© Издателство "Сиела"
В празничната рубрика "Четиво" публикуваме откъс от излезлия тази есен мемоар на Азар Нафизи "Да четеш Лолита в Техеран" (издателство "Сиела"). В него иранката и преподавателката по литература си спомня за тайните четвъртъчни срещи със свои студентки, посветени на четене на забранени книги от западния свят. Те започват в първите години след ислямската революция на Хомейни през 70-те и продължават до началото на 90-те, когато авторката емигрира в САЩ. Книгата се задържа над 100 седмици в списъка с бестселъри на "Ню Йорк таймс". Преводът е на Ваня Томова, корицата - на Дамян Дамянова.
Виждам ги сега като през голям прозорец на къща, разположена насред празна градина. Притиснала съм лице в прозореца и ето ги, идват: пет жени, всичките в черно и със забрадки на главите. Когато една след друга минават пред прозореца, започвам да раз познавам лицата им; една от тях остава права и наблюдава другите четири. Те не са грациозни: блъскат се една в друга и в столовете. Весели са по особено унил начин.
В моя магистърски семинар през онази пролет бях сравнила структурата на Гордост и предразсъдъци с танц от осемнайсети век. След часовете някои от момичетата оставаха да поговорим – бяха объркани от това, кое то исках да кажа. Мислех, че най-добре ще обясня какво мисля, като ги преведа през стъпките на танца. Казах им: "Затворете очи и си представете танца. Представете си, че се движите напред-назад; ще ви е по-лесно, ако си представите, че мъжът, който стои срещу вас, е несравнимият мистър Дарси или не той – някой друг, който е в ума ви, него си представете". Чух как едно от момичета се разсмя. Внезапно, обзета от вдъхновение, хванах ръцете на Насрин въпреки неохотата ѝ и започнах да танцувам с нея раз-два и раз-два. После поканих останалите да застанат на една линия и много скоро всички танцувахме, а дългите ни черни дрехи се усукваха, когато се спъвахме една в друга или в столовете.
Те стоят срещу партньорите си, покланят се леко, правят стъпка напред, докосват ръце и се завъртат. Казвам им: "Сега, като си докосвате ръцете, гледайте се в очите така, сега нека видим що за разговор можете да подхванете. Кажете си нещо една на друга". Те едва сдържат лицата си сериозни. Мойжган казва: "Белята е там, че всички искаме да сме Елизабет и Дарси". "Аз нямам нищо против да съм Джейн – отвръща Насрин, – винаги съм искала да бъда най-красивата. Нужен ни е мистър Колинс. Хайде, Махшид, няма ли да ти е приятно да ми стъпиш на пръстите." "Никога не съм танцувала през живота си" – казва тя непохватно. "За този танц специално не трябва да се тревожиш – успокоявам я аз. – Всъщност в качеството си на твой професор ти нареждам да го направиш. Като част от твоята домашна работа – добавям и това беше един от редките случаи, в кои то се наслаждавах на властта си. – Напред, назад, пауза, обърни се, обърни се, в това е целият смисъл; занимавате се главно със себе си и партньора си, но също и с другите – не може да не сте в такт с тях. Така, добре, това е трудната част, но на госпожица Елайза Бенет то ѝ се отдава естествено."
Казвам им, че всеки танц е едновременно изпълнение и представление, но питам виждат ли как различните танци изискват различни интерпретации? "Да – казва Насрин. – Сравнете този танц с персийските танци. Ако британците можеха да олюляват телата си като нас... в сравнение с нас са толкова целомъдрени!"
Питам кой може да танцува персийски танци. Всички поглеждат към Саназ. Тя е срамежлива и отказва да танцува. Решаваме да я закачаме и предизвикваме и правим кръг около нея. Когато тялото ѝ започва да се движи от само себе си, започваме да пляскаме с ръце и да тананикаме песен. Насрин ни предупреждава да сме по-тихи. Саназ пристъпва свенливо с малки грациозни стъпки и с движения в кръста с изящна сила. Докато ние се смеем и шегуваме, тя става по-смела; започва да мести главата си наляво-надясно и всяка част от фигурата ѝ напира да утвърди себе си и да се пребори за внимание. Тялото ѝ трепти, тя напредва с малки стъпки и танцува с ръце и пръсти. Особен израз завладява лицето ѝ. Излъчва дързост и покана, привлича, притегля, но в същото време се отдръпва и отлъчва с власт, която секва, щом спира да танцува.
Има различни форми на съблазън и тези, кои то съм наблюдавала в персийските танци, са неповторима смес от изтънченост и безсрамие, качества, кои то не намирам в съответните прояви на западните култури. Виждала съм жени от всякакъв произход как добиват един и същи израз – замъглен, ленив, флиртуващ поглед в очите. Открих израза на Саназ след години на лицето на моята изискана приятелка и френска възпитаничка Лейли, когато тя изведнъж започна да танцува на музика, богата на naz, eshveh и kereshmeh, все думи, чийто превод на английски – кокетност, закачка и флиртуване – изглежда не просто лош, а няма нищо общо с оригинала.
Тази съблазън е неуловима. Тя е в жилите и осезанието – усуква се, върти се, увива се и се развива. Ръцете се огъват и разгъват, а кръстът e като спирала – свива се и се разпуска. Всичко е премерено. Ефектът е предсказан малко преди да е направена следващата малка стъпка и следващата, и следващата. Съблазънта е такава, каквато мис Дейзи Милър и подобните на нея не са и сънували. Тя е неприкрита, но без намек на отдаване. Всичко това е там, в танца на Саназ. Широката ѝ черна дреха и черна забрадка – рамка на изваяното ѝ лице, черните ѝ очи и много слабото ѝ, крехко тяло – колкото и да е странно, засилват примамливия чар на движенията. С всяко свое действие тя сякаш се освобождава от пластовете на черната тъкан. Дрехата става прозрачна; тъканта засилва тайнството на танца ѝ.
Изненада ни учуден студент, кой то отвори вратата. Обедна та почивка беше свършила; бяхме загубили представа за времето. Вперили погледи в студента, спрял на прага, но пристъпил с единия крак в стаят а, ние избухнахме в смях.
Тази среща доведе до тайно съглашателство между нас. Заговорихме за създаването на нелегална група, коя то започнахме да наричаме общество Скъпа Джейн. Започнахме да се срещаме, да танцуваме и да ядем еклери, да обсъждаме новините. Въпреки че не основахме тайно общество, оттогава момичетата започнаха да се обръщат една към друга със скъпа Джейн и това постави началото на сегашното ни сътрудничество. Щях да съм забравила всичко това, ако в последно време не бях започнала да мисля за Насрин.
Припомням си, че този ден, докато крачехме с Махшид и Насрин към кабинета ми, аз им предложих – внезапно и без да мисля – да се присъединят към моя таен семинар. Гледайки учудените им лица, бързо нахвърлих идеята, като импровизирах с онова, кое то бях мечтала и планирала от толкова години. "Какво се очаква от нас?", попита Махшид. "Пълна всеотдайност към произведенията, към студентите", отговорих със стряскаща категоричност. Така ги обвързах с идеята, но още по-силно обвързах себе си.
