© Издателство
В рубриката "Четиво" публикуваме откъс от романа на Данило Киш "Градина. Пепел", наскоро издаден от "Факел експрес". Книгата е наречена от Бродски "истински образец за лирическа проза, най-добрата книга, писана след войната на Стария континент." Преводът на българското издание е на Людмила Миндова, редактор е Георги Борисов, а художник - Кирил Златков.
Макар да смяташе шедьовъра си за все още недовършен, когато мама го предупреди, че навлизаме в есента и зимата напълно неподготвени, баща ми в крайна сметка предаде своето разписание на влаковете на издателя. За съжаление, заради това, че беше прехвърлил уговорения срок, а ръкописът му беше недовършен, издателят му върна ръкописа и отгоре на това баща ми беше принуден не само да възстанови авансово взетия хонорар, а и да плати за съдебните разходи. Тогава, след като изгуби всички дела, той изпадна в дълбока депресия, която ние дълго време смятахме за последица от неговия неуспех с разписанието на влаковете и за първи път не бяхме в състояние да открием друго, естествено обяснение на това явление. Едва много по-късно проумях: баща ми всяка есен изпадаше в депресия, от която се пробуждаше едва напролет. В тези преходни периоди той беше погълнат целия от някакви дълбоки медитации и тогава прекъсваше всеки контакт със света, предавайки се напълно на своето дело. В началото просто се заключваше в стаята си, където на нас ни беше отказан всякакъв достъп, а после заминаваше на едно от онези свои дълги пътувания, чийто смисъл и цел така и не бях в състояние да разгадая. Отпътуваше късно през нощта, в пълна нелегалност, без да си вземе довиждане с нас. На сутринта с някакъв винаги дълбоко тайнствен за мен глас майка ни съобщаваше, че баща ни е заминал за дълго време в неизвестна посока. Връщаше се напролет – отслабнал, чудно издължен и променен, усмихваше ни се още отдалеч, махайки от файтона с длан, обърната към себе си. Да си каже човек – всичко е минало. Няколко дни беше спокоен, загадъчно мълчалив, а после изведнъж, без каквато и да било реална причина, започваше да крещи зверски и да удря с бастун по стъклата. Защото напролет той се будеше от своята летаргия, сепваше се от размишленията си, захвърляше за известно време проклетия си ръкопис и се връщаше към състоянието на своята естественараздразнителност, онази чудна раздразнителност и бунт срещу света и явленията, която в действителност беше истинската му природа. Мъчително задушаван през есента и зимата, а през лятото направо умъртвен, неговият егоизъм се събуждаше отново напролет, а заедно с него и не особено ясният му бунт срещу устройството на света и хората, и този бунт, този излишък енергия, тази възпламененост на мисълта и кръвта го връщаха отново към живот. Това беше един нездрав екстаз, опияненост от слънцето и алкохола, съзнание за избуяването на живота, което само го екзалтираше още повече, а егоизмът на баща ми всъщност беше единствено част от неговия Weltanschauung*, от неговия пантеизъм. Това беше егоизъм без граници. Всичко беше подчинено на този панегоизъм, всичко трябваше да бъде подчинено на него, също като личностите на старозаветните узурпатори. И така, докато природата в своето избуяване напролет показваше нарцистично регистъра на своята мощ и своите енергии, баща ми в още по-голяма степен усещаше тежестта на неправдата, която му бяха нанесли Бог и хората едновременно. Затова неговият метафизичен бунт, този закъснял, обезобразен филиз от пропиляната му младост, през пролетта разцъфтяваше с още по-голяма сила, разрастваше се гигантски, като цирей.
Съзнавайки опасността, която ни заплашва заради месианското разписание на влаковете на баща ми, разписание, включено в индексите на новия ред (заради свободолюбивите и революционни идеи, които съдържаше), ние трябваше да напуснем улицата на дивите кестени. Преместихме се в ниска къщичка в най-бедния квартал на града, по-точно в едно диво място, пълно с цигани, скитници и лумпенпролетариат, както ги наричаше баща ми. На десетина крачки пред къщата имаше насип на железопътна линия, по която преминаваха влакове, а къщата всеки час се тресеше из основи. Това в началото ни държеше в постоянно напрежение, хващахме се за главите и се скривахме под завивките, почти на ръба на нервна криза. Тътенът на влака прекъсваше думите ни и превръщаше и най-тихите ни разговори в шумна свада, защото, неспособни да се чуем, ние започвахме да извисяваме глас до степен на крясък, махахме с ръце пред очите си, с вратни жили, опасно изпъкнали. Трябваше да мине много време, докато открием акустичните закони, които ни спасиха от пълна неуравновесеност и успяха да ни върнат в състояние на относително спокойствие: в момента, в който влакът преминаваше, ние снишавахме глас с квинта**-две и говорехме с интонация, напълно различна от онази, която ни налагаше звукът на влака и дотогава довеждаше всички ни до пълно объркване. Сега, казвам, говорехме все едно от корема си, свеждайки глави ниско надолу така, че от натиска брадичките ни ставаха
двойни.
* Weltanschauung (нем.) – светоглед; термин, употребен най-напред от Имануел Кант като разграничение от светоусещането. – Б. пр.
** Квинта (лат. муз.) – петата степен на диатоничната гама. – Б. пр.
