Из "Трънливият път на българския филм" - мемоарите на Жана и Васил Гендови

Жана Гендова и Васил Гендов в кадър от "Военни действия в мирно време", 1922 г.

© Портал Култура

Жана Гендова и Васил Гендов в кадър от "Военни действия в мирно време", 1922 г.



В края на 2016 г. и в навечерието на 125-годишнината от рождението на Васил Гендов Българската национална филмотека и "Фабер" издадоха за пръв път на едно място мемоарите на основателя на българското кино и тези на съпругата му Жана, актриса в 9 негови филма.


Съдбата на "Трънливият път на българския филм 1910 - 1940 г" е не по-малко вълнуваща от тази на автора си Гендов - актьор, а вероятно сценарист и режисьор на първия български филм, създател на първия български звуков филм, основател на първата "продуцентска кооперация" и на предшественика на Националната филмотека. Според редактора д-р Петър Кърджилов това е първият опит за история на българското кино, чийто първи филм "Българан е галант", както се знае, е запазен само отчасти. Мемоарите на Жана Гендова от 1948 г. са озаглавени "Това, което се премълчава в историята на българския филм". "Дневник" препечатва от портал "Култура" откъс от спомените на Гендов заедно с увода на д-р Петър Кърджилов.


УВОДНИ ДУМИ
Трънливият път към "Трънливият път"




Появата на "движещите се изображения" през последното десетилетие на XIX век, където и да се е случвала по света, винаги е била забулена в информационен мрак; предоставяла е в изобилие загадки, някои от които си остават такива и до днес; повдигала е драматични питания, които често заглъхват без отговор Същото може да се каже и за прощъпалника на кинематографа в България. Кои са първите кина? Кои са първите кинохроники, заснети по нашите земи? Кога, как и от кого е поставено началото на националното ни филмопроизводство? Кой е първият български игрален филм?


Тези елементарни на пръв поглед въпроси всякога са пораждали у мен поредица от други. Кога и как настоящето се трансформира в минало? Кога и как прожекцията, от която излизам, се превръща в история, премиерният филм – в класика, а живелият редом с мене съвременник – в историческа личност?


Симеон Симеонов с камерата, Жана Гендова и Васил Гендов в Бургас през 1937 г. за снимките на "Земята гори"

© Портал Култура

Симеон Симеонов с камерата, Жана Гендова и Васил Гендов в Бургас през 1937 г. за снимките на "Земята гори"


И все пак са се намирали люде, които да поставят това начало и да дадат първите отговори на поставените вече въпроси. Отговори, звучащи днес архаично, отговори разнолики – в зависимост от времето, когато са давани; в зависимост от хората, които са ги давали; в зависимост от степента на тяхната информираност по темата, от равнището на знанията им Началото се оказва не само трудно, но и несъвършено. Познанието обаче не е константа (постоянна величина), не е нещо статично, не е вечна даденост. Познанието е относително, нещо променливо, то е движение, процес. Защото непостоянен, динамичен, безкраен е неговият обект – всемирът, материята, животът, а и людският дух!


Първата история на родното кино


Васил Гендов пише "Трънливият път на българския филм 1910 – 1940". Заимстващ голяма част от информацията, вече оповестена, но и включващ десетки нови и непознати дотогава устни свидетелства и писмени мемоари на съвременници, отнасящи се за ранните години на кинематографа у нас, огласяващ съдържанието на стотици източници, открити в периодичния печат (предимно от Васил Гендов), този труд надхвърля границите на споменно-автобиографичния жанр и се превръща в първата история на родното кино.


Васил Гендов познава тази история. Може дори да се каже, патетично-приповдигнато, че той самият е историята на българското игрално кино (или поне част от нея). Изпълнява главната мъжка роля в първия български игрален филм "Българан е галант", на който освен това е предполагаемият сценарист и режисьор. До началото на Втората световна война той осъществява постановките на още други десет игрални филма – 20 % от цялото ни дотогавашно национално производство! Затова и още през 1919 г. бива охарактеризиран като "първия носител на кинематографическото изкуство в България", а след пет години – обявен за "първия пионер на киноизкуството в България". Основател е, а и пръв председател на Съюза на българските филмови производители, преименуван (на 23.VІІ.1934) в Съюз на филмовите деятели в България. В края на 30-те е всепризнат "създател","родоначалник" и дори "патриарх" на българския филм! Оказва се, че през всичкото това време Васил Гендов е водил и своите "исторически бележки".


На 15.ІХ.1946 г. България е обявена за Народна република и Държавен вестник публикува Закона за кинокултурата, който повелява, че "се създава киноархив", а след 5.ІV.1948 г. с революционния Закон за кинематографията "всички кинокартини, внесени в страната" (Чл. 8.) и "всички произведени в страната кинокартини" (Чл. 9.) "стават държавна собственост" или "собственост на държавата". Тогава на Васил Гендов бива поставена задачата да приема и описва национализираните със закона филми, тогава през ръцете му преминава цялата информация за тях. "След войната – отбелязва не без ирония моят за съжаление вече покоен приятел и колега проф. Александър Янакиев (1955 – 2015) – вместо да създава филми, му възлагат да организира киноархив". Затова и в "Трънливият път на българския филм 1910 – 1940" често се срещат наименованията "Музей на българската кинематография" и "Музей на Главна дирекция на кинематографията", а и се споменават препратки като – "виж албума". Музеят през 1963 г. бива преименуван на Българска национална филмотека (БНФ). "През 1948 г. – изяснява ситуацията самият Васил Гендов – се създаде към главното управление на кинематографията и музей, който си сложи за задача да издири и установи всички материални следи в развитието на българското филмово изкуство от 1910 г. до днес. Това накара и мен да започна със систематизирането и оформяването на всички материали, които имах и които даваха известна светлина за това развитие. Това систематизиране на моите материали се оформи в книгата ми "Трънливият път на българския филм".


Оригиналът и неговата съдба


Днес в БНФ се съхранява както ръкописният оригинал на "първата история на родното кино", така и неговият машинописен препис (размножен в няколко копия). Според Николай Кафтанджиев – дългогодишен и уважаван служител на БНФ, един от екземплярите е "бил инвентаризиран вероятно от самия Гендов под № 318". А друг, по-късен, "преписан с добавките към него", е заведен през 1962 г. от Кафтанджиев под № 29" – (виж. Кафтанджиев, Николай. Е ли Александър Александров първият историк на българския игрален филм, появил се след 9.09.1944, и за отношението му към филмите на Васил Гендов (Предварителни бележки) (ръкопис). Портфейл БНФ, 1987 (19.VІІІ. – 1.ІХ.), с. 4. (б. а.).


Тъкмо вторият ("машинописният") вариант на "Трънливият път на българския филм 1910 – 1940" е вграден в темелите на настоящето издание. Оригиналът (ръкописът) на мемоарите съдържа папка с 331 листа (формат А4), плътно запълнени само от едната страна лично от Васил Гендов – специфичният му почерк трудно би могъл да се сбърка с нечий друг. Впоследствие са добавени и други листа – някои номерирани, други – не, трети – преномерирани Върху титулната страница, "оформена" от самия автор, е изписано неговото име и заглавието на труда му. В долния ѝ ляв ъгъл има добавка: "На добър час! Август 1948 г.", до която Васил Гендов е поставил саморъчния си подпис. За да завърши първата му част на "13.І.1949 г." – дата, отбелязана на страница 264, придружена от изречението "Край на първия етап" и поредния автограф на мемоариста.


"Вторият етап" е подхванат още на другия ден – "14.І.1949 г., Василевден" (именния ден на автора), и приключва през "януари 1950 г." Впоследствие трудът ще да е бил леко преправен и допълнен, за да се появи окончателно готов през 1952 г., упоменаващ дори "спомените на писателя Димитър (Димо) Сяров" (обнародвани на 25.VIII.1950 г.).


Всъщност "съдбата" на манускрипта се оказва "лепната" върху вътрешната страна на първата корица на споменатата "голяма папка". Проследена от Васил Гендов, обезсмъртена с помощта на пишеща машина и озаглавена "ПОЯСНЕНИЕ КЪМ НАЧАЛОТО НА ТОЗИ ТРУД". В своята лична архива аз съхранявах доста записки, бележки, спомени (в мемоарна форма) върху всички условия, събития, дати, куриози, които са били неразривен спътник в развитието и растежа на българското филмово изкуство от неговото начало до 1942 година. От тези архивни материали аз извадих всичко онова, което се появи в столичния печат до 1945 година. През лятото на същата 1948 година аз сложих началото на този си труд и работих върху него непрекъснато до 1950 година, когато влошеното ми здравословно състояние ограничи моята работа върху него. Когато през 1951 година аз продължих отново материала, който обхваща периода от 1936 година до 1940 година, беше продиктуван и написан на пишеща машина. София, 12.Х.1956 г. [Подпис – Васил Гендов]".


До този лист е залепен друг – по-малък по размер, чийто текст предлага някои подробности от българския следвоенен пейзаж. Посланието, наречено от Васил Гендов този път "ЗАБЕЛЕЖКА", гласи: "Може би ще направи впечатление, че този ми труд е написан на цветна амбалажна хартия. Причината се дължи на следното. До 1948 година, когато започнах написването на своите мемоари, бялата канцеларска хартия беше напълно дефицитна. Навред по книжарниците се продаваше само приспособената за това цветна амбалажна хартия. Това беше канцеларската хартия, която можеше да се намери тогава в София. Това стана причина този ми труд да бъде написан на розова амбалажна хартия".


За да приключа с темата за "съдбата", която в случая не чука на вратата, а върху чугунената обвивка на нечия гузна съвест, ще припомня, че фрагменти от "Трънливият път на българския филм" виждат бял свят (през 1955 г. и 1956 г.) върху страниците на сп. "Киноизкуство", а през 1971 г. трудът бива откупен (целият) от БНФ и оттогава досега е част от документацията на тази културна институция.


Васил Гендов - "ТРЪНЛИВИЯТ ПЪТ НА БЪЛГАРСКИЯ ФИЛМ"


През месец април 1910 година завърших драматическия курс и към края на месеца бях отново в София, но сега вече с твърдото убеждение и вяра, че ще туря началото на българския филм. Първото, което направих след завръщането си, беше да се осведомя от оператора за състоянието на апарата и съоръженията за снимането на филма. Потърсих Хуго (1), но се оказа, че той е напуснал "Модерен театър" и че на негово място е ангажиран някой си Гайтано, испанец по рождение, но живущ в Будапеща. Той ме прие много любезно, повече, отколкото можех да предполагам. Той също гореше от желание да се направи филм, като ми обясняваше, че има известни познания, особено в промиването и копирането на филма. Той също сподели, че ще бъдат необходими около 400 лева за изпълнението на един филм. Ето я пак желязната стена, пред която се изправи българският филм. 400 лева в 1910 година, когато човек можеше да задоволи нуждите си, и дори без ограничения, само за 2 – 3 лева на ден! Започнах да ровя в паметта си всички имена на богати хора в София и тези, които относително бяха познати на моя баща. И изведнъж си спомних името Кочо Хаджикалчев, за когото бях слушал много от баща си и за когото знаех, че е голям скъперник, но че дава пари за гарантирани търговски предприятия. Къде по-гарантирано от производството на български филм, от който той щеше да спечели най-малко сто на сто? Толкова повече, че филмът щеше да се експлоатира от него и само след покритие на капитала ще делим печалбите. Аз обаче забравих, че "експлоатира" се отнася само до "Модерен театър" и отчасти "Нова Америка", където киното беше вмъкнато само като атракционен номер, а други кина в България, освен инцидентните прояви на биоскопа в провинцията, нямаше. Печалби и покритие трябваше да се очакват само от "Модерен театър", и то от единствената премиера, която можеше да продължи ден-два, а можеше да спре още след първото си дневно представление.


Всеки случай реших да намеря Кочо Хаджикалчев (2), като използвам името на баща си. Кантората на Калчев се помещаваше на горния етаж на собственото му здание хотел "Македония", където той заемаше само една таванска стая. Не мога да отрека, че той ме прие доста любезно. Това ме окуражи и аз станах особено словоохотлив, като му рисувах в най-розови краски бъдещето на тази нова индустрия, която ще даде грамадни материални блага на този, който би започнал с нея. Думата "изкуство" не споменавах, защото понятието "изкуство" нямаше обществен кредит, толкова повече за него, който беше само търговец и банкер.


Той ме слушаше, поглеждайки през пенснето си, прикрепено с верижка на ревера на палтото му, и изведнъж започна:
– Та ти казваш, че си момче на бай Димчо? Баща ти е акълия човек, ама ти на кого се метна, та си седнал да гониш вятъра? Язък за баща ти.


Повече и не чаках. Станах и сконфузен напуснах кантората, с желанието по-скоро да се намеря на улицата.
Започнах да търся втори. Ето го и вторият. Димитър Икономов (3), роднина на баща ми, състоятелен човек, и най-важно, самият той откривател на земни богатства у нас. Той най-лесно би разбрал трудностите в борбата за всяка нова култура у нас. С тези мисли аз се намерих в хотел "Роял" на ул. "Александър І", до Народната банка (сега ул. "В. Молотов"), където той квартируваше. И той ме прие любезно, макар и малко намръщен, но все пак името на баща ми беше добра визитна картичка. Изслуша ме и той, дори внимателно, и когато свърших, стана и като ме приближи, попита:


– На колко си години?
– На двадесет – отговорих смутено, защото не очаквах този въпрос.
– Чудя се на баща ти – продължи той: – как е харчил пари за тебе във Виена. Че ти искаш да ставаш "резил", разбирам, но да резилиш и доброто име на баща си, не разбирам.
Аз бях сломен. Напуснах хотела и когато се намерих на улицата, не зная защо, се обърнах към хотела и гласно извиках: "Глупак!".


Димитър Икономов е човекът, който по-късно подари на Министерството на народното просвещение сумата 500 000 (тогавашни пари), за да се образува фонд на негово име за издръжка на способни студенти в областта на издирване на природни богатства у нас.


И пак пред мен застана въпросът: кой?


И решението на въпроса дойде случайно, почти неочаквано. На улица "Дондуков" (сега "Генерал Бирюзов") срещам оператора Гайтано, с когото споделих големите трудности около намирането на средства.
– Защо не се обърнеш – ми каза той – към нашия директор Аладар (4)? Много разбран човек, и много предприемчив. Иди и опитай и при него, точно сега е в театъра.


Гайтано отмина, като ме остави прикован на улицата. Аладар! Един чужденец да се отзове на едно българско начинание, когато толкова българи, и то състоятелни, ме изпращаха с присмех? Аладар! Много разбран и предприемчив. С тази мисъл аз тръгнах към "Модерен театър". Този ден реши съдбата на българския филм. Аз и Аладар! Ето началото, непостижимото начало, непостижимата химера.


Колко време съм стоял пред вратата на "Модерен театър", не помня, но зная, че все една и съща мисъл ми притискаше здравия разсъдък, за да се реша и вляза: "Какво общо има Аладар, този чужденец търговец, с българския филм? Няма ли той да бъде много по-лош от тези, при които вече бях, и при това добри българи?".
Някой ме потупа по рамото. Обърнах се и видях Гайтано, който се завръщаше в театъра.


– Е, какво стана? – запита той, като се усмихна.


Отговорих му, че още не се решавам да вляза при Аладар.


– Защо? Той е много добър. Хайде, вървете, защото той може да излезе.


Туй повторно настояване ми вдъхна наново куража, но все пак неохотно последвах Гайтано към стълбите на театъра. Когато се намерих пред Аладар, аз бях много смутен. Не че външният му вид и държание ми внушиха това. Аладар беше приятен човек и вечната му усмивка издаваше неговото добродушие. Той беше извънредно слаб, с продълговато лице, малки заострени мустаци, игриви очи и онова, което се натрапваше в погледа, беше неговият изискан външен вид. Той говореше развалено български език и първото, което ме помоли, беше да говоря бавно, за да ме разбира.


Как съм започнал, не зная, но помня, че все повече се разпалвах в обясненията си за бъдещето на българския филм, като му повтарях, че той би съжалявал, ако изпусне този удобен случай. По едно време той стана и като остави цигарата си, приближи се до мен и като ме измери с очи по цялата дължина, запита:


– Вий българин?


Когато му отговорих утвърдително, той се отдалечи и като приближи до съседната врата, отвори я и повика някого на име Жоржич (5), като продължаваше да говори към съседната стая на унгарски. На вратата се появи повиканият Жоржич, типичен унгарец, с черни бакенбарди, висок, почти прегърбен, и като прикова погледа си в мен, заговори на Аладар също на унгарски. Аладар и той често се усмихваха, от което разбрах, че положението не е съвсем безнадеждно, но когато видях Аладар да става от стола и да вика с остър тон, след което въпросният Жоржич махна с ръка и бързо излезе, разбрах, че става някакъв спор. След това Аладар се приближи и попита:


– Колко време може направи филм?
Аз бях изненадан от този въпрос и бързо напосоки отговорих, че за 15 – 20 дена филмът ще бъде готов. Той продължи:
– Вий има всичко готово? Артисти, сюжет?
Отговорих му, че всичко е готово, въпреки че артистите не бяха определени, като мислех, че това е второстепенна работа.
– Добре – продължи той на развален български език, – кога може започне? Може веднага започне?
– Още утре, ако искате – отговорих бързо, без да помисля, че това беше съвършено невъзможно.
След като получи моя отговор, той позвъни на звънеца, който беше на масата, като ме покани да седна. На появилия се служащ той поръча да повикат оператора Гайтано. Аладар ме покани с цигара, но аз отказах, под предлог че не пуша. Когато влезе, Гайтано ме погледна и се усмихна, като посочи белите си като маргарит зъби. Аладар се обърна към него направо с въпроса какво е положението на снимачния апарат и колко материал има на разположение, на което Гайтано отговори, че има три кутии от по 120 метра негатив, но че няма никакъв позитивен материал.


– Това не пречка – отговори твърдо Аладар. – Позитив трябва по-късно. Аз ще пиша Будапеща и позитив десет дена бъде тук.(6)


Аз не вярвах на ушите си, а чувствах само как силите ме напущат. После Аладар попита Гайтано дали се наема под мое ръководство да снима филма, и най-главното, да се извади копие. Гайтано като че ли очакваше този въпрос и бързо отговори, че всичко е подготвено, за да се започне веднага работа. След това Аладар се обърна към мен:


– Той е на Ваше разположение и започвайте филм скоро. Утре пиша Будапеща за позитив материал.


[1] Хуго – за съжаление само с това (навярно собствено) име остава в историята на българското кино този загадъчен чужденец – "първият оператор снимач и прожекционист, който владееше професията си в този театър ["Модерен театър"]" (Димитров, Иван Христов. Писмо до Държавния киноархив. София, 27.VІІІ.1960. Портфейл БНФ, с. 1). Неизвестна е дори националността му – "немец от Будапеща" (Васил Гендов) или "италианец" (Иван Димитров). От 1908 той е и прожекционист на кино "Модерен театър" и кинооператор на първите, произведени там, хроникално-документални филми. През 1910 Хуго е бил сценарист, оператор и постановчик (режисьор) на "Българан е галант" – според участника във филма Методи Станоев (Методи Петров Станоев – интервю (ръкопис). София, 19.VIII.1960. Портфейл БНФ, с. 1). През Балканската война "от италианска фирма с италиански режисьор и оператори съвместно с нашия Хуго" бива заснет "първият български игрален филм "Марийка – героинята от Люлебургас" (Димитров, Иван Христов. Писмо до Държавния киноархив. София, 27.VІІІ.1960. Портфейл БНФ, с. 2). (Бел. ред. П. К.)
[2] Константин Хаджикалчев (1856 – 1940) – политик, бизнесмен, "най-богатият българин преди Втората световна война", пословичен скъперник и същевременно щедър дарител, чийто правнук е покойният вече писател Христо Калчев, от когото лично съм чувал историята за "сблъсъка" между неговия прадядо и Васил Гендов. (Бел.ред. П. К.)
[3] Димитър Костов Икономов (1852 – неизв.) – собственик на две медни находища в Бургаско. (Бел. ред. П. К.)
[4] Аладар Оттай-Остерайхер (Aladar Ottai-Oesterreicher) – гражданин на Австро-Унгария, унгарец по народност. У нас пристига през 1902 (най-вероятно), установявайки се в Пловдив, където подхваща търговия с тютюн. "Благодарение на него от неговото идване в България до сега, в един период от 12 г., тютюневото производство в стара България се увеличи" (Утро, г. ІV, № 1209, 7.VІ.1914, с. 3). В отчетите на "Балканска банка" за 1906 и 1907 Аладар Остеррайхер фигурира като член на "проверителния съвет" на финансовата институция. В София през 1909 основава и регистрира (заедно със сънародника си Сигмунд Силаги) "фирмата Остерайхер & Силаги", която започва да "експлоатира "Модерния театър" на ул. "Мария Луиза" № 34 с кинематограф и други представления" (ЦДА, ф. 3К, оп. 6, а. е. 555, л. 3). (Бел. ред. П. К.)
[5] Йосиф Жоржич (Шоршич или Джорджич) – унгарец (според Васил Гендов), "човек компетентен за времето по уредбата на кинотеатри". "Счетоводителят на "Модерен театър", "броил 200 лв." през 1910 на Методи Станоев – "като хонорар за участието му във филма" (Методи Петров Станоев – интервю (ръкопис). София, 19.VIII.1960. Портфейл БНФ, с. 1). Заема мястото на Сигмунд Силаги в края на 1913 (или началото на 1914), оставайки "директор" на "Модерен театър" най-вероятно до септември 1923, когато напуска България (Хроника. – Утро, г. XIII, № 4247, 26.IX.1923). Въпреки слуха, "че се е самоубил", в края на същата година той се оказва "жив и здрав", известявайки този факт с "писмо от града Клуж – Трансилвания" (Киновести. – Кинозвезда, г. III, № 2, 23.XII.1923, с. 4). (Бел. ред. П. К.)
[6] Според Васил Гендов съдбовната среща между него и Аладар се е състояла в края на април или началото на май 1910. Но по това време Аладар Оттай не се е занимавал с кинопродуцентство – липсват каквито и да е било свидетелства за подобни негови изяви. Затова пък съществуват десетки реални доказателства, че ръководител на филмопроизводствената дейност на "Модерен театър" през 1910 – 1912 е бил Сигмунд Силаги, който в този период нееднократно изпълнява длъжностите на съвременния продуцент, режисьор, директор на продукция, организатор, носейки персоналната отговорност за крайния резултат от снимките. През октомври 1910 "директорът на "Модерния театър" в столицата г. Силаги" обявява решението си да "екранизира" Иван-Вазовата пиеса "Борислав", "да я изкара в няколко кинематографически картини на своята сцена", след като "направи нужните снимки за театъра си" (Хроника. "Борислав" в кинематографа. – Реч, г. ІV, № 1131, 10.Х.1910, с. 3). На 15.ХІ.1910 "фотографът на "Модерния театър" (най-вероятно Хуго) заснема "под личното ръководство на притежателя г. Силаги" кинохрониката "Излетът на авиатора Маслеников в София" (Аеропланът над София. – Дневник, г. ІХ, № 2972, 17.ХІ.1910, с. 2) и т.н. Излиза (според посочените факти), че през 1910 г. Васил Гендов би трябвало да се обърне тъкмо към Сигмунд Силаги, за да му изложи разпалено "обясненията си за бъдещето на българския филм". (Бел. ред. П. К.)


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (7)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Читател
    Читател
    Рейтинг: 2498 Неутрално

    Пишете по-кратки статии, уважаема редакция. Такива фермани няма кой да ги чете, поне аз лично нямам такова намерение, колкото и интересна да е историята, представена в статията.

  2. 2 Профил на The Shadow
    The Shadow
    Рейтинг: 1147 Неутрално

    До коментар [#1] от "Читател":

    Това е иронично на няколко нива, особено като се има предвид ника ти.

    Аз пък благодаря за "фермана", който ми погъделичка любопитството дотолкова, че ще се сдобия с въпросната книга.

    “In a world of 7 billion people, we, 500 million Europeans, will have to stick together, or European prosperity and values will both go down the drain” A.Merkel
  3. 3 Профил на Няма Фандък за лиляви и червени комунисти
    Няма Фандък за лиляви и червени комунисти
    Рейтинг: 1896 Неутрално

    Добре е че е запазена историята. Дори да има фактологични грешки (кой бил продуцент 1910 г, Аладар или Силаги), хубава беше емоцията в разказа и поне историята е такава в общ вид.

    За мен беше забавно как са реагирали нашенските богаташи, здраво стъпили на земята с консервативни възгледи, всеки му е казал "язък, че баща ти е харчил пари за тая вятър работа"

  4. 4 Профил на neut
    neut
    Рейтинг: 6909 Неутрално

    Слава богу, всичко е запазено за поколенията

    In the forest all animals are equal except a few that are more equal than the rest
  5. 5 Профил на Без коз
    Без коз
    Рейтинг: 968 Неутрално

    [quote#1:"Читател"]Такива фермани няма кой да ги чете, поне аз лично нямам такова намерение[/quote]

    Що за "читател" си ти? Какво четеш? Вицове?!

    Народ, който избира корумпирани, самозванци, крадци и предатели, не е жертва! Съучастник е !
  6. 6 Профил на oIo
    oIo
    Рейтинг: 480 Неутрално

    страхотен текст! от години си мисля, че Модерен театър трябва да се превърне в музей на киното, но явно в общината и Министерство на Културата липсват хората, за които разказва Гендов... дано не загубим и тази сграда поради невежеството си, защото тя е много важна за кино историята ни

  7. 7 Профил на Алф
    Алф
    Рейтинг: 2421 Неутрално

    Завиждам на тези, които са живели в онези пионерски времена.

    Ако още ме помниш, значи си от последното поколение, което си играеше на двора.




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK