парти и стоял в кампуса две седмици, скатавал се и спял по килерите. В крайна сметка се оказа безобиден, но ето ти как един неидентифициран шашав мъж може да се окаже притеснителен."


Мей обаче не беше притеснена. Имаше доверие на Калден и не ѝ се вярваше да има някакви нечисти намерения. В лицето му имаше нещо прямо, нито капка коварство – Мей не можеше да го обясни на Ани, но ни най-малко не се съмняваше в него. Знаеше, че не може да се разчита на него за някаква конкретна информация, но също така беше сигурна, че отново ще я потърси. И въпреки че би се побъркала, дори би се вбесила ако не можеше да се свърже с когото и да било друг, присъствието му там някъде, поне за няколко дни, недостъпен за нея, но все пак някъде из кампуса, изпълваше работните ѝ дни бленуван трепет. Натоварването през седмицата беше голямо, но мисълта за Калден преобразяваше всяко запитване в божествена ария. Клиентите ѝ пееха и тя им пееше в отговор. Обичаше ги всичките. Обичаше Риса Томасон от Туин Фолс, Айдахо. Обичаше Марк Мур от Гери, Индиана. Обичаше новаците в отдела. Обичаше образа на Джаред, който от време на време се появяваше на вратата, с притеснен вид, и я молеше да измисли как да държат средния си резултат над 98. Харесваше ѝ, че успява да игнорира Франсис и постоянните му опити да се свърже с нея. Всичките му мини видеозаписи. Аудио картички. Плейлисти, пълни с песни за извинение и покаяние. Той вече беше просто спомен, заличен от Калден с елегантния силует, силните, търсещи ръце. Харесваше ѝ, че може, сама в банята, да имитира ефекта на тези ръце и със своите да наподоби натиска, който той упражни над тялото ѝ. Но къде е той? Обаянието от понеделник и вторник се превърна в раздразнение до сряда и в гняв до четвъртък. Невидимостта му започна да ѝ изглежда умишлена, даже агресивна. Не ѝ ли обеща да държат връзка? Май не е обещавал, помисли си. Какво всъщност ѝ каза? Разрови се в спомена и осъзна с известна паника, че единствените му думи бяха: "Лека нощ". Но Ани си идваше в петък и заедно щяха да го открият за нула време, да разберат как се казва, да го приклещят.
Най-сетне, в петък сутринта, Ани се върна и си уговориха среща точно преди "Петък на мечтите". Трябваше да има някаква презентация за бъдещето на Кръговите пари – начин всички онлайн плащания да минават през Кръга и така да се отстрани нуждата от всякаква хартиени пари – но в крайна сметка я отмениха. Вместо това поканиха
всички служители да гледат пресконференция, предавана от Вашингтон.


Мей се засили към фоайето на "Ренесанса", където няколкостотин служители гледаха екрана на стената. Жена в синьо-лилав костюм стоеше на отрупан с микрофони подиум, заобиколена от сътрудниците си, пред две американски знамена. Отдолу в новинарската лента пишеше: "Сенатор Уилямсън се бори да разкъса Кръга". Отначало беше твърде шумно, за да се чуе каквото и да е, но след неколкократно шъшкане и увеличаване на звука, гласът ѝ надделя. Уилямсън беше насред изявлението си.


– Днес сме се събрали тук, за да заявим твърдо искането си Антитръстовият отряд на Сената да започне разследване по случая дали Кръгът действа като монопол. Вярваме, че Министерството на правосъдието ще признае Кръга за това, което е – монополист в най-чистия смисъл на думата – и че ще вземе мерки той да бъде спрян, както се случи със "Стандарт Ойл", "ЕйТи&Ти" и всяка друга компания с изявен монопол в историята ни. Надмощието на Кръга задушава конкуренцията и представлява опасност за свободния ни пазарен капитализъм.
След като сенаторката приключи, екранът се върна към обичайната си функция – да възхвалява мисли, изказани от служители на Кръга, а сред тълпата днес се вихреха много мисли. Всеобщото мнение беше, че тази сенаторка има навика да застава на нестандартни позиции по някои въпроси – преди време се беше изказала и против войната в Ирак и Афганистан – и следователно, че няма да стигне далеч с тази антитръстова кампания. Кръгът беше популярен и в двете камари на Конгреса, беше известен с прагматичните си схващания по практически всички политически въпроси и с щедрите си дарения, така че тази лява сенаторка нямаше да получи голяма подкрепа от либералните си колеги, а още по-малко сред републиканските редици.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на atmanpg
    atmanpg
    Рейтинг: 2332 Неутрално

    Най-страшното е, че не се възприема като заплаха.
    Спомням си как беше аргументирано в една книга:
    Ако човек не прави нищо незаконно - то той няма защо да се притеснява от факта, че го следят.
    Ако пък прави нещо незаконно - то той трябва да бъде следен.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK