Филм по Джек Лондон развълнува Венеция

"Мартин Идън"

© TIFF

"Мартин Идън"



Показаният на 76-ия международен кинофестивал във Венеция (28 август – 7 септември) първи пълнометражен игрален филм "Мартин Идън" на известния италиански документалист Пиетро Марчело бързо спечели любовта на публиката, а също и уважението на критиката на престижния филмов форум. Разнообразни класации на различни италиански издания вече му отредиха първото място в оспорвания конкурс от 21 заглавия.


Филмът е свободна екранизация на известния полубиографичен роман на Джек Лондон, който американският писател (1876-1916) съчинява на тридесет и три годишна възраст, а публиката достига до него след издаването му през 1909 година.


Интересното обстоятелство, което в някаква степен обяснява топлото отношение на италианците към екранизацията е, че действието е изцяло пренесено в Неапол. Там бедният и необразован моряк Мартин изживява възхода и падението на страстната си любов към богатата Елена (Джесика Креси), чиито буржоазни родители усърдно са издигнали образоваността и хуманитарното знание в култ.




В същото време мотиви на романа, а именно самоусъвършенстването като важен инструмент на познанието, но и причина за болезненото отдалечаване от собствените социални корени; увлечението към и отдалечаването от идеите на социализма; обожествяването, но и заклеймяването на индивидуализма, присъстват във филма с вълнуваща убедителност.



Другата особеност на екранизацията идва от смелото и в някаква степен необичайно решение на режисьора да потърси, намери, избере и включи във филма си уникални архивни кадри от Неапол, в които се виждат любопитни моменти от някогашното всекидневие на обикновените хора.


Във Венеция той сподели, че поради дългогодишната си работа в документалното кино не е имал проблеми с интрегрирането на архивите, но че все пак е проявил повишено внимание към монтажа, за да могат фикцията и документът хармонично да се допълнят.


В същия стил на смесване на форми и епохи е поднесена и музиката: в даден момент от екрана се чува гласът на Жо Дасен, а в друг - импресионистичната музика на Клод Дебюси.


Все пак, както можеше да се очаква, публиката беше "хваната" най-вече от впечатляващото изпълнение на Лука Маринели, един от най-търсените актьори на италианското кино в момента. Той успешно пресъздава различните стадии от живота на главния герой – от мечтанията му да стане част от "класата на богатите" до пълното му разочарование от нея заради лицемерието и двуличието, в които според него тя съществува.


21-ият игрален филм на французина с арменски корени Робер Гедигиян, известен със своя постоянен интерес към етичните и социални проблеми на "малките хора" във Франция и най-вече в родния му град Марсилия, показа Gloria Mundi, поредната негова драма с участието на обичайните членове на "фамилията" (Гедигиян).


Този път известната актриса Ариан Аскарид, която е и негова съпруга, изпълнява ролята на отрудената Силви, принудена да работи нощем, за да може тя самата и семейството на по-голямата й дъщеря да свързват двата края. Виждаме още и двама други любими актьори на Гедигиян: Жерар Мейлан в ролята на току-що пуснатия от затвора Даниел и първи мъж на Силви и Жан-Пиер Дарусен – в ролята на добродушния Ришар, който пък е нейният втори мъж. Към тях се добавят и двете млади двойки, които поради разликата в социалния си статус представляват два различни формата от живота на съвременна Франция: от една страна, безрадостното обедняване на и без това бедните широки слоеве в обществото, от друга - безскрупулната алчност на хората, търсещите лесни, но не винаги честно припечелени пари.


Верният на себе си Гедигиян пак показва любимите си онеправдани хора, този път през призмата на едно на пръв поглед традиционно френско семейство. Подобно на много други, то също е загубило главните си опори и е попаднало в клопката на омразата и отказа на солидарност към роднините, които, без непременно да са го искали, са се превърнали в често мамени социални неудачници. Така най-новата социална критика на Гедигиян отново поставя в центъра на обвинението си безчовечността на съвременния "неокапитализъм".


Актьорите от филма Babyteeth във Венеция

© Reuters

Актьорите от филма Babyteeth във Венеция


За радост на защитниците на каузата за равнопоставеност на половете при избора на филми от страна на най-големите фестивали в света дебютът на все още не съвсем познатата млада австралийка Шанън Мърфи Babyteeth се оказа повече от успешен. В него също става дума за едно уж нормално семейство, в което бащата Хенри е психиатър (Бен Менделсън), майката Анна (Еси Дейвис) - талантлива музикантка с отминала слава, а дъщерята Мила (Елиза Сканлън) ходи на училище с униформа. Един ден обаче тя прави особен подaрък на родителите си – запознава ги със случайно срещнатия при необичайни и в някакъв смисъл опасни обстоятелства Моузес (Тоби Уолъс). Той пък отдавна е престанал да ходи на училище.


Постепенно започват да се намесват и наместват тревожни обстоятелства, свързани със здравословното състояние на Мила и филмът се отдалечава от евентуалното очакване за драма на подрастващи от различни социални среди.


Постоянният страх от смъртта, в който живеят родителите, самата Мила и новопристигналият Моузес превръщат историята в необичайна интепретация на (не)възможното живеене на прага на загубата на живот.


Всичко в този филм някак си трепери в гърчовете на страданието: и духовните конвулсии на родителите, и ярките цветове на перуките на Мила, и противните бягства на младия наркотрафикант и отявлен пънкар Моузес.


Финалът се налага от само себе си: смъртта е тази, която размива различията между хората и ги прави еднакво нещастни. Максимата е добре позната, но тук тя е поднесена с рядко талантлив нерв и неконвенционален психологизъм.


Всичко, което трябва да знаете за:
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK