Черно-белите филми са на почит в Кан

Лято" на неотдавна обвинения в присвояване на публични средства руски режисьор Кирил Серебреников и "Студена война" на поляка Павел Павликовски, носител на "Оскар" за по-ранния си "Ида", определено се откроиха на фестивала на световното кино в Кан с прецизна черно-бяла естетика. Другият общ елемент между двата филма е музиката - по един или друг начин, те са посветени на нея, както и на съдбата на нейните създатели от епохата на комунизма в бившия Съветски съюз и Полша.

В центъра на "Лято" е личността и творчеството на много талантливия съветски поет и певец с корейски корени Виктор Цой, роден през 1962 и загинал в нелепа автомобилна катастрофа през 1990. Другият основен персонаж е рокпевецът Михайл Науменко, роден през 1955 и починал от инсулт само година след Цой.

В голяма степен "Лято" се опира и на свидетелските показания на Наталия Науменко, съпруга на Михаил, споделила на главните сценаристи Михаил Идов и Лили Идова интригуващи подробности от интимния живот на двамата музиканти, а също и от общата им борба за създаването на уникалния за началото на осемдесетте години на миналия век Ленинградски рок клуб.

За духа на тоталитарното време със свежест и интелигентна ирония

Блестящо заснет от известния оператор Владислав Опелянц, филмът вдъхновено се връща към годините, предхождащи т.н. "перестройка", която все още не е настъпила, но духът й вече властва в душите на младите хора. Въпреки тесногръдите партийни разбирания за "водещата роля на партията в изкуството" епохата на Брежнев вече не е в състояние да спира сформирането на култови музикални групи като "Зоопарк" и "Кино", имитиращи "музиката на гнилия Запад".

Разбира се, вниманието на фотографите в Кан е привлечено от големите звезди като Марион Котияр.

Всъщност, младите музиканти и поети наистина са се вдъхновявали от стила "Ню уейв", но това не прави песните им вторични. Самобитни и талантливи, самите те бързо се превръщат в идоли, които по-възрастните не разбират, а младите обожават.

Филмът спечели възторга на Кан, защото показа суровия духовен климат на тоталитарното време с много свежест и интелигентна ирония. Той предизвика симпатии и заради деликатността, с която се показват нееднозначните взаимоотношения между Майкъл Наумов, неговата жена Наталия и по-младия Виктор Цой.

Благодарение на любовния триъгълник и модерно заснетите, допълнителни музикални клипове, "Лято" въздейства като рок опера, в която споменът за времето не тежи, а по-скоро вълнува. А свободно разхождащият се из действието персонаж, чиято роля е да коментира случващото се, но и да предупреждава, кога и какво "никога не се е случвало", внася нотка на оригинална театрална условност.

В Кан, естествено, се вдигна много шум около отказа на руските власти да прекъснат домашния арест на Серебреников, който, според съда, трябва да продължи най-малко до средата на юли, 2018. По този повод името на Владимир Путин бе споменавано многократно, както от организаторите на фестивала, така и от екипа на филма: повече от модния певец Роман Билюк (в ролята на Михайл Науменко) и младата звезда Ирина Щаршенбаум (Наталия Науменко) и по-малко - от изгряващия кореец Тео Ю. Но все пак, безрезервна солидарност към режисьора, който, разбира се, не се появи в Кан, за да седне на символичния "празен стол", имаше.

За култа към Сталин

От своя страна, Павел Павликовски връща действието на "Студена война" към суровите години след Втората световна война и го прекарва през мракобесния период на култа към Сталин. В затънтено полско село, в което не спира да вали сняг, се случва първата среща между двамата главни герои: талантливата, но непокорна ученичка Зула (Йоана Кулиг) и доста по-възрастният от нея Виктор (Томаш Кот).

Моделът Наоми Кембъл ще използва фестивала в Кан, за да събере средства за благотворителност с модната гала Fashion For Relief.

От там нататък филмът се разхожда между автентичния фолклор на полската провинция, идеологически обременените щампи на комунистическите концерти и софистицирания джаз на бохемския Париж. Героите постоянно се разделят, а пределно концентрираният разказ се превръща в обобщение на тезата - в невъзможно време любовта също не е възможна. Страданията и разминаванията са неизбежни, взаимните обвинения - също.

Но, докато в началото Жената е по-непреклонна и обвинява любимия си, че забягва на Запад сам, в момент, в който Тя все още не е готова за това, то към края, не друг, а именно Той се оставя да бъде вкаран в комунистически затвор. Естествено, Павликовски няма за цел да поставя на кантар "вричанията в любов". Той просто затяга лутанията и съмненията на двама души в един силно емоционален възел и го държи такъв до края. В същото време не допуска нито една случайна композиция на кадъра и чрез изпипано осветление дискретно прокарва белия цвят сред множеството разновидности на сиви гами.

Мрачният фарс "Донбас"

Точно на другата плоскост се намира новият филм на украинския режисьор Сергей Лозница "Донбас", с който Кан откри паралелната си секция "Особен поглед". Подобно на предишния си филм "Кротката" и тук Лозница пренавива пружината на мрачния фарс, който доминира над всичко и над всеки. Действието е разположено някъде в Източна Украйна, където от 2014 насам се води истинска гражданска война.

Почитател на киното търси пропуск за филма 451 градуса по Фаренхайт.

От едната страна са военните части на украинските правителствени власти, а от другата – представителите на проруско настроените сепаратисти. По средата обаче са местните хора и те се опитват да оцеляват в условията на невиждана мизерия, но само, в случай, че не бъдат застреляни, линчувани от агресивна тълпа на градски площад или пък автобусът им не бъде взривен от поредната мина.

Добре известният силов маниер на Лозница този път не предизвика отрицателни реакции, на каквито беше обект "Кротката" миналата година в Кан. Това, вероятно е така, защото този път режисьорът е направил нещо повече от един само антируски филм: потъвайки в "подземието" на човешките страсти, той нито за момент не вади зрителя от него. Така, прекрачването на "червената линия" на възможния предел на възприятия се превръща в своеобразно художествено отрицание на войните, където и да се водят те.

Без нито един професионален актьор

Не по-малко ангажиран за съдбата на всяко "човешко същество" се оказа египетският дебют "Йомедин" на режисьора Абу Бакр Шауки, включен в официалния конкурс. В този филм, няма нито един професионален актьор. Главната роля се изпълнява от мъж на средна възраст със сериозно деформирано тяло, заради прекарана в миналото проказа.

Във филма той е копт, а малкото момче и негов приятел, с което прекосява почти цялата страна, е от историческата област Нубия. Изборът не е случаен, защото и двете групи хора са сред репресираните малцинства в Египет. Историята за болния мъж и бедното сираче, които се заобичват истински, трогна международната преса до такава степен, че тя, макар и само в писанията си, вече му присъди наградата за дебют "Златна камера".

Дали обаче това ще случи наистина ще стане ясно на 19-ти май, когато международното жури, водено от Кейт Бланшет, ще обяви своите награди.

Режисьоркa е заплашена от 14 г. затвор заради филм

Подобно масово одобрение предизвика и филмът на младата режисьорка Уанури Кахиу "Рафики" ("Приятелство"), забранен за разпространение в Кения точно преди старта на фестивала в Кан. Заради сюжета си, в който става дума за внезапно избухнала любов между две млади момичета, Кахиу, която понастоящем живее в Лос Анджелис, рискува да получи в страната си присъда от 14 години затвор.

Веднага след прожекцията на филма в Кан стана ясно, че не само "хомосексуалното съдържание", показано впрочем пределно сдържано, смущава властите в Кения. А по-скоро обстоятелството, че влюбените едно в друго момичета, всъщност са дъщери на двама опоненти в предстоящите избори.

Привидно невинната творба, чиято простата не винаги е в нейна полза, всъщност отправя сериозна критика към начина на управление на африканската държава. Именно заради това думите на Уанури Кахиу на сцената на зала "Дебюси": "бихме искали да заобичате Кения, така както я обичаме ние" предизвикаха силни аплодисменти.