В Кан Спайк Лий критикува расизма, а Ларс фон Триер разочарова

И фестивалът в Кан не остана встрани от манията по поредния филм, вдъхновен от поредицата "Междузвездни войни"

© Reuters

И фестивалът в Кан не остана встрани от манията по поредния филм, вдъхновен от поредицата "Междузвездни войни"



Известеният с обществената си защита на цветнокожото население в САЩ афроамерикански режисьор Спайк Лий разтърси фестивала в Кан с яростно слово срещу подновеното насилие от расистки подбуди в страната му. Това се случи на пресконференцията, последвала емоционалната премиера на филма BlacKkKlansman.


"Крайнодесните изстъпления стават не само в Америка, а навсякъде по света и именно заради това трябва да се събудим. Нямаме право да мълчим. Проблемът не е само черен, нито само бял. Ние живеем на тази планета, а онзи човек в Белия дом има кода за атомната бомба. Всяка вечер си лягам с тази мисъл", гневно заяви Лий в Кан.


За първия чернокож полицай


Филмът е адаптация на автобиографичен роман на Рон Сталуърт, от когото неотдавна широката публиката научи, как точно в началото на 70-те години на миналия век първият официално назначен в Щатите чернокож полицай е успял да се внедри в строго охраняваните редица на расистката организация "Ку-клукс-клан". Към документалния разказ от първо лице Спайк Лий е добавил много собствен темперамент и страст.




За това страхотно му помага талантливият Джон Дейвид Уошингтън (син на небезизвестния Дензъл Уошингтън), бивш футболист, а сега вече и актьор, който умело се представя за яростен защитник на Америка "без чернокожи". Това се случва по телефона, защото именно чрез него героят му Рон успява да подведе белите расисти до степен такава, че те дори се съгласяват да му издадат карта за членство в мистериозната им организация. Физическите срещи на измисления расист Рон с фанатизираните идеолози на "бяла Америка" стават благодарение на полицая Флип Цимерман, чиито прадеди са евреи (в изпълнението на прекрасния Адам Драйвър).


Той директно се озовава в расисткото гнездо, за да слуша и повтаря патетични речи (включително и срещу евреите), да яде, пие и тренира как най-добре да стреля по чернокожи в подготвяната смъртоносна атака срещу тях. Така фиктивният герой "две в едно" дава възможност на Спайк Лий да се развихри в писането на типични ку-клукс-клановски изрази, които нормално мислещ човек не би могъл да произнася без неудобство.


Всъщност филмът, би могъл да изглежда декларативен, ако не бяха чувството за хумор на Лий и, естествено, неговата непреклонна гражданска позиция. Тъкмо тя прави мост между миналите събития и днешната епоха, в която слоганът "Америка първа" отново се е превърнал в нещо повече от мода. За да подчертае това, Лий вгражда във филма си документални кадри от миналогодишната трагедия в Шарлотсвил, когато една жена и двама полицаи намериха смъртта си по време на крайно дясно шествие.

Членът на журито Леа Сейду

© Reuters

Членът на журито Леа Сейду


"Вече не помня, какъв точно финал исках преди това. След безумията за т.нар. бяло превъзходство от миналата година бях абсолютно сигурен, че кадрите с убийството на жертвите ще бъдат във филма", заяви пред международната пресата Лий, която от своя страна не пропусна да забележи, че на самия финал цветното изображение на преобърнатия американски флаг постепенно става черно-бяло.


Изненадващото включване на Жан-Люк Годар


Както се очакваше, "Книгата на образите" на легендарния швейцарец Жан-Люк Годар, създател на филмовите шедьоври "До последен дъх" (1960), "Презрението" (1963), "Лудият Пиеро" (1965) и единствен жив представител на френската "нова вълна", не пристигна в Кан. Но за всеобща изненада 87-годишният режисьор участва в своята пресконференцията от дома си в Швейцария, като връзката с него се осъществи чрез мобилен телефон.


По повод на стотиците фрагменти от игрални и документални филми от различни епохи, прецизно и педантично вплетени в поредния му "атипичен" филм, чието послание отново се върти около смисъла и безсмислието на съществуването, Годар успя да сподели : "Един филм се снима, за да покаже това, което се прави, и повечето филми в Кан правят точно това.


Малко филми се снимат, за да покажат какво не се прави. Надявам се "Книгата на образите" да предизвика размисъл за онова, което не се прави." И допълни, че сглобяването на хилядите кадри в продължение на над четири години го е накарало да изгледа повече филми, отколкото е изгледал за същия период главният селекционер на фестивала в Кан Тиери Фремо. Новата творба на Годар напълно защити образа му на "енигматичен, но много синтетичен" автор, когото френската преса обожава заради уникалната му визуална, литературна и не на последно място философска култура.


Да снимаш нелегално


Съвсем недалеч от дома си се е намирал и иранецът Джафар Панахи, докато е снимал малкия си, но много чувствителен филм "3 лица". Както е известно, заради дейност, оценена преди осем години от властите като вражеска, на Панахи му е забранено да снима филми и да дава интервюта в продължение на двадесет години. Въпреки нечовешките ограничения, на които е подложен, режисьорът упорито продължава да снима, а творбите му успяват да напуснат Иран и да бъдат показвани и награждавани на най-големите международни фестивали.


"3 лица" е четвъртият филм, който Панахи снима нелегално и в който отново снима себе си. Качва се в колата си, кара я сам, в компанията на популярна актриса. Целта им е затънтено селце, от което младо момиче е подало тревожен сигнал, инсценирайки собственото си самоубийство. Така под погледа на Панахи се разиграват страсти, породени от сблъсъка на крайния консерватизъм (семейството не разрешава на младото момиче да учи) и мечтите за повече свобода. Както обикновено, емоционалното съдържание на Панахи, нерядко определян като режисьор с пределно чист морал, е обагрено от тъга. Този път обаче тъгата е най-вече по непрежалимия Абас Киаростами, напуснал този свят само преди две години. Заради специфичната си визуална живопис "3 лица" е колкото филм на Панахи, толкова и на Киаростами.


Топлина и нежност се излъчват и от най-новия филм на признатия майстор на японското кино Хирокадзу Коре-Еда "Семейна история". Възрастна жена, (почти) семейна двойка, младо момиче и малко момче живеят в къща без адрес и се прехранват с откраднатото от супермаркетите. Случайно попадат на малтретирано от родителите си момиченце и започват да се грижат за него. От този момент нататък Коре-Еда показва добротата и радостта от споделянето на нежност и грижовност към другия в среда, която би предположила развихрянето на напрежение и омраза.


Разпределили социалните си роли по странен, но справедлив начин, тези хора се обичат така, сякаш никога не са познавали нищо друго. Когато неформалната им комуна все пак е разкрита, се оказва, че външният свят не може да проумее странната им човещина. Като цяло филмът дължи много на всички изпълнители, но най-вече на двете дечица – навлизащото в пубертета момче и невръстното момиченце. Поне до този момент "Семейна история" е филмът с най-сериозни шансове за "златото" на Кан.


Ларс фон Триер разочарова


За сметка на това "Къщата, която Джак построи" (извън конкурса) на скандалния датчанин Ларс фон Триер разочарова. Широко рекламираният психологически трилър за серийния убиец Джак, който през цяло едно десетилетие (1970 - 1980) е държал на нокти почти цяла Америка, не можа да спечели симпатиите на зрителите, нито признанието на критиката. Независимо от успешните алегорични епизоди на места провокативната идея на Триер, че убиването може и трябва да бъде творчески акт, филмът стои изкуствено и не постига мащаб, достоен за режисьор от неговия ранг.


Мат Дилън, чийто герой реже женски гърди, стреля в детски главички или души, донякъде спасява нещата, но като че ли Ума Търман и Бруно Ганц не му помагат особено. Повечето от героите действат предвидимо и отнемат много от съспенса на филма, единственото нещо, в състояние да задържи вниманието на зрителите. Впрочем въпреки фраковете и изисканите тоалети много от тях напуснаха премиерната прожекция преди нейния край.


А самият Триер се появи в Кан в доста необичаен вид, който, дали заради болест или заради друго, решително го отдалечава от образа му на най-талантливия меланхолик на световното кино. Днешният Ларс фон Триер изглежда и най-вероятно е твърде, твърде уморен.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK