Страхотно начало на фестивала в Кан

Пресконференция на "Мъртвите на умират" в Кан с Джим Джармуш, Тилда Суинтън, Селена Гомес и Бил Мъри.

Прогнозите, че нивото на селекцията на официалния конкурс на 72-ото издание на кинофестивала в Кан ще бъде високо се сбъднаха още след самия му старт. През първите дни публиката видя разнообразно, в повечето случаи жанрово кино, което обаче независимо от мястото на действие предложи тревожна диагноза за актуалното състояние на света, било в скучновато американско градче ("Мъртвите не умират"), в тревожно парижко предградие ("Клетниците"), в затънтено бразилско село ("Бакурау"), на океанското крайбрежие в Сенегал ("Атлантик") или в бедняшки квартал на Нюкасъл (Sorry We Missed You).

"Мъртвите не умират" на Джим Джармуш се оказа очакваният пародиен филм на винаги открояващия се със собствен стил Джим Джармуш. В него местният шериф Клиф Робъртсън (Бил Мъри) и неговият помощник Рони Петерсън (Адам Драйвър) обикалят с кола, за да инспектират единствения ресторант, единствената бензиностанция, единствения мотел, единствената морга и единствения център за малолетни престъпници в скучния Сентървил. Двамата са облечени в еднакви униформи в цвят каки и слушат меланхоличната кънтри песен "Мъртвите не умират" (написана специално за филма от известния композитор Стърджил Симпсън). Клиф споделя, че е могъл да се пенсионира преди две години, но въпреки това продължава да работи, а Рони дълбоко мислено повтаря фразата "Това няма да завърши добре".

От един момент нататък животните в града започват да изчезват, часовниците на хората да спират, а мъртъвците да излизат от гробовете си. Те са гладни за човешка плът.

Подобно на "Само любовниците остават живи" (2013) и тук Джармуш използва обичайни кодове на "зомби" киното, но не, за да ги имитира, а по-скоро, за да ги иронизира. Несръчно поклащащите се "неумрели мъртъвци" не са толкова страшни, колкото са алчни – консумират кафе, бяло вино "Шардоне", антидепресанти, интернет и всякакви други модерни комуникационни екстри. Сред зомбитата внимателните зрители разпознаха влачещия китарата си Стърджил Симпсън, а също и поп иконата Иги Поп, за когото находчиво беше отбелязано, че почти "не е имал нужда от допълнителен грим".

Премиерата на "Мъртвите не умират" на червения килим в първия ден на фестивала.

Всъщност Джармуш изгражда псевдо зомби кино, в което "лошите" се събуждат от "вечния си сън" в резултат на безотговорната енергийна политика на управляващите (подигравателният тон на Джармуш към администрацията на Тръмп е пределно осезаем). Логично "нещата не завършват добре", тъй като земята излиза от орбитата си и нормалният живот на хората отива към своя край.

Както обикновено Джармуш осмива баналното, използвайки любимия си похват, при който имената на героите и диалозите им напомнят цитати от култови филми. И заедно с това предлага собствената си гледна точка към съвременното американско общество, в което прекалено много хора вярват на "успокоителни" лъжи и на уверения че нещата са "под контрол".

Част от критиката в Кан се отнесе доста сурово към Джармуш и го нападна заради зомбитата. Друга обаче застана на негова страна и уважи правото му прави такова кино, каквото желае. А самият той заяви, че въпреки песимизми си продължава да вярва на младите хора, единствените, които според него биха могли да вземат планетата в свои ръце. И даде за пример известната певица Селена Гомез, изпълняваща ролята на небрежна хипстърка.

Героинята на Тилда Сиунтън пък развесели публиката с манията си да разкрасява труповете на покойниците в моргата с прекалено весели цветове. Съвършеният й талант при боравенето с огромен самурайски меч също не остана незабелязан. Във филма тя неутрализира част от възкръсналите мъртъвци без обаче да успее да ги победи всичките.

Снимки с част от екипа на "Клетниците" преди пресконференцията в Кан

"Клетниците" на младия Ладж Ли също показва полицейска кола, която патрулира между блоковете на парижкото предградие Монфермей (в прочутия роман на Виктор Юго кварталът е същият). Двама от униформените са титуляри (единият бял и с две дъщери вкъщи, другият цветнокож, с майка си като единствена негова компания у дома). Към тях се присъединява колегата им Стефан, пристигнал от Шербург, за да поеме новата си работа край Париж - предизвикателна и много опасна.

По стечение на обстоятелствата режисьорът отлично познава Монфермей, тъй като родителите му, емигранти от Мали, са намерили своя втори дом именно там. А синът им е израснал точно с тези, за чийто бунт разказва сега. Заедно с тях е бягал от училище, после опитвал различни професии, докато не попаднал на образователен курс, свързан с киното. Харесало му и започнал да снима хората, улиците и, разбира се, полицаите, които ги контролират.

Пълнометражният му игрален дебют "Клетниците" определено следва линията на парещата социална драма от 1995 "Омразата" на Матийо Касовиц, филмът, който първи извади на светло проблемите на младите хора от предградията и се превърна в еталон за ангажирано кино във Франция.

Смисълът на посланието е, че от времето на Юго нищо не се е променило за най-бедните. Мизерията в "чувствителните" квартали е огромна, а изолацията от социалния живот на страната – нетърпима. Както е известно, емигрантите, част от които е и самият Ладж Ли са капсулирани в собствените си общности. По различни културулогични, а напоследък и религиозни причини, те не се понасят и крехкото "мирно съжителство" между тях се поддържа от местните им тартори. Често, за да има мир, те сътрудничат на полицията, която пък, за да "владее положението" си служи с груба сила. От всичко това, най-зле се чувстват младите хора, копнеещи за обич и разбирателство, но заради нищетата и необразоваността, в която живеят, не успяват да ги придобият по нормален начин. Ето защо, всеки проблем би могъл да се превърне в повод за война.

На практика, всичко тръгва от желанието на непълнолетно чернокожо момче да притежава младото лъвче от местния цигански цирк. То го открадва и така отключва гнева на собственика на цирка. С брадви и тояги, той и бандата му тръгват да си го търсят от жителите на олющен жилищен блок. За да избегнат смъртоносните конфронтации, тримата полицаи едва не убиват малкия крадец. Превишават правата си и се уплашват до смърт. Опитвайки се да "решат" случая по обичайния начин, стават причина за колективния бунт на десетки млади хора, готови не само да ги нападнат, но и да ги убият.

Така Монфермей се превръща в символ на ожесточеното, но справедливо недоволство на днешните бедни. А Ладж Ли - в продължител на киното, в което любезността отстъпва на истината.

"Бакурау" на Клебер Мендонса Фильо и Хулиано Дорнелес е името на забутано селце, някъде в северозападна Бразилия. Хората, които си препредават информацията от векове знаят, че името му означава "хищна нощна птица". И за да не разбутват пластовете на миналото, на входа на селото са написали : "Идваш ли тук, идвай с мир".

Колективният им начин на живот ги е научил да стоят далеч от политиците, които считат за корумпирани. Сами си доставят вода в цистерни и педантично следват традиционните си ритуали, особено тези, свързани с погребенията. Затова най-важни са им ковчезите, които им докарват с камиони.

Точно като във филма на Джармуш и тук само едно магазинче. Но има и музей, който пък пази паметта на прадедите им. И една смела жена, която понякога пие и крещи, но основно снабдява селото с лекарства, които наистина лекуват.

Пак, подобно на "Мъртвите не умират" съвсем ненадейно, странни неща започват да се случват. След смъртта на най-възрастната жена в селото, изведнъж то внезапно изчезва от картата на света. Появяват се необичайни мотористи, които оставят трупове след себе си. Преодолявайки първоначалния си шок, хората се досещат, че някой целенасочено желае да ги изтрие от картата на живота. Оказва се, че този "някой" не е един, а цяла банда бели и много озлобени индивиди, решили да се освободят от комплексите си. И да стрелят на месо.

Великолепната воля за съпротива в защита на живота събира хората. Режисьорите Фильо и Дорнелес неслучайно уточняват, че действието на филма им се развива в "близкото бъдеще". Така посланието им, свързано със съпротивата срещу корумпираните политици придобива допълнително значение. А смесицата от бурлеска и фантастика освобождава филма от елементарна директност, превръщайки го в оригинална притча с фолклорен привкус.

"Атлантик" на младата Мати Диоп, живееща в Париж, но със сенегалски корени също показа бедни хора, работещи на строеж, но от месеци оставени без заплати. Те нямат много варианти за съпротива срещу нечестните местни "капиталисти", освен един - да се качат на лодките си и да се впуснат в океана с надеждата, че един ден ще стигнат до Испания. Това почти не се случва и хората изчезват завинаги. На този фон върви искрената любов между младите Ада и Сюлейман, който не успява да предупреди любимата си, че ще я напусне.

От момента на неговото изчезване филмът излиза от терена на мелодрамата и се преобразява в мистерия. Там, където е имало несправедливост или насилие, избухват пожари. Местната власт (отново) в лицето на полицай, само че болнав, не може да открие извършителите, а жените, останали да чакат мъжете си на брега, стават някак си по-силни.

А от водата започват да излизат хора с бели очи. Духове, които не виждат, но знаят, какво да правят. Първо принуждават строителния бос да изплати парите, които дължи на хората. После, подпалват къщите на богатите. Така, филмът се превръща в алегория, в която, макар и мъртви, ограбените хора се завръщат и отмъщават. Въпреки наивността си Диоп все пак "хвана" публиката, която някак си усети, че зад непретенциозността на историята се крият вековни традиции на африканските разказвачи. И един океан, който не участва във всичко това, но всички знаят, че е там. За да погубва, но и за да пази.

Кен Лоуч заедно с част от актьорите във филма Sorry We Missed You

Sorry We Missed You на всепризнатия доайен Кен Лоуч е заглавието на най-новия му филм, но и надписът върху известието, което куриерите в Англия оставят на вратата на отсъстващия получател. В този смисъл филмът е безмилостна социална критика, посветена на разминаванията в конкретен и в преносен смисъл. Във втория случай става дума за пълното фиаско на надеждите на самоотвержения Рики, безработен мъж на средна възраст, който вярва, че като предплати парите за транспортен ван и започне да работи като доставчик в куриерска фирма за своя сметка, ще извади семейството си от финансовото дъно.

Реалността обаче се оказва непосилно сурова. Рики работи по 14 часа на ден и е постоянно следен от компанията посредством уред за сканиране на пратките. Същият безмилостно отразява всяко движение в пространството и най-вече, всяко закъснение от предварително програмираните часове за доставка. Натовареността на работата, придружена от непрекъснат психологически натиск от страна на прекия му началник, превръщат Рики в модерен роб, без личен живот. Така, вместо да подобри финансовото си положение, той на практика загубва контакта със семейството си.

Тематичната и жанрова връзка между този филм и "Аз, Даниел Блейк", за който Лоуч получи втората си "Златна палма" през 2016 е очевидна. Острата критика на корпоративния капитализъм, който оставя стотици хиляди хора извън борда на елементарната социална защита, отдавна се е превърнала във второ "аз" на режисьора, според когото "богатите в Кан никога няма да отидат да гледат този филм".