Откъс от "Треска за лалета" на Дебора Могак

Откъс от "Треска за лалета" на Дебора Могак


В рубриката "Четиво" публикуваме откъс от "Треска за лалета" - романът на британската писателка Дебора Могач, по който е заснет едноименния филм с Алисия Викандер и Кристоф Валц. "Треска за лалета" е любовна история, която се развива по времето на зараждането на търговията с лалета в Холандия през XVI век. Читателите на "Дневник" имат възможност да спечелят билет за филма, копие от книгата или романтичен уикенд за двама в хотел "Кемпински Арена" в Банско, ако участват в новата киноигра, посветена на "Треска за лалета". Въпросът в първо ниво на играта ще бъде активен до 23:59 ч. на 24 октомври.


Романът е издаден от "Сиела", а преводач е Ана Лулчева.


София
Не се доверявайте на външността
Якоб Катс, Морални емблеми, 1632


Вечеряме – съпругът ми и аз. Парченце праз се е закачило на брадата му. Наблюдавам го как подскача нагоре-надолу като насекомо, оплетено в тревата, докато той дъвче. Гледам го лениво, защото съм млада жена и живея простичко, в настоящето. Все още не съм умряла и не съм се родила отново. Все още не съм умряла за втори път – защото в очите на света това ще се счита за втора смърт. В моя край е моето начало, змията се навива и поглъща собствената си опашка. А в началото аз съм още жива и млада, въпреки че съпругът ми е стар. Надигаме чашите с вино и отпиваме. Върху моята са изписани думите: Човешките надежди са крехко стъкло, следователно животът също е кратък – гравирано нравоучение, което виждам, докато пия.
Корнелис си отчупва къшей хляб и го потапя в супата. Дъвче.
– Скъпа моя, трябва да обсъдим нещо. – Той избърсва устните си с кърпичка. – Нима всички ние в този преходен свят не копнеем за безсмъртие?
Изтръпвам, предусещайки какво следва. Поглеждам питката си хляб върху покривката. Разпукала се е при печенето и сега се е разтворила като устни. Женени сме вече три години, а аз все още не съм му родила дете. И то не защото не се опитваме. Съпругът ми все още е енергичен мъж в това отношение; нощем той се качва върху мен; разтваря краката ми и аз лежа като прекатурен по гръб бръмбар, затиснат под обувка. Той копнее за син с цялото си сърце – наследник, който да подскача по мраморните подове и да осигури бъдеще на тази огромна, кънтяща къща на улица Херенграхт.
Засега го разочаровам. Покорявам се на прегръдките му, разбира се, защото изпълнявам дълга си на съпруга и винаги ще му бъда благодарна. Светът е коварно място, а той ме поиска и взе за себе си, както ние поискахме и взехме нашата страна от морето, отводняваме я и я обграждаме с диги, за да бъде в безопасност, за да я опазим да не потъне под водите. Заради това го обичам.
И тогава той ме изненадва:
– За тази цел наех един художник. Името му е Ян ван Лоос, той е един от най-обещаващите творци в Амстердам – натюрморти, пейзажи, но най-вече портрети. Ще дойде по препоръка на Хендрик Ойленбург, който, както знаеш, е търговец с изтънчен вкус – току-що пристигналият от Лайден Рембранд ван Рейн е едно от неговите протежета.
Така ме поучава съпругът ми. Казва ми повече, отколкото бих желала да знам, но тази вечер думите му се стелят около мен безшумно.
Ще ни нарисуват портрет!
– Той е на тридесет и шест, на същата възраст като нашия горд млад век.
Корнелис пресушава чашата си до дъно и си налива друга. Опиянен е от представата за нас, двамата, обезсмъртени върху платно. Когато пие бира, му се приспива, но виното го настройва патриотично.
– Ние, живеещи в най-великия град, дом на най-великата нация на земното кълбо. – Аз съм единствената, която седи срещу него, но той говори сякаш се обръща към по-широка публика. Над пожълтялата брада бузите му са поруменели. – Защото, нима Вондел не описва Амстердам така: Кои води не са засенчени от платната на корабите ѝ! На кое тържище не се продават стоките ѝ? Кои народи не е виждала тя, облени от лунна светлина, тя, която сама определя законите на целия океан?
Той не очаква отговор, защото аз съм просто една млада съпруга с твърде малко житейски опит отвъд тези стени. Единствените ключове, които висят закачени на кръста ми, са тези за раклите с чаршафите ни, защото всичко от по-голяма важност е все още заключено за мен. Всъщност се чудя какви дрехи да облека за портрета си. До това се ограничава светът ми засега. Никакви океани и империи.
Той не очаква отговор, защото аз съм просто една млада съпруга с твърде малко житейски опит отвъд тези стени. Единствените ключове, които висят закачени на кръста ми, са тези за раклите с чаршафите ни, защото всичко от по-голяма важност е все още заключено за мен. Всъщност се чудя какви дрехи да облека за портрета си. До това се ограничава светът ми засега. Никакви океани и империи.
Мария донася чиния с херинга и се оттегля, подсмърчайки. Мъглата се просмуква в къщата откъм морето и тя кашля по цял ден. Но това не сломява духа є. Сигурна съм, че тайно си има любовник; тананика си в кухнята и понякога я хващам да стои пред огледалото и да прибира косата си обратно под шапчицата. Ще разбера. Ние сме довереници, или поне дотолкова, доколкото обстоятелствата го позволяват. Откакто не живея със сестрите си, имам само нея.
Художникът ще дойде другата седмица. Съпругът ми е ценител на картините, къщата ни е пълна с тях. Зад него на стената виси платното Сузана и старците. Възрастните мъже наблюдават младото момиче, докато се къпе. Денем слънцето огрява похотливите им лица, но сега, осветени само от свещта, те са се оттеглили в сенките; единственото, което виждам, е пищната ѝ бледа плът над главата на съпруга ми. Той поднася рибата към устата си заедно с чинията. Колекционира красиви вещи.
Вече си ни представям като картина. Корнелис – с бяла дантелена яка на черен фон, брадата му се мърда, докато се храни. Херингата лежи в чинията ми, лъщящата є кожа на райета – разкъсана, за да разкрие бялата ѝ плът; разтворените устни на питката ми хляб. Грозде – сочно и тъмно на светлината на свещта; калаен бокал с матов отблясък.
Виждам ни там, седнали на масата в трапезарията, неподвижни в нашия замръзнал миг, преди всичко да се промени. След вечеря той ми чете от Библията:
– Всяка плът е трева, и всичката є красота е като полско цвете. Тревата изсъхва, цветето увяхва, щом духне върху него духане от Господа: тъй и народът е трева...
Но аз вече вися на стената и ни наблюдавам оттам.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK