Откъс от "Първите седем" на Боян Петров

Откъс от "Първите седем" на Боян Петров

© Вакон



В рубриката "Четиво" публикуваме откъс от книгата на алпиниста Боян Петров "Първите седем" на издателство "Вакон". Както сам казва тя е наръчник за всички мечтатели, които искат да направят подобни на неговите експедиции. Написа я докато се възстановяваше от катастрофа през миналата лято в Кресненското дефиле, при която пастрада заедно с еколога Андрей Ковачев. И след като беше изкачил три от осемхилядниците - част от проекта му "Българин на 14х8000", Анапурна, Нанга Парбат и Макалу. Книгата ще бъде официално представена в понеделник в сградата на БАН.


"Гашербрум II – първа среща"


Не спах добре и в 6 ч. сутринта поех от лагер 1 нагоре към Гашербрум II. Знаех, че единственият лек, когато се тормозиш дали постъпваш правилно, е просто да се отдадеш на новата си цел и да се концентрираш върху трудностите, които тя предлага. Най-бавно преминах през ключовия участък, т.нар. "Банана ридж". Стръмен и остър ръб, който беше обезопасен със стари парапети.




Беше необичайно топло, тихо и без никакъв вятър. Над лагер 2 нямаше следи, така че ускорих темпото, защото слънцето постепенно размекваше снега и започвах да затъвам все повече и повече. До лагер 3 преминах през три огромни цепнатини, като в едната пропаднах почти до шия, но се набрах на въжето и бързо излязох. Общо за седем часа и половина стигнах до щурмовия лагер 3 на 7300 м. Бяха ме предупредили, че мога да се настаня в палатката на Луис, загиналия преди седмица испанец. На 20.07. той по всяка вероятност беше изкачил Гашербрум II, но нямаше яснота дали беше успял да се прибере до щурмовия лагер. Два дни по-късно няколко човека съобщиха, че са наблюдавали мигаща светлина на траверса под върховата пирамида, което още повече задълбочи мистерията дали Луис е жив, или не.


В лагера не открих никакви следи от скорошно присъствие на хора, затова се приготвих за самотно преспиване. Заспах лесно, но дори и за миг не престанах да сънувам, че сме двама в палатката. Вътрешен глас или халюцинация непрекъснато ми повтаряше, че нищо няма да ни стигне – храна, време и екипировка. Аз опонирах през целия сън и се успокоявах, че всичко е под контрол и имам всичко необходимо в достатъчно количество. В 00:45 ч. се събудих, погледнах навън и видях звезди. Бързо се приготвих за атака и след час излязох. Интересно, но звездите бяха изчезнали, беше се появил вятър, а остри ледени снежинки се забиваха непрестанно в лицето ми. Само след половин час изкачване осъзнах, че вече не знам къде се намирам, и реших, че е по-добре да се върна и да се пробвам пак на светло. Прибрах се и мигом заспах.


Едвам се събудих на развиделяване, отворих ципа на палатката и видях, че навън вилнееше силна виелица. Трябваше поне да направя опит, затова се приготвих за излизане и тръгнах с надеждата, че утрото може да донесе нещо по-добро. Но колкото по-нагоре се изкачвах, толкова по-мъгливо и ветровито ставаше. Разколебах се и прецених, че трябва да отстъпя. Пъртината ми беше напълно изчезнала, така че едвам успях да намеря лагера. Не разполагах нито с радиостанция, нито с телефон, поради което нямах никаква идея за прогнозата. Починах няколко часа и взех решение да се връщам. Виелицата ставаше все по-силна, а мъглата – все по-гъста. Въпреки че парапетите ме водеха надолу, имаше участъци, в които въжетата прекъсваха и трудно съумявах да намеря правилната посока. Пропаднах няколко пъти в скрити цепнатини и започнах да ставам все по-несигурен и бавен в слизането. В лагер 2 заварих един испанец, който се гласеше да слиза. Продължихме заедно надолу, но той беше още по-уплашен от мен, затова не взе никаква инициатива да води, да разбива пъртина и да изравя парапетите.


От основата на склона до лагер 1 ни предстоеше малко над километър преход по равен терен и в абсолютно бяла, whiteout* обстановка. Спомних си как Ули Щек ни беше казал, че в подобни условия е успял да намери лагера единствено благодарение на GPS-са си. Движехме се по шесто чувство, като често спирахме, за да изчакваме кратки просветления. След около час лутане и с помощта на няколко бамбукови флагчета най-сетне намерихме лагера.


Целия следващ ден почивах и се възстановявах. В лагера имаше двадесетина човека и никой не мръдна наникъде. Заниманията в такива периоди се въртяха около писане на дневници, четене на книги, слушане на музика, обсъждане на плановете за идните дни или чистене на снега, който ни затрупваше на пресекулки. Миналата година по това време лежах вкъщи със счупен крак и мечтаех да съм тук. Сега лежах в палатката на 5900 м и мечтаех да съм в Княжево и да ям диня. При една от разходките между палатките се запознах с испанеца Карлос Сория. На възраст 70 години (роден е през 1939 г.), когато повечето му набори кротко си карат пенсионерските години, Карлос вече имаше седем осемхилядника и сега се беше прицелил в Гашербрум I. Разказах му за нашето изкачване, а той ми разказа каквото помни от изкачването си на Гашербрум II през 1994 г. Дано и аз доживея до такава възраст и бъда в такава форма на старини.


Рано сутринта на следващия ден видях, че времето "отива на оправяне", събрах си багажа и пак поех нагоре. След мен не тръгна никой, така че целия ден щях да разбивам пъртина в прясно навалелия сняг. Този път се качих до лагер 3 за малко над осем часа, като в края почувствах лека умора. Все пак след няколко чаши бульон, чай и супа се оправих и си казах: "Утре или никога". Времето се изясни, вятърът утихна... Чудех се дали ще успея...


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK