Откъс от "Хората, които са винаги с мен" на Нарине Абгарян

Издателство "Лабиринт"

Издателство "Лабиринт"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Хората, които са винаги с мен" с автор Нарине Абгарян, любезно предоставен от Издателство "Лабиринт".


Живoтът e тaм, ĸъдeтo ни чaĸaт. Живoтът e тaм, ĸъдeтo ни oбичaт.


Taĸoвa e cвeтлoтo пocлaниe нa тaзи ĸнигa c дъx нa cлънцe, нa пpacĸoви и плaнинcĸa peĸa. C дъx нa гopчилĸa и paздялa, нa cтpax и ĸpъвoпpoлития. Ceмeйнa caгa зa няĸoлĸo пoĸoлeния oт eдин гoлям poд нaпoдoбявa пъcтъp apмeнcĸи ĸилим, мaшинa нa вpeмeтo, ĸoятo ни пpexвъpля в paзлични eпoxи, тя e ĸaтo мocт c paзядeни oт cтиxиитe пepилa, пo ĸoйтo пoняĸoгa тичaш cтpeмглaвo нaзaд ĸъм yтpинитe, ĸoгaтo cи ce бyдил oт виĸa нa пeтeлa, a нe oт чacoвниĸa, a дpyг път въpвиш зaмиcлeнo и peĸaтa нa вpeмeтo oтнacя cĸъpбитe нa нacтoящeтo, вpъщa paдocтитe нa минaлoтo, вдъxвa cили зa иднoтo.




C ĸнигa ĸaтo тaзи cвeтът e мaлĸo пo-дoбъp.


Преводач Емилия Л. Масларова


Читателите на "Дневник могат" да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


Приятно четене :)


Андро чувствал, че с баща му ще се случи нещо. Онзи страшен ден още от сутринта го следвал като сянка, ала не смеел да се приближи – само на почтително разстояние. В Гянджа уважавали Михаил Оганджанов, не можели да го унищожат току-така. Той бил авторитетен човек, нищо чудно заради него да избухне и въстание. Затова мусаватистите* решили да постъпят хитро – поканили го на преговори. Отишъл дори моллата. "Все някога тази война трябва да завърши – подхванал той витиеватите си речи. – Нашите народи трябва да сключат мир."


- Не ходи – помолил Андро баща си, - те ще те убият.
- Нищо няма да ми направят.


Андро се разплакал от безсилие. Знаел какво ще стане, а не успял да спре баща си. Михаил забранил на сина си да ходи с него: стой си вкъщи, не му е работа на едно хлапе да се намесва в разговорите на възрастните. Но за пръв път в живота си Андро не послушал баща си. Проследил го, видял, че баща му се среща с тях, те били петнайсетина души, а той бил сам. Видял и как влизат в гостилницата на Назимови, как вдигат наздравици за мира. Андро се покатерил на крушата точно до гостилницата и надзърнал крадешком през прозореца. Баща му седял с лице към него, няколко пъти погледът му срещнал дървото, но той не забелязал сина си.


После всички излезли, останали само онези двамата. Баща му ги познавал добре: Али хан и Касим Бабеков. И Касим казал на баща му: така и така, Михаил, днес ще те заведем да те разстреляме. Баща му изпил до дъно чашата. Да вървим – отсякъл.


И те го повели. Всъщност не го повели, а тръгнали до него. Нещо си говорели, дори се смеели. Андро изведнъж усетил остро и осезаемо, че баща му знае: синът му се промъква след тях. Вероятно наистина се бил досетил, защото през целия дълъг път към лобното си място не се обърнал нито веднъж. За да не издава, че и момчето е там.


- Ще се помолиш ли? – попитал Али хан, преди да стреля.
Михаил се изплюл, изругал страшно. Онези стреляли няколко пъти. Приближили се, проверили дали диша. Касим разкопчал ризата му, смъкнал внимателно от врата му кръста. Сложил го в ръката му. Казал кратка мюсюлманска молитва. Али хан стоял до него с наведена глава.


Андро ги търсил дълго и упорито. Намерил ги след десет години в Баку. Застрелял ги от упор. Първо Касим, после и Али хан.
- Позна ли ме? – попитал той Али хан.
Онзи само изсумтял – ето че синът на моя приятел ме е издирил. Андро стрелял в лицето му, после и в сърцето. И отишъл да се предаде.


Нито веднъж не бе отварял дума за случилото се. Нито пред Вера, нито пред момчетата. Пък и децата не го питаха, интуитивно разбираха, че баща им е затворил веднъж завинаги тази страница в живота си. Андро беше много талантлив, пееше хубаво, свиреше на няколко инструмента. Една година преди убийството се записал на театрални курсове, възлагали му големи надежди.


Не се отрекъл от стремежа си към прекрасното и след като попаднал в Холмогорския лагер, в нечовешки условия, където малцина оцелявали: поставял спектакли, организирал джаз бенд, който дори няколко пъти ходил да свири и по други лагери на север. Заминал доброволец във войната между Финландия и Съветския съюз, сражавал се през цялата Втора световна война. Прибрал се с осакатен крак. И с изпепелена душа.


В началото Вера осъждаше баща си, не разбираше необуздания му нрав, разпасания начин на живот, за който не можеше да има прошка. И чак след време, много години след смъртта на Андро, си представи какво е да минеш през всичко това и изтръпна ужасена: още дете да видиш как убиват баща ти, дълго и целенасочено да издирваш убийците му и да ги намериш, да ги застреляш от упор, да седиш петнайсет години затворен в лагер, а после да отидеш на фронта По своя воля да сложиш кръст на половината си живот, сам да се обречеш на трийсет и две години постоянен ад. Някой сигурно може да се примири с такъв ад. Баща ѝ не бе успял


Вера си спомни деня, когато майка ѝ научи, че баща ѝ си има любовница. Погледът на старата Зоя – злобен, пронизващ, как е изпращала с очи Маря, след като тя си тръгна, как е махнала подразнено с ръка, как е промърморила нещо и е закуцукала към къщата си. Глухото туптене на сърцето на Маря, което се бе пробудило, горчивите сълзи на Вера: мамо, мамо! Онази нощ, докато се бе ослушвала, за да чуе тихото ѝ дишане, Вера от все сърце пожела на старата Зоя да умре, да се махне веднъж завинаги и никога вече да не причинява зло на другите.


Смъртта сякаш чу молбата на Вера и си прибра Зоя, но първо се изгаври с нея. Намериха старицата на третия ден, лежеше на остъклената веранда в дома си, под пастърмата, накачена да се суши, както е с подправките, явно бе хукнала към прозореца, за да повика някого на помощ, но не бе успяла да стигне, бяха я догонили, бяха я ударили с тежък предмет по тила, тя се бе свлякла, но не бе издъхнала, бе лежала там известно време, докато крадците бяха тършували из къщата с надеждата да намерят злато и пари, после, след като те си бяха тръгнали, се бе опитала да допълзи до прозореца, беше оставила след себе си широка кървава диря, но така и не беше стигнала, беше повърнала и се беше задушила. Когато я намериха, лежеше с разпрострени ръце и със запечен бълвоч по бледото лице.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK