Хоакин Финикс впечатли Венеция с могъща енергия

На прожекция на "Жокер" във Венеция актьорите Зази Бийтз, Хоакин Финикс и режисьорът Тод Филипс

Внимание! Текстът разкрива някои подробности от сюжета на филма "Жокер" с участието на Хоакин Финикс.

Очакваният с особено нетърпение най-нов филм на Тод Филипс "Жокер" дълбоко развълнува публиката на провеждащия се в момента 76-и международен кинофестивал във Венеция. Въпреки настойчиво рекламираната му близост с духа и стила на комиксите на американската компания "Ди Си Комикс" филмът няма много общо с нито един от тях конкретно и показва болезнената трансформация на един анонимен неудачник (Артър Флек) в типаж, близък до измисления комиксов герой Жокер. За подлата интелигентност и мрачната арогантност на последния е известно, че се интепретират като пълната антитеза на директната храброст на супергероя Батман. Малко е да се каже, че Хоакин Финикс просто изпълнява ролята на човек в две редуващи се състояния. В този филм той буквално се самозабравя.

Действието се развива някъде през 80-те години в тежко корумпирания град Готъм, където бедстващият комик Флек се грижи за болната си майка, някогашна прислуга в дома на богаташа Томас Уейн. В началото той разхожда из улиците лице и облекло на клоун, призван да носи радост на децата, докато накрая същото това лице и в буквалния, и в преносния смисъл е покрито с кръв.

Специално за ролята си Финикс драстично отслабва, а за да постигне неподражаемия, неконтролиран смях на героя си - гледа множество видеоматериали с истерични реакции на всякакви хора. В този смисъл филмът изцяло се опира на неимоверното физическо усилие на Финикс, чието тяло е постоянно бито, блъскано и ритано. Накрая се оказва, че за всичките му несгоди е виновна само и единствено неговата собствена майка.

В този смисъл Жокер на Финикс не е героят на тоталното зло. Той е жалко същество, будещо най-вече съжаление. В същото време заради чувствата и действията си, той се превръща в повод за внезапни улични демонстрации, които бързо извеждат на улицата хора с лица, скрити зад клоунски маски. Отделно от очевидните препратки към положението на света в момента, Тод Филипс не скрива влечението си към киното на Мартин Скорсезе, в което Робърт де Ниро (тук в ролята на известен телевизионен водещ) е направил едни от най-добрите неща в кариерата си.

"Жокер" определено ще се бори за "Златен лъв" във Венеция, а като се има предвид, че разпространението му по световните екрани започва почти веднага след края на фестивала, то явно намеренията за включването в престоящата битка за оскарите са наистина сериозни.

Актьорите Луи Гарел, Еманюел Сение и Жан Дюжарден заедно с композитора Александър Десплат

Както се очакваше, Роман Полански не се появи във Венеция. Филмът му "Аз обвинявам" най-вероятно трябваше да предизвика огромен ажиотаж, който обаче не се състоя. След като председателката на международното жури, аржентинската режисьорка Лукреция Мартел, все пак се съгласи, че е редно вниманието към всички филми от официалния конкурс да бъде еднакво, Еманюел Сение, Жан Дюжарден и Луи Гарел застанаха пред фотографите и журналистите, за да защитят работата на режисьора.

Съзнателно дисциплиниран и педантично следващ обективните факти от скандално известното "Дело Драйфус", Полански е направил един класически изглеждащ, но модерно звучащ филм. Най-силната му страна се състои в разголването на различни съзнателни манипулации на високо политическо ниво, в състояние да унищожават човешки съдби.

В ролята на еврейския капитан Алфред Дрейфус се е снимал Луи Гарел, като неговата тежест във филма не е преекспонирана за сметка на водещата роля на полковник Пикар (в удивителното превъплъщение на Жан Дюжарден). Последният се бори за оневиняването на един несправедливо обвинен човек, но го прави без прекомерен патос и излишни емоционални увлечения. Така във Венеция, вместо да си спечели врагове, Полански се сдоби с повече добронамерени привърженици.

Режисьорът Джеймс Грей с актьорите Брад Пит, Рут Нега и Лив Тайлър

Ad Astra на Джеймс Грей се хареса на онези поклонници на научнофантастичното кино, в което подобно на "2001: Космическа Одисея" на Стенли Кубрик се поставят важни въпроси, свързани със страха на хората от възможното им изчезване някой ден.

Разположен в близкото бъдеще, филмът показва много от днешните методи на процедиране в т.нар. високи етажи на властта. Част от публиката хареса усилието на Грей да се държи близко до интелигентната научна фантастика, в която няма илюзии по въпросите за новите битки при завладяване на територии в Космоса.

Друга обаче изобщо не харесаха "играта" на Брад Пит, който, в ролята на астронавта Рой Мак Брайд е изпратен да търси изчезналия си баща. В интерес на истината от Пит почти нищо не се вижда, тъй като почти през цялото време той стои затворен в огромен сканфандър. По време на опасните пътешествия на героя му из космическия безкрай се появяват и страховито изглеждащи същества, от които го спасява именно въпросният скафандър.

И двете позиции към филма имат своето право на съществуване, тъй като заради добре изчисленото въздействие на бавното темпо и отсъствието на спекулативни специални ефекти филмът все пак бе наречен "един от по-добрите американски филми" във Венеция. В същото време няма особено значение от кого точно се изпълнява главната роля - от Брат Пит или от някой друг актьор, умеещ да си придава многозначителен вид.

Еднозначно, в посоката на доброто италианско кино, стоят нещата в "Майорът от Рионе Санита" на Марио Мартоне, в който "човекът на честта" Антонио Баракано раздава справедливост сред жителите на известния квартал на Неапол, където пък той живее със семейството си, с най-близкото си обкръжение и не на последното място – с любимите си расови кучета. Филмът е екранизация на неотдавнашна театрална постановка на същия режисьор на едноименната пиеса на италианския драматург Едуардо де Филипо и съдържа известни драматургически корекции (като например възрастта на главния герой, който в пиесата и достолепен старец, а във филма – мъж на средна възраст). Това обаче не влияе на основната тема, а именно, че в даден момент от живота си и най-закоравелият убиец мечтае убийствата (в квартала) да спрат. Невероятният италиански актьор Франческо ди Лева, който не извършва нито едно рязко физическо действие, а раздава справедливост главно с помощта на думите, прави това на неповторим неаполитански диалект, внасяйки усещане за достоверност на действието.

Интересно е решението на Мартоне да съхрани театралността на стила си, придържайки се към пределно условни мизансцени. По този начин филмът "хваща" не за заради зрелищността си, а тъкмо обратното - заради перфектното концентриране в неповторимите типажи на някогашен и днешен Неапол.

Адам Драйвър, Лаура Дърн и Скарлет Йохансон заедно с режисьора Ноа Баумбах и продуцента Деивд Хейман.

Същата степен на прекомерно говорене има и в Marriage Story на американеца Ноа Баумбах. В този филм Жената (Скарлет Йохансон) и Мъжът (Адам Драйвър) правят всичко не за да разрешават, а за да прикриват интимните си проблеми. Така публиката видя двама отлични актьори, които би трябвало да могат да ни убедят, че правейки всичко, за да запазят разрушат брака си, те всъщност го заздравяват. Цялата история е поднесена точно по начина, по който го иска гигантът "Нефликс" - зрителите могат да разберат много от интригата на филма, без дори да го гледат твърде внимателно, достатъчно е да слушат диалога.

Ясно е, че филмовата "мостра" на Венеция всячески се старае да привлича все повече и все по-големи имена от американската филмова индустрия. Очевидно е, че най-старият фестивал в света иска да бъде близко до големи онези филмови продуценти, които знаят как да работят с високи бюджети и което е по-важно – да получават повече от това, което са вложили.

Точно заради това филмът "Отличният кандидат" на безспорно много талантливата и вероятно достатъчно смела жена Хайфа ал Мансур от Саудитска Арабия представлява интересен казус. В него млада лекарка се кандидатира на местните избори единствено, за да изгради нов път пред болницата, в която работи.

Освен че разчита на достоверността на една възможна житейска история, филмът все пак прави една неприкрита реклама на т.нар. увеличаване правата на жените. Главната героиня е почти непрекъснато зад волана. Вярно е също, че я виждаме и в интимното, домашно обкръжение на своите сестри, всички с открити лица и модерно облекло. Но това едва ли е достатъчно, за да се убеди чуждестранната публика, че всичко е наред с жените в Саудитска Арабия и че те вече могат да избират да правят това, което си поискат.

Режисьорът Стивън Содърбърг с актьорите Гари Олдман, Мерил Стрийп и сценариста Джейк Бърнстайн

На този фон лекият и ироничен стил на Стивън Содърбърг в The Laundromat, в който обикновената американска пенсионерка Елен Мартин (в ролята Мерил Стрийп) тръгва да си търси справедлива компенсация за смъртта на съпруга си по време на инцидент с кораб и поради тази причина се сблъсква с редица измамни схеми за прикриване на данъци, а оттам и на отговорности, бе посрещнат с бурни ръкопляскания. Финалният призив на филма е : "Сега не ни остава нищо друго, освен да действаме!"

Всъщност интелигентният Содърбърг е май един от малцината, които успяват да извоюват собствената си свобода пред "Нетфликс", осигурявайки им продукт, от който хем ще се спечели добре, хем пък той няма да загуби репутацията си на уважаван творец.