Откъс от "Последната територия" на Момчил Николов

Откъс от "Последната територия" на Момчил Николов

© Издателство "Сиела"



В рубриката "Четиво" публикуваме част от "Последната територия" - новият роман на автора на "Хеш ойл" и "Кръглата риба" Момчил Николов, който бе представен миналата седмица в София. Един мъж се събужда в Барселона без никакъв спомен как е попаднал там и защо има лик на непозната жена, татуиран на ръката си. Не разпознава дори собственото си отражение си в огледалото. Оттам нататък нещата поемат в характерната за автора психеделична посока, преплитаща видения и реалност. Откъсът е предоставен от издателство "Сиела".


Зад нас Жорди, в компанията на раста момичето и онзи тип с лаптопа, на когото така и не му научих името, мърмори достатъчно високо, за да бъде чут, и на английски, за да бъде разбран, че той не си представя така нещата – да се влачим като някакви пенсии по улицата с плакатчета, да четем прокламацийки, да палим огньове и въобще да сме по-мирни и кротки от тревата. На насилието трябва да се отвръща с насилие – мисли той; накрая язвително отбелязва, че вероятно с възрастта Сузане се е превърнала в пацифист – май би се чувствала по-добре при дъртите хипита и дрогите, отколкото при тях. Особено с тия глупости за селския живот, които дрънка.
След тази реплика настава тишина. Сузане спира, а заедно с нея спира и цялата група. Безмълвна, с лице, червено и безизразно като от току-що излят чугун, тя минава между мен и Марта и застава на около трийсет сантиметра от Жорди. Гледа го право в очите.


– Слушай ме сега внимателно, малко лайно – започва с безизразен глас, който обаче личи, че е постигнат с огромно усилие на волята, – ако нещо не ти харесва, свободен си да си вървиш заедно с шибаната змия.
– Никъде няма да ходя – разкрещява се Жорди, – живея в Гнездото много преди теб! Защо, по дяволите, си мислиш, че имаш право да се разпореждаш с нас? Коя си ти? За коя се мислиш? Какво, като си по-стара от нас? Не си ни майка!




– Коя съм аз – казва съвсем тихо, на себе си, Сузане и едва забележима усмивка се появява върху лицето ѝ. – Пиеро, дай ми чантата!


– Пиер – поправя я смутено италианецът и с облекчение хвърля брезентовата раница пред краката ѝ. Сузане се навежда и започва да я разкопчава. Жорди я гледа напрегнато.
– Какво има вътре? – не издържа.


– Днес, докато вие се търкаляхте като прасета по пода, аз ходих на пазар – отвръща кротко тя и измъква от раницата доста голям и чисто нов чук.
– Чук – казва смаяно Жорди.
– Чукове – поправя го Сузане и изсипва съдържанието на раницата на земята – за всеки има по един.
– Защо са ни чукове? – пита подозрително Жорди.
– За какво служат според теб чуковете? – отвръща му Сузане.
Въпросът остава без отговор. Сузане споделя идеята си.
– Тази нощ – казва тя – ще атакуваме поне две, а може би и три банки.
– Това е абсурд! – хваща се за главата Жорди. – Банките се охраняват. Имат аларми, свързани с полицията. Ако беше толкова лесно, хората непрекъснато щяха да обират банки.
– Ние няма да обираме банки – отвръща му Сузане, – просто ще ги потрошим. Или се уплаши?
Очите ѝ насмешливо гледат през кръглите очила.
– Искахте отмъщение за смъртта на Патрисия – ето ви отмъщение. Да се биеш с полицаите, не е геройство, а глупост. Трябва да удряш капиталистите там, където най-много ги боли.


Жорди се навежда, взема един чук и го стиска здраво в ръката си. Сузане кимва едва забележимо с глава и представя плана. Днес е обиколила централните части на града и е намерила място, подходящо за атака. Мястото е кръстовището на улиците Rogent и Mallorca. Там има неголям площад и три банки, разположени една до друга – Caixa Catalunya, Santander и още една, която е забравила чия е, но това няма значение. Мръсна капиталистическа институция е. Можем да се разделим и да атакуваме едновременно поне две от банките. Мястото не е много оживено, няма барове и клубове наблизо, а заради дъжда предполага, че ще е и съвсем пусто. Сигурна е, че физическа охрана няма, а на полицията ще ѝ трябват поне три-четири минути, за да се добере дотам. Като се има предвид, че полицаите са изкарали тежка нощ покрай футболната победа на "Барселона" над "Реал Мадрид", може да се очаква, че ще има известно отпускане от тяхна страна. Какво друго: камери, разбира се, има навсякъде, но една качулка и кърпа на лицето са напълно достатъчни. Разбиваме прозорците, развъртяваме чуковете и нанасяме максимални поражения. Стъклата на гишетата вероятно са бронирани, така че да трошим компютри, мебели и всичко, което ни се види подходящо. Влизаме като ураган, вилнеем минута, минута и половина в салона и после се изнасяме. Разпръсваме се и се събираме обратно в Гнездото. По пътя трябва да се отървем от чуковете. Това е в общи линии.


Обитателите на Гнездото определено са смутени от идеята на Сузане. Да не кажа – шокирани. Италианецът е видимо пребледнял, Линда и Марта гледат стреснато със сините си очи, агентът с лаптопа пуши нервно, момичето с растата глупаво се подхилва, а Жорди върти несръчно чука в ръцете си.


– Какво? – като че ли се учудва на реакцията им Сузане. – Искахте битка – ето ви битка.
– Опасно е – промърморва момичето с растатата. – Ако ни хванат, могат да ни вкарат в затвора. Родителите ми няма да го преживеят.


– А твоите хора от CNT? – пита Жорди. – Няма ли да им развалим организацията за първи май?
– Съгласувано е с тях – отговоря му Сузане. – Ако успеем, те ще застанат зад нас и ще направят всичко възможно повече хора да разберат за удара ни. Това ще повдигне бойния дух.
Жорди няма какво повече да каже и Сузане предлага гласуване.


Предложението ѝ се приема единодушно, въпреки че всички са си глътнали езиците от страх.
Прибираме обратно чуковете в раницата и хващаме метрото по линия 1, посока Fondo, от най-близката станция – Мariana. Там освен трима мъже с оранжеви работни комбинезони има няколко момчета и едно момиче, които по всяка вероятност идват от протеста пред затвора – облечени са в черно и на висок глас обсъждат нещо. Когато ни виждат, момичето помахва с ръка за поздрав, а момчетата ни заглеждат. В погледите им има симпатия. Вероятно са познали в нас съмишленици.


Влакът пристига и те се качват в първия вагон. Ние – във втория. Сядаме. Точно срещу мен се е разположила възрастна двойка, мъж и жена, може би около осемдесетте, които се държат за ръце. Жената е положила главата си върху рамото на мъжа и е затворила очи. Може би спи или пък е прекалено изморена, за да гледа. Мъжът стои неподвижно, доколкото това е възможно. Погледът му е странен – минава през мен, все едно ме няма там. За какво ли може да си мисли човек, когато е на осемдесет? Какво му се е случило за толкова много години? Какво е пропуснал? Никога няма да разбера. Виждам го за пръв и последен път през живота си. За няколко минути, не повече. Толкова. В лявото му око се появява сълза, но дали в резултат на очен проблем, или мъжът е разстроен от нещо, не е ясно. Усещам желание да му кажа нещо успокояващо. Или поне да го докосна по рамото.
Правя го, бързо и незабележимо, когато слизаме само след две спирки, на станция Clot. Метрото като гигантски червей със светещ търбух отнася телата на стареца и неговата дама някъде под земята, а ние, все още млади и готови за житейски подвизи, изпълзяваме на повърхността. Часът е дванайсет без петнайсет. В мрака на един безистен Сузане раздава чуковете, които трябва да прикрием кой както може. Аз мушкам моя под колана и закопчавам якето си догоре. Дръжката малко убива, а желязото студенее на корема ми, но не е болка за умиране.
Сузане провежда инструктаж за последен път: значи, вървим спокойно по улицата. Когато стигнем до площада, покриваме лицата си и без да губим време, атакуваме. Потрошаваме каквото можем, и се изнасяме. Спасяваме се поединично.


След всяка нейна дума сърцето ми се разтуптява все по-силно. Може би чак сега, когато неоновият надпис на банка Santander се появява в далечината, осъзнавам – а предполагам, и всички останали осъзнават, че това, което предстои да се случи, е лудост. Две двайсетгодишни студентки от Швеция, една най-вероятно малолетна тъпанджийка, разгонен италианец, нервен укротител на змии, интровертен компютърен маниак, германска безработна каякарка с крайнолеви убеждения и един българин, който не помни нищо от живота си – едва ли сме точно бандата на Оушън.


Да разбиеш банка – та дори и да не крадеш парите ѝ – и да успееш да се измъкнеш, без да те хванат, със сигурност е дело, което изисква ако не суперкачества, то поне известна подготовка. Тактическа, физическа, психическа. На нас такава – колкото и да се опитвам да се убедя в противоположното – ни липсва.
Усещам как започва да ми се гади от страх. Направо ми се иска да спра и да повърна, а като гледам лицата на останалите, и те не са далеч от тази мисъл. Но е късно да се откажем – осъзнаваме и това. Въпреки страха никой не спира да върви напред. Може би пък – ето я и надеждата, която се появява, когато разбираш, че няма връщане назад – късметът на начинаещия ще те спаси. Важно е да не се паникьосвам. В никакъв случай.
На десетина метра преди площада всички покриват лицата си с каквото могат. Аз лично се омотавам с един оранжев шал, който Марта ми дава. Шалът мирише хубаво, на момиче. Сузане посочва мен, Марта и компютърджията. Нашата група трябва да нахлуе в Caixa Catalunya. Другите, водени от Жорди, ще вандалстват в Santander.


Прекосяваме бързо площадчето, което в този момент, слава на Бога и дъжда, е напълно празно. Двете банки наистина са една до друга. Когато минаваме на около пет метра от тях, чувам гласа на Сузане:
– Сега! – изкрещява силно тя и се втурва напред, вдигнала чука си.
– За Патрисия! – изревава Жорди и се понася към Santander.
Останалите според инструкциите следваме водачите. Аз настигам Сузане и моят чук, едновременно с нейния, се стоварва върху стъклото, което макар и по-здраво от очакваното, се разбива с трясък, последван почти мигновено от пронизителния писък на алармата.


От тук нататък времето забавя хода си. Вече не виждам останалите, а само потенциалните цели. На три метра вляво от мен – бюро с монитор и принтер. В следващия миг вече съм там – чукът ми беззвучно се забива в монитора. Искри и пушек, миризма на изгоряло, парчета стъкло, които се посипват върху гладката повърхност на бюрото, което също няма да бъде пощадено. Хващам го с две ръце и го обръщам. Химикалки, кламери, листове, бланки, рекламни брошури за изгодни кредити и депозити и всякакви други банкерско-канцеларски простотии се разхвърчават на всички страни по пода. Усещам пулса си в гърлото, прилив на сили, гняв и омраза. Изритвам с всички сили компютъра, който се е оказал някъде в краката ми, и той се плъзга по гладкия мраморен под към боядисаната в червено стена. Обект номер едно е разрушен. Засичам следващата цел и тръгвам към нея, но закъснявам – Сузана и Марта се добират преди мен до бюрото и с чуковете си, които в ръцете им изглеждат огромни, правят всичко на сол. Гледам ги как вилнеят и сърцето ми се изпълва с радост. Нямам усещането, че върша нещо нередно. Напротив – точно в този момент това, че разбиваме банка, ми изглежда нормално и правилно. Може би старата германка е права, може би наистина трябва да разрушим целия този свят и да създадем нов, в който ще са важни хората, а не парите.


Оглеждам се и в полезрението ми попада сребристо лъскава метална саксия, в която расте декоративна палма. В същия миг забелязвам, че Сузане прави недвусмислени знаци с ръце, които означават, че трябва да тръгваме. Сега, само секунда... Саксията е голяма и тежка, при други обстоятелства сигурно едва бих могъл да я помръдна, но сега... сега дори не разбирам как съм се озовал при нея и съм я вдигнал високо във въздуха; листата на палмата събарят картини от стените, по пода се посипват пръст и бели камъчета. За секунда зървам лицето си, отразено в стъклената преграда на едно от гишетата. Омотано в оранжевия шал на Марта, само две очи, които гледат страшно. В следващия миг саксията с палмата полита към гишето и се стоварва върху стъклото, което въпреки че според Сузане е бронирано, става на съвсем малки лъскави парченца, които с грохот се изсипват на пода. Оглеждам се победоносно, но в банката не е останал никой, който да се възхити на подвига ми.


В този миг Времето се връща в обичайното си състояние. Тихият миг на разрушението свършва с пронизителния писък на алармата. Изскачам през потрошената витрина и почти се сблъсквам с двама полицаи, които тичешком се появяват от ъгъла на Mallorca. Сменям посоката и хуквам с всичка сила. Те ме следват. Чувам ударите на обувките им по мокрите плочи на тротоара. Ще им избягам, по-бърз съм от шибаните испански ченгета. Те крещят след мен. Без да спирам, хвърлям чука с всичка сила встрани. Тичам. Няма да се предам. Стъпките и виковете на ченгетата отслабват. Сигурен съм, че изостават. Ще им се изплъзна. Ще успея. Ще избягам. В този миг се чува изстрел. Мамка му, застреляха ме – успявам да си помисля, преди някаква страшна сила да ме удари в тила и да ме захвърли по очи върху мокрите плочки.
После мракът ме поглъща.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (3)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на glaxo
    glaxo
    Рейтинг: 316 Неутрално

    Снощи в предаването „Нощни птици“ Искра Ангелова в компанията на автора и група млади "писатели" представи автора и книгата в разговор за съвременния български роман и проблемите на авторите в творчески и междуличностен аспект. Стойки, пинизи и празно самочувствие.
    Откъса не ме кара да променя мнението си, че нищо стойностно, вдъхновяващо и значимо като литература не се вижда на хоризонта. Поне да са оригинални, че за друго не ги бива.То за да не си писател-еднодневка или самиздат, освен да си изкарал курсове, се иска талант и отговорност пред читателя. Да не говорим , че трябва да познаваш добре богатството на езика, националната литературна традиция и образците от световната литература.
    Иначе ако е за психиделични изгъзици и тъпи фентъзи-екшъни по-добре да си останем с майсторите в жанра на дистопията като Сюзан Колинс и Вероника Рот, или любителите на белия прашец и водката Виктор Пелевин и класика Венедикт Ерофеев.

  2. 2 Профил на MP
    MP
    Рейтинг: 332 Неутрално

    Много добре! Най-после нещо за четене, а не глупостите на Георги Господинов и компания. ако не беше толерирането на тази посредствена пасмина подобни романи отдавна щяха да са факт.

  3. 3 Профил на tsvetko_51
    tsvetko_51
    Рейтинг: 1763 Неутрално

    Не съм потресен от откъса, но все пак трябва да се прочете. Що се отнася до наградите...имам чувството че наградите са горе-долу равни на пишещите, та да има за всеки по нещо.
    Но реално ако си дадем сметка, да пишеш в България..това си е доста трудна работа и не за друго, а просто сме много малък пазар, нски тиражи, а все пак хората трябва да живеят.
    В този смисъл, като има много пишещи, по естествен път расте шанса да се появяват и добри и много добри писатели, така че..просто ще ги очакваме.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK