Откъс от "Другият сън" на Владимир Полеганов

Откъс от "Другият сън" на Владимир Полеганов

© Издателство



В рубриката "Четиво" публикуваме откъс от "Другият сън" - фантастичен роман на българския писател Владимир Полеганов. Той е носител на втора награда от Националния конкурс за къс разказ "Рашко Сугарев", а през 2015 г. разказът му "Птиците" е включен в антологията "Best European Fiction" на издателство Dalkey Archive Press. Негови творби са публикувани в списанията "Следва", "Море", "Страница" и "Granta България", както и в "Литературен вестник" и Drunken Boat. Автор е на сборника с разкази "Деконструкцията на Томас С." Изданието е на "Колибри".


За първи път разбрах за другия свят, когато по-миналия месец се опитах да се обадя на жена ми и даваше заето. Три пъти набирах, чаках и затварях. На четвъртия, точно преди да се откажа, някой от другата страна вдигна и започна да ми говори. Гласът не се разпознаваше като мъжки, но не бих го определил и като женски. Езикът, на който говореше, също не ми беше познат – приличаше на много езици, които съм чувал, на някои, които говоря, но беше и нещо напълно ново, възможно само за една от онези програми, симулиращи звуците на природата така убедително и изкуствено, че да те хване страх.


И аз се уплаших, но за кратко. Помислих, че жена ми най-накрая е полудяла, че е постигнала това, което винаги съм мислел, че иска. Представих си я от другата страна, притиснала слушалката до бледото си лице, обърнала очите си навътре, към мрака зад погледа си, отворила уста, извадила език в плен на внезапна шизофазия Беше наистина страшна картина и ми трябваше доста време, за да я неутрализирам, да сложа друг образ на нейно място и да се опитам да кажа нещо.


Успях да измъкна само едно "ало", и то така тихо, че чуждите звуци го разкъсаха и погълнаха веднага. Потокът от думи не спираше, затова реших да млъкна и просто да слушам. Ако бяха демони, сигурно скоро щяха да оставят жена ми. Ако беше лудост, може би щях да свикна с това и дори да се науча да съм щастлив, защото и тя е щастлива. Колкото повече слушах, толкова повече звуците ставаха думи – улавях началото и края на почти всяка от тях; усещах паузите; катерех се и се спусках след интонацията; страхът се превърна във вълнение; сигурно адреналинът е бушувал в тялото ми, не знам. Не знам и колко време съм прекарал в слушане, защото, когато затворих телефона, навън беше тъмно. Не се опитах да набера номера на жена ми за пети път. Просто отидох до прозореца и се загледах в нощното небе.




Тази вечер в него имаше нещо необяснимо. Нещо не ми позволяваше да завърша картината, да видя цялостен образ. Все едно пред очите ми е увеличена докрай снимка, от която липсва една малка част. Едва видима – пиксел или дори по-малък от пиксела елемент, ако има такова нещо, разбира се. Каквото и да беше и където и да се намираше, окото ми го регистрираше, но не знаеше как точно да предаде притеснението си на мозъка. Няма звезди, помислих, но после си казах, че в това няма нищо странно – такова е небето над всеки голям град през есента. Не се вижда от смог и облаци, в това е неговата необяснимост.


Преди няколко години имах кратък период на вяра в мистичното. Той приключи, когато жена ми успя да ме убеди, че всичко това е резултат от напредването на технологиите. Те едновременно разкриват и забулват света, обясни ми тя по време на една вечеря с приятели. Няма как да не си объркан, всеки минава през такъв период. Докато ми говореше, аз кимах в знак на съгласие, но ми се искаше да я попитам нещо – какво, не си спомням сега. Не мога да се сетя и откога точно е този спомен – вечерята с приятелите, нейното обяснение и краят на моята вяра. Сега може би отново вярвам, но в другия свят, онзи, за който разбрах от телефона. Вече втори месец – така ми се струва – обитавам една по-голяма Вселена, което не е никак малко, като се има предвид с какво минимално пространство разполага всеки от нас днес. И когато това за по-голямата Вселена ми мина през ума, погледнах отново към неподатливото на описание беззвездно небе. Не беше място за очите ми, усетих го, и това ме изплаши.


Опитах се да се сетя какво бях правил до този момент, да се върна в деня и ако е възможно, да остана в него, но спасителната му мрежа беше невидима и неосезаема. Предположих, че по силата на рутината ще мога да намеря пътя обратно, затова започнах да мисля какво се бе случило от сутринта досега. Със сигурност бях ходил на работа. Вероятно бях ял – закуска, обяд, може би и вечеря, защото навън беше тъмно. Бях говорил с колеги в офиса, бях се разминал с непознати по пътя за къщи. Образите на ежедневието, съвсем мъгляви, започнаха да плуват неясно очертани около мен. Приближаваха се за кратко, след което нещо ги дръпваше надалеч. Все едно бях скала на дъното на морето, над която течението си играе с останките от разбил се кораб. Донасяше някои от тях достатъчно близо до мен, за да разбера най-общо каква е била катастрофата, но не и какви точно са останалите от нея парченца. Денят ми изглеждаше несглобяем. Във водите на състоянието, което ме беше погълнало, паметта ми явно не бе нищо друго освен неадекватна на новата реалност функция на съзнанието ми.


Споменът беше само за едно: че някога е имало спомени. Което бе доста странно, защото имах ясна представа за миналото си отвъд днес и от вчерашния ден – знаех кой съм, вероятно знаех и защо гледам през прозореца точно от тази стая. Защото в даден момент от живота си всеки от нас успява да зърне някой от другите светове. Сънища, грешки, насилието или любовта на околните – за тези врати знам. Тогава човек осъзнава, че границите на нещата са просто линии, непрестанно рисувани и трити от невидими ръце. Но колко от нас се озовават физически в тези нови места? Може би немалко, като се замисля. Не знам дали да придавам тежест на откритието си, или не.


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (3)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на One Hour
    One Hour
    Рейтинг: 1214 Любопитно
  2. 2 Профил на Евгения Христова
    Евгения Христова
    Рейтинг: 428 Неутрално

    Един абзац!?!?!?

    Евгения Христова
  3. 3 Профил на spek
    spek
    Рейтинг: 402 Неутрално

    Наистина ли няма параграфи, или при публикация форматирането се е разбъзикало?





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK