Иван Теофилов, поет: Съчетанието художник - власт е противоестествено

Иван Теофилов, поет: Съчетанието художник - власт е противоестествено

© Стефан Джамбазов, Въпреки.com



"Най-важен е начинът на живот, умението да осезаваш многообразието на света и да влагаш нещо от него в делата, навиците и постъпките си. Тогава не само вкусът, но и ароматът на живота стават досегаеми и усвоими". Така отговори големият поет, преводач, драматург и режисьор Иван Теофилов пред сайта въпреки.com по повод своята автоантология "Вкусът на живота", издадена наскоро от издателство "Рива". "Дневник" препечатва интервюто на Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов със съкращения и собствени акценти.


От дълго време искахме да разговаряме с Иван Теофилов, но често нещо се случваше. А и той не е от хората, които пръскат думите си на вятъра и са готови да говорят за всичко. За това още по-ценни за нас са неговите отговори. Поиска да му пратим въпроси, а той ни отговори писмено. Но ние, все пак верни на спецификата на "въпреки.com", ще се опитаме да ги предадем като разказ, а не само като интервю с въпроси и отговори.


За принципа, по който е съставил [автоантологията] Иван Теофилов казва: "Обикновено, когато се прави подбор върху цялостно творчество се тръгва по реда на издадените книги. Стараех се този път




да намаля хронологията и да отдам повече значение на душевните състояния,


които са ме владеели през годините. Този различен подход приех за по-естествен". В много от стиховете във "Вкусът на живота" има посвещения на приятели – поети, театрали, художници. Кои са най-важните приятелства в неговия живот?


"Приятелствал съм с неимоверно много хора Едни са ме радвали, други огорчавали. А някои дори напълно съм забравил. Ами дълъг живот", признава Иван Теофилов, който е роден в Пловдив. "Между най-важните са пловдивските ми приятелства с художниците Христо Стефанов, Йони Левиев, Жоро Слона, Димитър Киров и най-вече дългогодишната ми дружба с Енчо Пиронков и Атанас Згалевски, който почина неотдавна в Ню Йорк. В съприкосновението си с тях се чувствах от ден на ден все по-уверен и благодарение на това общуване някак неусетно изградих и личната си естетика. И веднага след това щастието да стана драматург на първия експериментален театър в Бургас, да бъда свидетел на изявите на


бляскавата четворка режисьори – Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова, Методи Андонов,


да съм в тяхната среда, да влизам в техния творчески ритъм А за сбъдването ми в литературата най-вече дължа на знаменитата сива къща на проф. Тодор Боров до малките пет кьошета в София, където синът му, днешният именит френски писател и учен Цветан Тодоров, тогава едва 23 годишен, ни събираше. И спорехме, и мечтаехме, и дишахме въздуха в кабинета на професора, с високите, зазидани стени от безбройни лавици с книги И най-сетне приятелството с творческата ми самота, която се оказа и най-продължителна", споделя Иван Теофилов.


Неговата автоантология "Вкусът на живота" ще има премиера на 3 септември в рамките на Празниците на изкуствата "Аполония" в Созопол от 18 часа в Художествената галерия в града. "Към "Аполония" имам стари сантименти, заради една незабравима моя поетична вечер още в зората на Празниците в "Дома на моряка" . Ицко Финци беше стъкмил по точки


един шантав сценарий, върху който импровизирахме.


Финци беше в силата на своя талант. С цигулката и с великолепното си чувство за хумор караше публиката да реагира спонтанно. Композиторът Кирил Дончев, бушуващ на пианото, му партнираше и не му отстъпваше в кодошите. И наред със стиховете ми и с песните от различни Леонови пиеси с мои текстове, си позволявахме спомени за погрома на Бургаския театър, пародирахме соцдраматуртията и си служихме с безброй щекотливи намеци в онова все още авторитарно време", признава Теофилов.


Връщаме се към "онова време", когато пиесата му "Поетът и Планината" с реж. Леон Даниел е свалена от репертоара на Военния театър. "Постановката "Поетът и планината" беше свалена след седмото представление, на което присъства Тодор Живков с членове от ЦК. Това беше може би


най-скандалното събитие в областта на изкуството през 60-те години.


На всяко представление пред театъра имаше тълпи от желаещи да видят спектакъла, охранявани от милиция. След този случай по какви ли инстанции не бях разкарван, за какво ли не бях бит и на какво ли не бях оприличаван. Ровеха се дори в битието ми. В продължение на години станах постоянна мишена за соцкритиката.


След Промяната писателката Рада Москова писа в сп. "Театър", че по това време в театъра се е стигало до човекоядство и цитираше моето име. Не бях изяден, но бях травмиран до такава степен, че години наред не можех да се измъкна от неврологията на ВМИ. А на всичко отгоре непрекъснато бях обзет от неприятното усещане, че ме следят, че ме надзирават (И се оказа вярно. В интернет в сайта на разследващия журналист Христо Христов, в дълъг-предълъг чаршаф от доноси на преследваните 30 интелектуалци през 60-те и 70-те години от VI управление на ДС фигурирам и аз, с приложен автентичен документ)."


А за приятелството си с Леон Даниел добавя: "В Бургаския театър станахме приятели с Леон Даниел. Аз бях на 26, а Леон на 30 години, но така се получаваше, че аз действително се чувствах момче, а вероятно поради рано изявения си талант, пък и с поведението си в театъра той неволно бе придобил облик на солиден човек. Следвал философия и завършил режисура в Ленинград, той беше обременен неимоверно от идеи и намерения, и търсеше непрекъснати поводи да ги сподели или впрегне в работа. Пък и целият му живот беше подчинен на мисълта му! Не рядко думите му течаха като написано слово и оставах с убеждението, че в него просто витаят излишъци от мисловна енергия


Леон беше уникален човек и гениален режисьор.


Може би от онези режисьори, които са раждат на сто години веднъж. Към него чувствах някакво странно, почти магнетично усещане за близост. Пък и животът ни следваше навсякъде. Сякаш имахме належаща нужда един от друг. И не напразно заживяхме като дачници по високите махали на Гинци, изпълвайки затаените звездни вечери с приглушено четене на театрални есета и стихове или съпреживявайки артистичните визии с още незасъхнали бои на Андрей Даниел


Ето и Леоновото откровение за мен, отразено в трети том от съчиненията му: "Иван е в малкия кръг от хората, с които се чувствам най-просто и естествено, с които обичам да имам обща работа, пред когото мога да изразя недоволството от себе си, от него, от целия свят Той е неизменно това, което е бил - човекът, който е писал стихове за любимите ми спектакли, приятелят, който винаги се обажда, когато съм в беда, съседът ми от село Гинци, авторът на вероятно най-доброто, което направих в младостта си - "Поетът и планината"", споделя Иван Теофилов. Колкото за своите


различни занимания освен като поет, но и като драматург, и преводач,


казва: "Множеството ми дейности са по две причини - театралното ми образование (завършил е ВИТИЗ) и склонността ми към поезия. Всички са ми скъпи и ми е трудно да ги разпределя по вълнения и стойности. Вършех ги според създадените обстоятелства, но винаги всеотдайно и с пълна ангажираност, пък си падах и малко работохолик. Помня, че когато поставях една своя пиеса в Херцеговина, херцеговинските артисти ме бяха нарекли "фабрика за работа".


Превеждал е големи руски поети. Какво му носи превода на поезия, а и самата поезия? Кое смята за добра поезия? "Преводаческият труд е тежък, но носи и много мигове на щастие. Ако преводът е прецизен, то значи, че си навлязъл сериозно в творческия процес на превеждания автор и неволно си станал нещо като кръвен брат. Да


навлезеш в творческата тишина на друг творец


е наистина необикновено преживяване, някакъв особен, деликатен акт на творческа симбиоза И колко по-стабилен се усещаш след това в своето писане!


А когато пиша, усещам радостта, че живея. И това е повече, отколкото да съществувам. Във всяко време поезия се пише много, а днес чрез количествата стихосбирки и по интернет – в изобилие: безброй упражнения в словесни еквилибристики и "шикарности" от различен характер. Но доброта поезия има собствено излъчване и не може да се сбърка", твърди поетът и преводач.


Иван Теофилов винаги е помагал на по-младите творци. Много от тях го смятат за свой учител и морален коректив. Опитва ли се да им внуши нещо? "Не е в характера ми да поучавам. Пък и всеки поет сам стига до заключението какво трябва да прави. Така и аз сам съм стигнал до извода, че не трябва да бързам.


Бързото писане манипулира езика,


а това, което правим съществува единствено в езика.Само анализът на упорито търсещия поет може да формулира собственото му поетическо кредо. И ако се ползвам с уважените на младите, както се твърди, сигурно е защото и аз живо се интересувам от творчеството им. Чета ги внимателно и винаги им казвам честно мнението си. А когато нещо много ме е впечатлило, придобивам почти празнично настроение. Освен това се старая с каквото мога практически да им помогна - било с атестат, с рецензия или с препоръка към институти и издателства, защото


познавам стената, през която трябва да минат.


Изпитвал съм я. И то жестоко", казва той. А колкото за това как приема литературните награди и защо понякога отказва държавни, както беше с ордена "Стара планина", казва: "Литературните награди и наградите за изкуство приемам с вълнение, защото те не само забелязват, но и защитават труда ми. Отказах се от орден "Стара планина" по времето на президент Първанов, защото съм убеден, че съчетанието художник - власт е противоестествено."
Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (5)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото е на чужд език

  2. 2 Профил на lechevalier
    lechevalier
    Рейтинг: 1362 Неутрално

    Интересно. Никога досега не бях чувал за този човек. Странно ми е да величаят така безрезервно.

  3. 3 Профил на Bramasole
    Bramasole
    Рейтинг: 4225 Неутрално

    Мисля, че е противоестествено съчетанието творец - власт. Творецът би следвало да може чрез конкретното изкуство да зарадва човека, да успокои душата му, ако се нуждае; просто да мисли за него като за нуждаещ се от неговата дарба, а не като за електорална единица...
    Б. Христов го е изразил с думи:
    http://liternet.bg/publish5/bhristov/poezia/vecheren/molitva.htm

    "Човек не се дави, като падне във водата, а като остане там” - Едуин Луис Коул
  4. 4 Профил на ham
    ham
    Рейтинг: 539 Неутрално

    Творец и власт -АБСОЛЮТНО НЕСЪВМЕСТИМИ ЖИТЕЙСКИ ЕНЕРГИИ!

  5. 5 Профил на глобално хасково
    глобално хасково
    Рейтинг: 291 Весело

    "Иван Теофилов, поет: Съчетанието художник - власт е противоестествено"

    И все пак на негово място бих се кандидатирал за президент. Просто само за да дразня едни други "ент'егентне" ора.

    Пък и след като бат сали може да е дупетатин в България няма никакъв проблем абсолютно всеки да е абсолютно всякакъв.

    за какво е по-жадно мнозинството: свобода или шише ракия?




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK