Откъс от "Трите дъщери на Ева" на Елиф Шафак

Откъс от "Трите дъщери на Ева" на Елиф Шафак

© "Егмонт"



В рубриката "Четиво" "Дневник" представя "Трите дъщери на Ева" - най-новия роман на известната турска писателка Елиф Шафак, който ще излезе на пазара в събота, 29 юли под знака на издателство "Егмонт".


Десетият роман на Елиф Шафак, позната у нас с бестселъри като "Любов", "Чест" и "Копелето на Истанбул", изследва част от най-злободневните екзистенциални, социални и политически проблеми на нашето време. Религиозната принадлежност, последствията от изборите, които правим, и феминизмът са само част от въпросите, пред които се изправят "Трите дъщери на Ева" – Грешната, Набожната и Раздвоената.


Писателката споделя: "Докато пишех романа, се вгледах дълбоко в турското общество и неговата народопсихология. Страхът се усеща във въздуха, присъства една постоянна тревожност Липсва ни памет, нямаме време за анализи, дори за скръб. Именно това са нагласите, които исках да опиша в книгата си".




Това е история за идентичността, политиката, религията, жените и... Бог.


Това е историята на младата туркиня Пери, която расте като невинна жертва в непрекъснатата война между самотния секуларизъм на баща си и ислямската религиозност на майка си. Момичето печели стипендия за Оксфордския университет и пристига в Англия, където се сприятелява с чаровната Ширин – атеистка от ирански произход, и Мона – забулена с хиджаб египто-американка. Така се заражда една необичайна връзка между три съвършено различни жени от мюсюлмански произход – Грешната, Набожната и Раздвоената, Трите дъщери на Ева.


Това е история за отстояването на вярата и за любовта, за победата над страховете и удоволствието да изречеш истината.


Читателите на "Дневник могат" да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук.


ЧАНТАТА
Истанбул, 2016 г.


В един обикновен пролетен следобед, безкраен и задушен като всички пролетни следобеди в Истанбул, тя усети, че в душата ѝ зейва бездна и е способна да убие някого. Винаги беше подозирала, че дори и най-кротките и мили жени са склонни на насилие, когато са стресирани. Знаеше, че не е нито кротка, нито мила, затова смяташе, че потенциалът ѝ да губи контрол е значително по-голям. "Потенциал" е подвеждаща дума. Преди всички твърдяха, че Турция има голям потенциал, а видяхме какво стана Успокояваше се с мисълта, че в крайна сметка и нейният тъмен и пагубен потенциал ще се окаже безполезен.


За късмет Съдбата, тази добре запазена извечна плоча, на която е изписано всичко минало и предстоящо, я пазеше от погрешни действия. Живееше достоен живот. Не беше навредила на никое човешко същество, не и умишлено, поне в последно време, като изключим безобидните клюки и одумвания по чужд адрес, които, изглежда, не бяха голям грях – в противен случай бездните на ада щяха да се пръскат по шевовете от прегрешили. Единственият огорчен от нея вероятно беше Бог, а Той, макар че беше силно докачлив и прочут със своенравието си, никога не се засегна. Да нараняваш и да бъдеш нараняван е присъщо на хората.
В очите на семейството и приятелите Наспери Налбантоглу, или Пери, както ѝ викаха всички, беше добър човек. Участваше в благотворителни акции и в кампании в помощ на болните от алцхаймер и на бедните семейства, прекарваше часове в старчески домове, за да участва в турнири по табла, където нарочно губеше, разнасяше храна на плодовитите улични истанбулски котки и често плащаше сметките за кастрацията им, редовно присъстваше на училищните представления на децата си, устройваше изискани вечери за шефа и колегите на мъжа си, постеше през първия и последния ден на Рамазан, като прескачаше другите дни, а на всеки Байрам даваше курбан с къносана овца. Никога не хвърляше боклуци на улицата, не се пререждаше в супермаркета и не повишаваше глас – дори когато се държаха лошо с нея. Прекрасна съпруга, прекрасна майка, прекрасна домакиня, прекрасна гражданка и прекрасна модерна мюсюлманка – такава беше тя.


Като талантлив шивач времето беше съшило без видими ръбове двете платна, с които бе обвит животът ѝ: в едното бе втъкано онова, което хората мислеха за нея, а в другото – онова, което тя мислеше за себе си. Представата на хората за нея и себевъзприятието ѝ се бяха слели в едно и вече ѝ беше трудно да различи какви са хорските очаквания за нея и колко от всичко това е по нейна воля. Понякога я обземаше непреодолимо желание да грабне кофа със сапунена вода и да измие улиците, площадите, правителството, парламента, бюрокрацията, като пътьом изплакне някоя и друга уста. Мръсотията беше навсякъде. Имаше толкова много счупено за поправяне и толкова много грешки за коригиране. Всяка сутрин, на излизане от къщи, тя въздишаше и се надяваше, че с дъха си ще прогони боклука от предишния ден. Макар да поставяше под въпрос съвършенството на света и да не преглъщаше неправдите, тя беше решила преди няколко години да е доволна от онова, което има. Затова беше изненадана, когато един съвсем обикновен, невзрачен ден Пери, почитана, уважавана и на трийсет и пет, се улови, че се взира в бездната в душата си.


След време се успокояваше, че за случилото се онзи следобед виновен е бил трафикът. Боботещ, тътнещ, кънтящ, той напомняше бойните викове на хиляди воини. Целият град приличаше на гигантски строителен обект. Истанбул се беше разраснал неудържимо и продължаваше да расте – издута златна риба, погълнала повече от необходимото, но все такава лакома. Когато си спомняше за ужасния следобед, Пери си повтаряше, че ако не беше безнадеждното улично задръстване, веригата от заспали в паметта ѝ събития, никога нямаше да се задвижи.


Пълзяха по улицата, частично блокирана от обърнат камион, притиснати сред превозни средства от всякакъв калибър. Пери потупваше с пръсти по кормилото и сменяше програмата на радиото през няколко минути, а дъщеря ѝ седеше отегчено до нея със слушалки на ушите. Като вълшебна пръчица в ръцете на зла вещица, трафикът превръщаше минутите в часове, хората – в грубияни и оскъдното благоразумие – в лудост. Това беше нормално за град като Истанбул, който разполагаше с колкото искаш време, грубияни и лудост. Един час повече или по-малко, един грубиянин в повече или един луд по-малко – идваше момент, когато всичко това беше без значение.


Безумието вилнееше по улиците като опияняваща дрога във вените. Всеки ден милиони истанбулци поглъщаха поредната доза, без да осъзнават, че откачат все повече. Вместо да споделят хляба, те предпочитаха да споделят умопомрачението си. И това им се струваше напълно нормално. С други думи, цареше повсеместна липса на разум: ако достатъчно много очи гледат една и съща халюцинация, тя се превръща в истина, ако достатъчно много хора се смеят на едно и също нещастие, то придобива облика на забавна шега.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK