Накъде ще отлети "Златната палма" - към Холивуд или към Азия

Пресконференция на "Имало едно време в Холивуд" в Кан

© Reuters

Пресконференция на "Имало едно време в Холивуд" в Кан



Публиката в Кан разполагаше с цял ден, за да свикне с мисълта, че втора "Златна палма" на Куентин Тарантино за 158-минутния му "Имало едно време в Холивуд" е напълно възможна. Но веднага след прожекцията на "Паразитът" на талантливия южнокореец Бонг Джоон-Хо, чието име преди време вдигна сериозен шум на "Кроазет" заради скандала на фестивала с "Нетфликс", прогнозите бързо се пренасочиха. Не без основание критиците започнаха да се питат дали пък "Палмата" няма отново да отлети за Азия, както се случи миналата година с филма на японеца Хирокадзу Коре-еда "Джебчии".


Плюсовете на "Имало едно време в Холивуд" са, че Тарантино се завръща в Кан с филм, посветен на киното. На хората, които го правят. На мястото, синомим на самото кино (Холивуд). И че погледът му към шейсетте години на миналия век е не толкова подигравателно-саркастичен, колкото емоционално-всеотдаен.


В "Имало едно време в Холивуд" главните герои са двама: телевизионната звезда Рик Далтън (Леонардо ди Каприо) и неговият дубльор Клиф Буут (Брат Пит). Те са партньори в работата си, но и приятели (личните им взаимоотношения са инспирирани от живота на телевизионната звезда Бърт Рейнолдс). Мъжете, особено Рик, желаят да оцелеят в променящата се филмова индустрия в края на шейсетте години на миналия век. А тя почти ги е изхвърлила извън борда. Затова, освен че се возят в огромни автомобили, пият бира, уиски или водка в огромни количества и нерядко пушат джойнт, те посещават шумни партита и влизат в отношения с различни важни персони от филмовата индустрия. Независимо от демонстрацията на привидно безгрижие напрежението в живота им е огромно, а психологическият натиск – постоянен.





Съществена част от филма е фокусирана и върху версията на Тарантино за начина, по който е била убита бременната в осмия месец Шарън Тейт (Марго Роби), съпруга на Роман Полански. Тогава това е било сторено от членове на окултната група на Чарлз Менсън. Всъщност филмът е един изкусно подреден калейдоскоп от образи, типажи, ситуации и обрати, които Тарантино не подчинява на други правила освен на своите собствени.


Два момента са особено трогателни – първият, в който Рик се опитва да пребори алкохолизма си и да се отдаде докрай на ролята си, и вторият, когато пленяващата с лъчезарието си Тейт, без да плаща, влиза в един киносалон. А там прожектират заглавието, в което току-що се е снимала. Дълго време публиката гледа как тя гледа себе си.
Този път Тарантино е доста по-смирен. Заради възрастта? Заради обичливостта, която в някаква степен е сменила арогантността?


Всъщност тук е мястото да се подчертае, че медийната шумотевица, която се вдигна в Кан около имената на Леонардо ди Каприо, Брат Пит и Марго Роби, беше наистина феноменална по своя мащаб, но тя щеше да си остане без покритие, ако изпълненията им във филма не са това, което са, а именно умопомрачаващи. Та суперлативите, които заваляха в Кан, са не само за режисьора, а за всички. А това невинаги е било точно така. Ако все пак има някакви забележки, те са най-вече към дължините на определени сцени, които, говори се, могат да бъдат премонтирани в близко време.


Пресконференция на "Паразит" в Кан

© Reuters

Пресконференция на "Паразит" в Кан


Силната страна на "Паразитът" пък е в неговата неочаквана острота и актуалност. В смелостта на режисьора да използва жанра на трилъра и да го преобърне в небивала социална критика срещу жестокото противоборство между бедни и богати.


Историята е за различните таланти на членовете на едно изнемогващо в бедност семейство. Благодарение на изобретателността си, а също и на поквареността си, то успява да завладее луксозния дом на богат капиталист и тотално да разбие живота му. Освен че е перфектно изигран, филмът е и перфектно заснет – с въздействащ минимализъм при богатите и изразителна претрупаност при бедните. И с достатъчно количество кръв и трупове на финала. А жанровата определеност далеч не изолира филма от реалността на истинския живот, тя по-скоро директно го вкарва в нея и го прави разбираем. Освен това сюжетът "бедните въстават срещу богатите", придобиващ все по-голямо значение навсякъде по света, е напълно разбираем, без обаче да е банализиран.

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK