Откъс от "Лара" на Ния Йотова

Откъс от "Лара" на Ния Йотова


Лара има съпруг, две деца, три гардероба с рокли и кратък списък с убеждения, които следва. Няма задръжки, когато споделя. Разказва откровено за детството, за изневерите, за всички свои страхове и многобройни грешки.


"Лара" е първият роман на Ния Йотова. Роман, който може да ви ядоса, да ви зарадва, да ви разсмее, но няма да ви остави безразлични. Книгата може да се чете и като дневник на съвременната жена, която иска всичко - да е прекрасна майка, стихийна бизнес дама, страстна любовница и любяща съпруга - роли, за които скрито или явно мечтаят милиони дами в света. Разликата е, че Лара не се срамува, когато някоя от тези роли не ѝ е по мярка, не се примирява с очакванията на другите и не се извинява, че иска всичко.


Днес от 19 часа в зала "Силует" на хотел "Маринела" ще е премиерата на книгата. Входът е свободен.




В рубриката "Четиво" "Дневник" представя откъс от "Лава" на Ния Йотова, предоставен от издателство "Софтпрес":


Някои хора колекционират марки и фигурки от шоколадови яйца, Лара колекционираше печати в паспорта и спомени под чужди флагове. Харесваше ѝ да пътува до непознати държави и не ѝ пречеше да го прави сама. Никога не бе страдала от подобни комплекси и страх от осъдителните погледи на другите. Като всички останали емоции, които ръководеха живота на Лара, страховете бяха основно в главата ѝ.


И започнаха да се материализират още в самолета. Много австралийци отиваха в Азия, за да внасят или консумират дрога. Това беше абсолютно забранено, особено в тази част на Азия, и новините в Сидни ежедневно гърмяха, че австралийски гражданин е екзекутиран в Азия, понеже е внесъл малко тревица. Лара, разбира се, никога не би си позволила подобна глупост. Но си знаеше, че не е сред най-големите късметлии и като нищо някой тайно ще сложи бял прах в багажа ѝ, без тя да забележи. Докато самолетът се снижаваше към Манила, а Лара си гледаше някаква комедийка и пиеше червено вино, комедията беше прекъсната и на екрана се появи съвсем сериозен предупредителен надпис под череп с кръстосани кости. Надписът гласеше, че във Филипините не се внасят наркотици и ако някой носи такива, сега е моментът да ги изхвърли в тоалетната, иначе ще получи ефективна смъртна присъда. Въпреки че Лара си беше гледала на ръка и знаеше, че няма да умре млада, тя изведнъж се сети, че при сядането в самолета до нея се настани един Жълт човек.


Във втори клас тя трябваше да пее в хора на училището по случай Асамблея "Знаме на Мира". Много се вълнуваше, защото я избраха за солистка на песен с текст: "Бели, черни и жълти, идвайте, идвайте тук! Грее нашето слънце, нека живее мирът!" Докато пееше, винаги си представяше бели, черни и особено много жълти хора, които са протегнали напред ръцете и с ледено изражение се стичат към България като зомбита под строй. Оттогава пред себе си тя наричаше азиатците Жълти хора.


Та, преди да седне, Жълтия човек си сложи чантата в отделението за багаж, където беше и нейната раница. Настани се до Лара и я попита дали това е място 37Е. При положителния ѝ отговор човекът се сепна, защото всъщност неговото място било 27Е и след дълго ровичкане по багажите взе своя и се изнесе.


Тя не му бе обърнала внимание до смъртоносния анонс в самолета. След това всичко се нареди в главата ѝ – Жълтия явно беше сложил в раницата ѝ наркотик! Тя бързо свали багажа си и го прегледа. Имаше време да се подчини на призива и да изхвърли каквото трябва в тоалетната. Не намери нищо. Това не я успокои – един-два грама са лесни за скриване и каквато си беше разсеяна, нямаше да ги забележи. За разлика от специално обучените кучета на летището.


За нейна изненада я пуснаха на територията на Филипините, без никой да ѝ обърне внимание. Този път извади късмет.


Не беше резервирала предварително хотел, защото според Шотландеца на летището в Манила имало гишета на хотели, които ще ѝ предложат не само нощувка, а и безплатен транспорт до града. Гишета нямаше. За компенсация се появиха четирима-петима Жълти, всичките с ръст до кръста на Лара, които се нахвърлиха върху двата ѝ куфара и без изобщо да разговарят с нея, качиха багажа ѝ в една трошка.


Лара тичаше след куфарите си, защото в тях бяха всичките ѝ рокли. Успя да се метне след тях във возилото и с цялата твърдост, на която бе способна, заяви на Жълтите хора, че има бюджет от петдесет австралийски долара на вечер за хотел.


- Не притеснява – отвърнаха хорово те. – Има верига хотели в цяла Манила.


А после си казаха нещо на техния език и избухнаха в дребния си жълт смях. Лара знаеше, че ще се възползват от нея. Не сексуално. Със сигурност не я намираха физически привлекателна, до тях тя беше несъразмерно огромна. А дори да ѝ се нахвърлеха наведнъж, тя щеше да ги напердаши без усилия. Но ръстът им нямаше да е пречка да я излъжат и да ѝ вземат парите.


Стъмваше се а, таратайката навлизаше в крайните квартали на Манила, притиснати от онази лепкава и сладка миризма във въздуха, типична за Азия. Кокошки и прасета се гонеха с дрипави деца в калта, а Лара пристигна до щабквартирата на Жълтите.


"Офисът" беше една порутена къщичка на Баба Яга и от него щели да ѝ намерят хотел. Момичето на импровизираната рецепция симулира звънене по телефона. Явно до всичките им лъскави хотели, помисли си горчиво Лара. "Рецепционистката" говореше на филипински и минаваше на английски само за най-важната част, за да подскаже на Лара ситуацията.


Всичките ѝ разговори с мними хотели бяха с продължителност по двайсетина секунди и звучаха по следния начин:


- Ала-бала. Booked out.


Още на третия "разговор" Лара се примири, че ще спи в коптора, в който се намираше. Не позна. Още по-хубаво беше. В коптора всички стаи също били заети, но виж ти – късметлийка – надигна се на пръсти един от Жълтите, за да я щипне приятелски по бузата – имали на разположение царската спалня, която държали свободна само за младоженци. Дали многоуважаемата Лара иска да ползва Super Deluxe Royal Honeymoon Suite? Ще ѝ струва само три пъти повече от цената на нощувка, която бе споделила? Лара реши да погледне на шанса откъм добрата му страна. Поне щеше да види какво представлява този невероятен манилски лукс.


За скромната сума от сто и петдесет австралийски долара на вечер Лара получи помещение с ръждясало легло без спално бельо; врата, която не се заключва, както и най-хубавото – баня, в която тоалетното казанче не работи, а душът и чешмата са си разделили работата по правилата на абсолютната равнопоставеност – и двете работят на петдесет процента и от крановете им винаги тече вода – от чешмата вряла, от душа ледена. Имаше и телевизор, който не можеше нито да се изключи, нито да му се смени програмата, показващ как пренасящи наркотици чужденци биват извозвани от летището направо в затвора.


Лара беше благодарна за телевизора. Никак не обичаше да ѝ е тихо.


Просто трябваше да си опази багажа, за да не сложи в него наркотик, докато излети. Като се има предвид липсата на ключ за стаята, нямаше да е лесно, но беше постижимо. Щеше да носи куфарите навсякъде със себе си. Какво пък толкова! Поне имаше цел до края на престоя в Манила!


На другия ден спа до късно, за да съкрати съзнателния си престой на това място. Все някога трябваше да се събуди и когато това стана, помоли на "рецепция" да ѝ извикат такси, за да я закара до близкия мол. Не че в екзотична страна като Филипините е най-удачно да се хвърлиш в мола, но тя искаше да почувства около себе си цивилизация. Освен това да търкаляш след себе си два куфара беше по-лесно в прохладния и уреден мол, отколкото по прашните, неасфалтирани улици на Манила.


Интересно – Шотландеца ѝ беше казал да използва само таксита с оранжеви стикери. Те били държавни и не отчитали с надценка. Лара така и не разбра дали броячите наистина са регулирани от държавата, защото щом хванеше такси с оранжев стикер, броячът му веднага се разваляше. Шофьорът се обръщаше към нея с разперени ръце –"Развали ми брояча, сега какво ще правим", и Лара примирено се съгласяваше със сумата, която прецени таксиджията.


Ако поживее малко тук, можеше да се прекръсти на "Лара, разбивачката на броячи", мислеше си тя. Очевидно в Манила погледът на високите бели жени притежава магическа сила да разваля сложните схеми за отчитане на импулси в таксиметровите апарати.


И все пак – мислеше си Лара – Лара Макларън звучи далеч по-добре от Лара Разбийброяча. Мечтата за фамилията на Шотландеца след собственото ѝ име продължаваше да я привлича. Макар вече да беше наясно, че е лигльо и страхопъзльо, Лара още бе влюбена в него, искаше да се оженят и особено много искаше да имат деца. За ужас на майка ѝ, която не искаше внучета с гена на Шотландеца, защото бил с "дълъг труп и къси крака".


- Е - въздъхваше майка ѝ примирено, - нали ще са ми внучета и късокраки ще си ги обичам, ама толкова ли няма някое дългокрако момче с по-малка глава, маме, та си взела тази крива буца сирене?


В очите на майка ѝ освен с несъразмерни пропорции труп - крака Шотландеца се беше провинил и с огромна глава. Може би ако детето вземе всичко от нея, а от баща си само цвета на очите и гъстата коса, нямаше да е толкова обременено генетично.


Такива мисли се гонеха в главата на Лара, докато влачеше куфарите си из мола в Манила и пазаруваше сувенири. Реши, че е по-добре да вечеря в някой ресторант тук, отколкото да се опита да яде нещо непреминало термична обработка в нейното си гето. Видя един хубав ресторант с маси на открито. Вече се стъмваше, по терасата имаше запалени фенери и светлината я задърпа като с ласо.


- Тук – крещеше познатият безмълвен глас в главата ѝ и тя го последва.


Влезе с гордо вдигната глава, поиска си маса за един на терасата, паркира куфарите до себе си и се награди с чаша вино, че е оцеляла още един ден в тази държава.


Колко хубаво щеше да е Шотландеца да е тук, въздъхна тя и отпи от чашата с вино.


Вместо Шотландеца с нескрит интерес от съседната маса я гледаше синеок мъж. Улови погледа ѝ, усмихна се непринудено и вдигна своята чашата: "Наздраве!". Като по филмите! Лара го сканира набързо. Майка ѝ със сигурност не би имала нищо против да има внучета от този – правилни черти, много хубави сини очи и прекрасни пропорции торс - крака, забеляза тя след секунди, когато непознатият се изправи и тръгна към нейната маса.


Лара изпъна гръбнак – стана интересно, добрата стара Карма този път работеше в нейна полза. Компенсацията за трийсет и шест часовите ѝ мъки в тази ужасна страна вече се носеше към нея.


- Здравейте – поздрави Синеокия. – Наздравиците от разстояние си имат своя чар, но предпочитам разговорите отблизо. Може ли да Ви правя компания?


Лара кимна и му посочи празния стол срещу себе си.

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK