Откъс от "Неща, които не се побират в куфар" на Енрике Криадо

Откъс от "Неща, които не се побират в куфар" на Енрике Криадо

© Издателство "Колибри "



В уикенд рубриката "Четиво" публикуваме откъс от "Неща, които не се побират в куфар" - разказ за Конго на испанския дипломат Енрике Криадо. След 3 години там и 3 години в Австралия в момента той е заместник-посланик на Испания у нас. Криадо нарича Конго "най-африканската страна в Африка". Преводът е на Захари Омайников, изданието е на "Колибри", а книгата ще бъде представена официално на 26 януари от 19 ч. в литературен клуб "Перото".


Кацане на летище Нджили


Полетът ми до Киншаса не протече съвсем гладко, своего рода аванс за онова, което ми предстоеше. Направихме междинно кацане в Париж, на летището, наричано от нас, чужденците, "Шарл дьо Гол", а от французите – Роаси, и оттам излетяхме за Киншаса. Голямата част от пасажерите бяха конгоански имигранти, живеещи в Европа, които отиваха да прекарат отпуска си в родината. В подобни ситуации е обичайно за конгоанците да се издокарат с най-хубавите си дрехи, които – ведно с многобройните подаръци – да покажат на близки, приятели и познати, че им е провървяло в чужбина. Тъй че изобилстваха широкополите сламени шапки, дамските и мъжките бижута, високите токове и вечерните костюми. Още не е произведен салонният багажник на самолет, способен да побере ръчния багаж и покупките от duty free, които могат да носят със себе си конгоанците. Както щеше да ми каже един приятел, с когото се запознах месеци по-късно, "като гледаш камарата багаж на конгоанеца, няма да речеш, че пътува, а че се пренася".




Качихме се на самолета с три часа закъснение, и то от гейт, съседен на обявения часове преди това, поради което хората, редили се цялото това време на опашка, видяха в последния момент, че висенето им е било на вятъра и че всичко живо ги прережда. Настана такава блъсканица, че се наложи да дойдат дузина жандармеристи, да застанат пред гишето за отвеждане към самолета и да се опитат да въведат що-годе някакъв ред.
Щом се качихме, чухме викове, разнасящи се от последните редове в самолета, където бяха седнали трима нелегални имигранти, които, под охрана от други жандармеристи, френските емиграционни служби експулсираха в родината им. Съществува градска легенда, според която, ако вдигнат достатъчно шум, командирът можело да реши да откаже да лети, позовавайки се на отсъствието на изискуемите условия за сигурност, тъй че пронизителните крясъци са последният отчаян "патрон" да не бъдат върнати в Конго. Не знам дали в някой случай това е имало ефект, но при този полет виковете секнаха, когато вече прелитахме над снежните върхове на Алпите и стюардесите сервираха кафето. Командирът на полета продължи невъзмутимо пътя си, но, уви, не към Киншаса, а към Бразавил, столицата на другото Конго. Направи непредвидено междинно кацане, за да вземе петдесет пасажери, оставени на земята предния ден поради техническа неизправност. Краен резултат – пет часа закъснение.


До мене пътуваше млад мулат, от баща конгоанец и майка французойка. Разказа ми, че току-що е завършил следването си и че се радва на възможността да посети за първи път родината на този клон от семейството си. От самото начало ясно даде да се разбере, че "Франция е моята страна, а Конго – страната на баща ми". Отдаваше предпочитание на комфорта и сигурността, които му предоставяше френската му половина пред екзотичността и романтизма, с които свързваше Африка. Закъснението и неудобствата на полета като че ли по-малко го дразнеха от факта, че това се случва с Air France – преживяваше го като някакъв вид предателство, като загуба на национален престиж. Щом стана очевидно, че командирът няма да обърне назад и престана да се чува ропотът на клетите репатрирани, един от пътниците пое инициативата да събере помощи за тях от останалите. Изненада ме щедростта, която показаха конгоанските пасажери – много по-голяма от тази на неколцината европейци, дали по нещо главно под давлението на погледите на седящите от същата редица. Беше първият от многото случаи, в които можах да се уверя колко широко скроени са мнозинството конгоанци в отношението им към парите. Имат ли ги – дават, харчат, поделят си ги. За тях е много по-естествено, отколкото за един европеец, с по-индивидуалистична култура, както да дават, така и да поискат. Един и същ човек е способен да раздаде голяма сума пари и в края на месеца да поиска от друг, защото вече не са му останали.


Когато бе сервирана храната, станах свидетел на "среща между култури", която, ако не беше бързата и ефикасна намеса на една от стюардесите, можеше да свърши зле. Рамо до рамо пътуваха млад китаец и пълна добре нагласена конгоанка на средна възраст. Минути след като им бе донесен подносът с храната, младият азиатец издаде носово-гърлен звук и плесна тлъста храчка на пътеката на самолета. Конгоанската госпожа, потресена, му се скара на френски, но единственият отговор, който получи от китаеца, бе глуповата усмивка. Минути по-късно нещата се повториха и тук търпението на конгоанската дама се изчерпа, разкрещя се на лингала, при което неколцина африканци се струпаха около младия азиатец и го обсипаха с ругатни. Една стюардеса се спусна да го измъкне от мястото му и да го настани другаде, като се извини на госпожата, успокои защитниците ѝ и полуизтри усмивката на китайския пасажер с остра забележка на английски.


Имах възможността да потвърдя точния социологически анализ, който Патрик Бесон прави на тези полети в Mais le fleuve tuera l’homme blanc. С голяма доза обобщение и малко преувеличаване бизнес класата е заета от дебели африканци и слаби бели, а туристическата класа – от слаби африканци и пълни бели. Въпрос на хранителни навици в зависимост от дохода и мястото, откъдето идваха.


Конгоанците са, общо взето, много религиозни. По време на полета мнозина четяха и подчертаваха Библията. Когато кацнахме, както в Бразавил, така и в Киншаса, се разнесе едно хорово алелуя, последвано от бурни овации към пилота, когото пет минути преди това доста от тях проклинаха заради закъснението и непредвиденото междинно кацане. Най-комичното е, че всичко това се случи и двата пъти, когато, все още в полет, се отвори колесникът и неговото изтракване много хора взеха за съприкосновението с пистата на тънещото в пълен мрак летище Нджили.


Летището Нджили, както казва Хавиер Реверте, е едно от най-зловещите места, които човек може да си представи. Мръсотия, горещина и плътен облак корупция. Бъка от гишета, които ти искат отново и отново все същите документи – неоправдани спънки, позволяващи на някой "уреждач на проблеми" да си изкарва хляба с оферта как да прескочиш някое ненужно изискване.


При един случай в посолството се обади изтерзан испански пасажер, когото, едва кацнал в Нджили, полицията обвиняваше, че е наемник, със слабичкия аргумент, че носел в багажа си камуфлажни панталони, които по онова време бяха на мода и можеха да се закупят навсякъде. Потърпевшият се бе сетил да звънне в посолството едва когато вече бе свършил доларите в джоба си в опити да купи снизхождението на полицаите. Всеки, който видеше този господин на средна възраст и с не особено атлетична стойка, можеше да предположи, че по-вероятно си изкарва хляба като консултант, отколкото като наемник.


Вземането на багажите е нещо по дантевски страшно. Ако от един самолет излизат, да речем, триста куфара, има петстотин души, които ги чакат, хора, които най-вероятно никога през живота си не са се качвали на самолет, но които се препитават, като вземат куфарите на другите за няколко франка. И тъй като всичко това е толкова хаотично, бавно и отвратително, накрая отстъпваш и – противно на всяка логика на предпазливия пътник – даваш разписката си на някакъв абсолютно непознат, който не знае дори какъв цвят е багажът ти. Така че трябва да провери всичките стикери на всички куфари, подобно на петстотин свои колеги, и да сравни кода им с този на разписката. Процедурата, както човек може да си представи, далеч не е бърза и подредена. На онзи, който направи опит да заобиколи тази система и да вземе собствения си куфар, ще му бъде попречено, няма да бъде допуснат да се доближи до багажната лента, поради което няма дори да успее да го зърне от разстояние през рояка от посредници, популярно наричани в Киншаса protocole. Това е основата на системата – да се направи трудно и неприятно нещо, което би могло да е проста стъпка, за да се видиш принуден да прибегнеш до услугите на някого, с което и системата пребъдва.


Веднъж преодолени имиграционните формалности, митниците, здравния контрол (с имунизационния паспорт за жълтата треска) и багажите, си готов за пътя до Киншаса – един час по шосе, лъкатушещо из кварталите Нджили, Матете, Лемба, Каламу и Касавубу. Строителните работи, които се опитват да превърнат тези приблизително двайсет и пет километра в многолентов и в двете посоки скоростен път, бяха започнали, когато пристигнах в Киншаса, и продължаваха, когато я напуснах три години по-късно. Все същата си беше и картината, която ми се бе запечатала в паметта при това първо пътуване от летището до центъра на града: стотиците осветени със свещи сергии край пътя, на които се продаваше всичко.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (3)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на exjoy
    exjoy
    Рейтинг: 217 Весело

    "За тях е много по-естествено, отколкото за един европеец, с по-индивидуалистична култура, както да дават, така и да поискат. Един и същ човек е способен да раздаде голяма сума пари и в края на месеца да поиска от друг, защото вече не са му останали."
    -----

    Станаха ми симпатични тия хора 😀

  2. 2 Профил на abdelhaqq
    abdelhaqq
    Рейтинг: 808 Неутрално

    интересен пътепис, малко плосък, но пък няма само шедьоври да четем я.

    בני אתה אני היום ילדתיך
  3. 3 Профил на betona
    betona
    Рейтинг: 921 Неутрално

    може и да е плосък, но може и да не е. има примери за чудесни пътеписи от колеги на автора, но повечeто са буклук. аз все пак реших да не рискувам с четенето му при положение че мога да гледам някое (с)пор(т)но предаване напримерно. а и още като прочетох заглавието си викам: айде пак ще ни пробутват някаква духовност. баш кат турски сериол звучи. демек мечтите и прочие подобни същностни неща от живота и експириънса не се побират у куфара. пълни глупусти. побират се и още как. хеле пък тоя дипломата с специалния режим ако не може да ги пренесе...
    та те хубавите пътеписи стават като идеш некъде като обикновен човек. щото инак колкото и ти самия да се правиш на обикновен, колкото и на другите да им се иска да се отнасят така с теб ... не се получава. и се вдига завесата пред фризурата, глазурата и прочие хватки и циркове дето човек сам си ги играе пред себе си най вече, не толкоз пред другите. или получава се нещо като герой на достоевски с банкова сметка мотащ се из глобалния свят и получаващ заплата за това. но автора го разбираме.... той избор нема и сега засега не може да е обикновен човек, а пък иска да сподели, което е чудесно.
    що колибрито не вземе да издаде пътесипите или фотосите на някой обикновен човек или наш форумец например? идея им давам само, те са умни и бързо схфащат...
    бе не знам обърка се светът...политиците станаха хора на културата и изкуството и у нас и в чужбината а пък изкуствените хора не спират да се ръгат в политиката сякаш става дума за градина с рози а не за кенеф.
    накрая да се извиниме.писна ми да четем тука катигорични мнения на хора за книги и автори които не са чели та реших да видя кво е. е, готино е.
    желаеме успех на автора в писателското поприще а на колибри добри продажби. дано ми прочетат коментара та да знаят кво да кажат на презентацията в перота а не да ми говорят обичайните банални простотии. и ако имат нужда от спортни пътеписи да ми пишат





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK