Теодор Ушев, режисьор: В България се нуждаем от министерство на пропагандата на доброто

Теодор Ушев

© Юлия Лазарова

Теодор Ушев



Теодор Ушев е визуален артист и режисьор на анимационни и игрални филми. Живее в Канада от повече от 15 години, където работи в Националния филмов борд /NFB/. Най-новият му филм "Сляпата Вайша" - късометражната анимация по едноименния разказ на Георги Господинов, беше показан на "Берлинале" и получи редица значими награди. Gloria Victoria (2013) бе включен във финалната листа на филмите, които се бориха за номинация за "Оскар". От 2010 г. преподава и води майсторски класове в повече от 20 университета и фестивали по света, включително в Япония, Франция, Испания, Германия, Португалия, Лондон, Будапеща.


Неотдавна е завършил снимките на първия си игрален късометражен филм, заснет в България. Филмът е по разказа на Георги Господинов "Кристина маха от влака" и е част от омнибуса "8 минути и 19 секунди ". Той включва 5 новели и е продуциран от БНТ И "ВИП медиа филм", създатели на поредицата "Умно село"


Как решихте да се насочите към анимацията?




- Стана някак случайно, както всичко при мен. Когато заминах за Канада, идеята ми беше да се занимавам с мултимедия, защото тогава беше много модерно. Започнах да правя филмчета за собствено удоволствие и да ги качвам в различни интернет сайтове. По онова време имаше вече платформи и не бяха много хората, които правеха филми за интернет. Постепенно те станаха популярни. Тогава ми се обадиха продуценти от Националния филмов борд на Канада. Така започнах да се занимавам с кино.


Целият преход трая около 5 години - изоставих графичния дизайн. В Монреал наблизо имаше видеотека и започнах да гледам американски авангард, френската Нова вълна, полски режисьори, които ми бяха непознати, въпреки че идвах от социалистическа страна. Това беше моят университет - гледането на филми, защото не съм учил кино.


Какви са Вашите впечатления от новото българско кино, авторите му, публиката му? Има ли нови въпроси, които да поставя?


- Проблемът с намирането на публика е много голям и доста чувствителен. Първо защото кина в България за прожектиране на нови филма няма. Това е проблем за всички за малки кинематографии. Например, румънски филми спечелиха изключително много значими награди, дори и "Златна палма", но румънците също не гледат техните филми. Същото е и в Квебек. Те не гледат тяхно кино, независимо колко награди имат Ксавие Долан и Дени Коте. Специално на Коте, за неговите филми има по 5 прожекции, които се посещават от 5 човека. Филмите на Кен Лоуч, които е изключително популярен режисьор, също не се гледат във Великобритания.


Т.е. публиката не ходи на тези филми. Киното, арт киното в световен мащаб става един вътрешен затворен кръг от критици и публика, които харесват едно кино, което обаче остава неразбираемо за масовата публика.


Общо взето се търсят злободневни сюжети, които произлизат от съответната държава. Ако французин гледа филм от България, където нещата изглеждат още по-черни, той започва да се чувства добре. Аз така си го обяснявам. Психология - трябва да видиш, че някой е по-зле от теб.


Покрай злободневните теми авторите прокарват експерименти?


- Надявам се да е така, но въпросът е, че в новите филми няма много експеримент. Те вървят по отъпкани линии. Новите филми в България обаче са много добри и излизат от тези пътеки. Например Ралица Петрова и Петър Вълчанов и Кристина Грозева са изключително талантливи. Много ми харесват. Със сигурност пропускам и други. Явно, че нещата вървят и има млади хора, които правят интересни филми.


За да се оформи нова вълна обаче, новите режисьори трябва да вървят в пакет. Индивидуално нито един български режисьор не може да започне нова вълна. Трябва всяка година да излизат по два-три такива филма, за да започне да се говори за българското кино.


Не се ли нуждае тази нова вълна от някаква идеология, естетически стандарт?


- Ако се случи, би било идеалният вариант...


Каквото и да било изкуство в България не може да бъде поставено на пазарен принцип. Ако 10 процента от населението гледа български филми, приходите от билети не са достатъчни за финансирането дори на един филм. А изнасянето навън е почти невъзможно. Наивно е да се мисли, че разпространение в Щатите или във Франция би донесло някакви особени приходи. Общо взето разпространителите на арт филми са на загуба.


По тази причина всичко трябва да се финансира от държавата, защото в България няма меценати, няма я и културата на меценатството. За да съществува българското кино, трябва да бъде финансирано на 150 процента от държавата, както е във Франция, в Германия, в Квебек.


Теодор Ушев

Теодор Ушев


В България често има възражения срещу начина, по който се финансират филми.


- Възлагам големи надежди на новия шеф на Националния филмов център Камен Балкански, защото той знае къде трябва да се даде рамо. Много е важно да се подкрепят младите режисьори - когато си млад и направиш един успешен филм, задължително веднага след това трябва да финансират твой втори филм, за да не останеш да висиш във въздуха. В България се случва доста често когато някой направи успешен филм, веднага всички да му скачат и да се опитват да го унищожат, а трябва да бъде обратното.


Например в Канада постоянно се прави конкурс за студенти. Техни филми се финансират и се пускат по фестивали. Един талант трябва да се отгледа, буквално като яйце, за да може да даде най-доброто от себе си, а не да му се пречи.


Така че, да, много е хубаво е, че по принцип сме страхотни индивидуалисти, но е важно да го има и усещането за принадлежност.


Да се надяваме, че младите ще успеят да победят системата и няма да се оставят тя да ги победи.


Има автори, които прикриват неуспеха си с претенцията, че са новатори и са неразбрани...


- Авангард е да накараш средната класа да прегърне една идея, която не е нейна. Всеки режисьор, правейки експериментално кино, трябва винаги да има наум, че неговата цел не е да обслужва средната класа. Той трябва да прави това, което иска, но трябва да убеди средната класа да хареса тази идея и тя да влезе в мейнстрийма. Да стане модерно да се гледа този тип кино.


Всеки творец си избира среда, в която да пробие. Важно е преди това да избере своите изразни средства. Когато правя филми, винаги знам на какъв тип хора биха се харесали. Понякога се получава, понякога се провалям. Има и случаи, в които се изненадвам и някой филм започва да се гледа от много повече хора, отколкото съм си мислел.


Теодор Ушев

Теодор Ушев


Има го и обратният вариант - прави се изкуство, което да бъде неприемливо. Такива са филми като "Омарът" и "Кучешки зъб" на Йоргос Лантимос и филмите на Улрих Зайдъл. Това са естетика и идеи, които средната класа не може да приеме.


- Да, провокацията винаги е съществувала в изкуството. Това е вид изразно средство. Както един художник избира дали ще рисува с акрил, ще прави скулптура или ще рисува с въглен върху стена, така едни избират провокацията, други социалната ангажираност, за трети е хуморът, за четвърти е линеарната, семплата история.


Всичко това е едно и също. Например аз съм виждал филми на Зайдъл във филмотеките и имам впечатление, че се харчеха добре. Бил съм лично на прожекция на негов филм и залата беше пълна.


Неестественият диалог като че е проблем за българското кино.


- Проблемът с диалога датира още от времето на Гендов. Българското кино винаги е страдало от липса на добри сценаристи. Добрите писатели, които са станали добри сценаристи, се броят на пръстите на едната ръка. Идват ми имената на Георги Мишев, Владо Даверов. Няколкото опита за екранизация на Йордан Радичков също са много интересни като киноявления.


Границите вече са много размити, особено когато се прави кино. Всичко минава на копродукции. И българските кинаджии могат да използват това, наемайки сценаристи от чужбина. Пример за това е "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", в който Командарев си беше послужил доста умело от опита на германски сценаристи. И това си личеше - приличаше много на германски филм. И имаше успех, така че това е другият начин.


Какво е състоянието на българската анимация в момента?


- Анимацията беше важна част от българското кино през в края на 70-те и през 80-те години. Беше много добра, много популярна навън и много освободена. За нея цензурата не работеше, защото авторите бяха изградили един "езоповски език", който цензурите не долавяха и не разбираха. Това беше и марката на българската анимация - че чрез нея се критикува системата, без да се казват директно нещата.


След тези години имаме 20 години нищо. Като че ли това "нищо" продължава. Да, има някои хубави неща, като възстановяването на фестивала във Варна, както и някои филми, които се появяват спорадично. Оттам нататък нещата доста замряха. И не виждам как могат да тръгнат. Защото е много лесно да имаш школа и да я разрушиш. Много е трудно да се изгради нова школа и да се направи нещо.


Какво е необходимо, за да се започне?


- Мисля, че се нуждаем от пълна промяна в образованието, защото тук то не е на нужното ниво. Независимо дали говорим за комерсиална анимация, да се правят анимационни сериали или авторска анимация, винаги трябва да се държи сметка как вървят нещата в световен мащаб.


Българските деца, които учат анимация, ме вълнуват особено. Старите режисьори няма да направят шедьоврите на живота си тепърва, при цялото ми уважение към всичко, което са правили. То е много важно и всички трябва да се учим от тях. Но ми е болно, когато виждам млади деца, които са объркани.


Работя в много държави и имам наблюдения, че младите имат много добра представа за какво са отишли в съответното училище. Едни са отишли, за да печелят пари, да се занимават с комерсиална анимация, да работят за "Дисни" и "Пиксар", други имат идея как могат да станат автори в анимацията, трети имат друга идея, но всеки знае за какво е там. И си копае неговия тунел. Докато в България е мъгла. За огромно съжаление.


Теодор Ушев

© Личен архив

Теодор Ушев


Все повече се налага мнението, че анимацията не е само за деца, а изкуство, предназначено за възрастни.


- Голям привърженик съм на тезата, че анимацията не е само за деца, въпреки че ако го кажете в Холивуд, ще ви кажат обраното. Всъщност, анимацията е киното на бъдещето, защото ако видите какви са боксофисите от Холивуд, те са най-големи за анимационните филми.


Всеки анимационен филм в Холивуд, например, е направен, за да се хареса и на родителите, защото никое дете не ходи само на кино. Но в Европа някак не успяха да създадат силна анимационна индустрия, освен във Франция. Там почти няма частно финансиране, всичко идва от държавни организации. В Щатите също е така, мит е, че Холивуд е самофинансиращ се. Там има огромни инвестиционни фондове, които пускат рискови капитали във всяко начинание.


В Русия анимационните филми също са сериозна индустрия. Традиционно има много добра авторска анимация, арт анимация. Но напоследък руснаците създават много долнопробна комерсиална анимация и я продават доста успешно. Но това е дъното.


Самият "Картуун нетуърк" е създаден като авангарден канал, но не за деца, а за възрастни. Възможно ли е подобно нещо да се създаде и в България, не в този мащаб, разбира се.


- Проблемът е, че сме много малък пазар. Ако в България се прави нещо, то следва да бъде с идеята, че ще се гледа поне и на Балканския полуостров.


Но историята с "Картун нетуърк" е пример за присъствието на силна личност, която да даде тласък. Много добре познавам създателката на канала - Линда Сименски, която е тръгнала с рогата напред, успяла е да убеди членовете на борда на директорите, че си струва да рискуват. Всичко опира до това да убедиш някого, че си струва да рискува. В този смисъл е възможно това да се случи и в България.


Мнението, че в България се дават малко пари за култура е погрешно. С това, което има, могат да се направят страхотни неща. Въпросът е, че трябва да се разпределят по много по-умен начин. Трябва да се краде по-малко и да се дават на правилните хора. Това важи и за изобразителното изкуство, за киното, театъра.


Въпросът е, че не се дават пари, с които да се подкрепят смели, авангардни идеи, които да убедят средната класа в нещо ново. Напротив, финансират се проекти, които вървят по утъпканите пътеки, за които няма риск. Така се наливат пари в една мелница за проекти, които се копират и всяко следващо копие е по-лошо от предишното. Това е въртележка, която води само надолу.


Как може да се реши този проблем?


- Единият начин е да се спрат тотално парите за култура. Това е най-радикалното. Да се реже на месо. Не винаги това означава апокалипсис, както звучи.


Това например се случи в Гърция, където в момента няма никакви пари за култура. Но именно сега в Гърция се създава страхотно кино. Появиха се страхотни режисьори. Те са група от 5 - 6 души, които правят филмите си заедно, разменят ролите си, сами финансират проектите. Това е пример, че тоталното спиране на парите за култура не е задължително да доведе до лоши резултати.


Но по-добре е да се подходи по обратния начин - с тотално увеличаване на парите за култура. Трябва да се дават пари най-вече за високо изкуство, авангардно, елитарно. Защото то вдига нивото, променя светогледа, дърпа каруцата напред.


България рядко произведа конвентируем по света културен продукт. И това е трагично. Българското изкуство е самодостатъчно, капсулирано в себе си. Светът върви напред, независимо дали ние искаме до го видим или не, а ние сме зациклили в повсеместна ретроградна култура – без поглед напред, само назад. В познати теми и сюжети ни е по-лесно, по-ясно, по-комфортно. Като в копърки в собствен сос.
Разбира се и слава на Бога, има и изключения. Отчайващо малко.


Според мен най-важна е нуждата от промяна в образованието. Трябва да се влагат много пари в образование, т.е. в децата. Те още от малки трябва да посещават изложби, детски постановки, да бъдат свидетели на добри примери в изкуството.


Джон Гриърсън създава "Нешънъл филм борд" в Канада, където работя, с единствената цел да убеди канадците да влязат във Втората световна война на страната на "добрите". Прави тази организация и това, което казва, е: Трябва да хванеш народа за гушата и да убедиш хората, че са добри.
Под "добро" разбирам възпитание, ум, толерантност, смирение.


Това значи, че за да променяш из основи, трябва да хванеш народа за гушата, да му покажеш кое е доброто. В България се нуждаем от Министерство на пропагандата на доброто.


Добре, ако вземем децата, водим ги на кино, на театър и всичко е създадено от онези хора с утъпканите пътеки, няма ли да се получи един затворен кръг?


- Просто трябва да се посочи кое е доброто, защото има и добри примери. Това зависи от учителите. В училищата трябва да влязат млади хора, с добри заплати, които да заместят старите лица, които не водят нещата до никъде.


Трябва да се възпитава в добър вкус, това е изключително важно.


Не страдаме ли от липса на критика, която да посочва кое е доброто?


- В България критика няма. Това не е защото няма добри критици, просто ги няма медиите за това. Колко са медиите, които се занимават с реална критика и анализ? Едва няколко. Много ми е болно за това.


Например когато някой критик от "Гардиън" напише, че някой филм е добър, той се посещава от още 10 хил. души, защото са го прочели. Тук няма и блогъри. На Запад е много популярно критиците да създават собствени уебсайтове, които стават все по-полулярни и влиятелни.


А разпространеното критикарство?


- Хейтърството е нещо нормално. Въпросът е да не му се обръща внимание. Трябва да се прави така, че този глас да бъде смешен и да не звучи авторитетно.


Как се прави анимационен филм по Кафка? Как се инжектира нещо сериозно в нещо, от което се очаква просто забавление?


- Ами ако поставим въпроса така: Ако сериозното кино е анимацията, а Кафка е нещо, към което хората винаги гледат със съмнение? Мисля, че може и така да се каже. Обичам да съвместявам несъвместимите неща, т.е. да работя с парадокси. Ако нещо се смята за невъзможно и не е правено, това е моята любима история.


Преди филма ми по Кафка ("Човекът, който чакаше" от 2006 г.), бях направил Tower Bawher, посветен на руския конструктивизъм и там има мелодия, с която е закърмен всеки руснак. Той стана доста популярен в Русия, няколко телевизии го купиха. Дори при откриването на олимпиадата в Сочи, в един момент бяха изкопирали филма едно към едно - с музиката и точното движение на елементите от филма.


Същата е историята с Кафка и анимацията. Проблемът беше, че в Канада не харесват Кафка, казваха, че е "прекалено несериозен". Съветваха ме да направя моя история. А това си беше моята история.


Това е и съвременната тенденция, когато един артист прави нещо, да го персонализира. Това е новото мулти-култи. Всяка история трябва да бъде представена като твоя, лична.


Хората се интересуват от нещо, само когато то е придобило формата на личен разказ, личен опит. И те се чувстват едва ли не воайори в твоето страдание, смях или веселие.


Може ли да се каже, че сме в зенита на интровертността в изкуството?


- Да, абсолютно. Но трябва да покажеш тази интровертност със скрита камера, т.е. да бъдем екстровертни в интровертността си.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK