"Смокинята" на Горан Войнович (откъс)

Статията не е част от редакционното съдържание на “Дневник”

Издателство ICU

Издателство ICU

В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Смокинята" с автор Горан Войнович, предоставен от издателство ICU.


"Смокинята" - универсален разказ за конвулсиите на душата от Горан Войнович


Словенският режисьор, сценарист, поет и писател Горан Войнович се завръща на български език с романа "Смокинята", отново от издателство ICU. Изкусно изрисуван като картина на човешките емоции е третият негов роман, отличен с наградата "Ангелус".


Книгата е най-новото заглавие в колекция "По пътя" - поредицата на ICU, приютила творби на съвременни писатели отблизо и далеч, които чертаят картата на новия литературен свят. Българският превод на "Смокинята" дължим на Лилия Мързликар, благодарение на която прочетохме и "Югославия, моя страна".


Горан Войнович е изкусен майстор на думите, който добива популярност с дебютния си роман "Южняците - вън!", донесъл му множество награди и провокирал широк дебат за етническите различия след разпада на Югославия. С "Югославия, моя страна", издаден на български език пак от издателство ICU, авторът надминава всички очаквания както на читателите, така и на критиците и си спечелва място сред най-запомнящите се съвременни словенски писатели.


Войнович е носител на престижната европейска литературна награда "Ангелус", трикратен носител на наградата "Кресник" за роман на годината и Жупаничевата награда за изключителни постижения в областта на изкуството и културата. Произведенията му са превеждани на английски, италиански, полски, сръбски, хърватски, чешки, а самият той е считан за един от най-талантливите автори на своето поколение.


За преводача
Преводачката на Войнович на български, Лилия Георгиева-Мързликар, е магистър по славянски филологии от Софийския университет със специализация по медия и комуникации от Университета на Любляна. Дебютният роман на Войнович "Южняците - вън!" е тема на дипломната ѝ работа. Живее в Словения със семейството си.


Смокинята
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Откъс от "Смокинята" на Горан Войнович


Макар че заминаването на Александър за Кайро трая месеци наред, в момента, в който колата на Сафет заедно с него и четирите му пътни чанти се скри зад Симичевата къща, Яна не можа да се отърве от усещането, че не са се сбогували както трябва. Те двамата така и не бяха обсъдили отпътуването му и тя наистина не го приемаше. Докато ѝ каже, че тръгва, и го стори.


Всичките месеци на подготовка за това заминаване в нейното съзнание се сляха в един единствен неуловим миг, в една сцена с отворени гардероби и разхвърляни по земята пътни чанти, през които през последните седмици минаваше пътят им към спалнята. А после гардеробите бяха затворени, Сафет отнесе багажа в колата и нейната спалня опустя както никога по-рано. Между гардеробите и ръба на спалнята сега зееше празно пространство, което без пътните чанти на Александър изглеждаше като безкрайна пустош, в която беше съвсем лесно да се изгуби.


Първите дни след заминаването на Александър тя не стъпи в спалнята. Боеше се от празнотата ѝ и предпочиташе да спи в стаята на дъщеря им, пълна с небрежно нахвърляните вещи на Весна, които сега ѝ действаха успокояващо. Не ѝ пречеше, че вечер ѝ се налагаше да прескача кашоните с книги и да премества купчината плажни кърпи от леглото на стола, за да може да легне. Нищо от това не ѝ тежеше.


Стига да не се налагаше да прекара нощта в онази голяма празна стая, от която изчезнаха всичките му ризи и сака, както и всичките му игли за вратовръзки, които му подаряваше за Нова година. Когато на четвъртия ден след неговото заминаване най-накрая влезе в спалнята и седна на общото им легло, разбра, че не може да остане в тази къща. В нея нямаше нищо друго освен този, когото го нямаше. Тя беше пленница на неговото отсъствие.


На следващата сутрин вече седеше във влака и пътуваше към Любляна. Само временно, мислеше си, докато чакаше в Дивача влака от Триест, онзи препълнен червен влак, в който няма да има свободно място. Само временно, каза на Весна, която я посрещна и я откара до апартамента в Любляна на Братовшев площад. Само да свърши няколко неща, а след това веднага се връща в Момян, обясни по телефона на Мая, която я покани на обяд. Само седмица-две ще прекара тук, мислеше си, докато седеше на балкона и гледаше множеството други прозорци и балкони, жените, които простираха на тях бельо, и мъжете по потници, пазещи с поглед децата, които играеха долу на площадката.


Тук, на петия етаж на Братовшев площад, Яна никога не се почувства у дома си. Така и не се примири, че в жилището, който Александър получи от Леснина, щом стана началник продажби, се нанесе като госпожа Джорджевич и съседите още от първия ден не виждаха в нея нищо друго, освен поредната вещ, собственост на новия им съсед, другаря Джорджевич. Тук беше апартаментът на другаря Джорджевич, долу на площадката стоеше колата на другаря Джорджевич и тя беше жената на другаря Джорджевич. Така говореха и така си мислеха, мястото ѝ на Братовшев площад беше ясно определено и там никога не бе живяла Яна Бенедейчич.


Ако не простираше прането в общите помещения на стълбището, то беше защото не го правеха и жените на другарите. Ако се обръщаше с Вие към по-младите съседки, го правеше заради него, другаря Джорджевич. Нищо в този блок и в този квартал не получаваше обяснение или оправдание само с нея, Яна.


А сега на балкона седеше Яна Бенедейчич. Весна си тръгна и остави майка си сама в апартамента. В него нямаше никакъв другар Джорджевич, както нямаше и госпожа Джорджевич. Зад гърба ѝ бяха само апартаментът, кухнята, дневната и спалнята, само гардеробите, масите и фотьойлите, само стените, на които висяха няколко картини, стар календар и декоративната чиния с рисунка от Дубровник. Най-накрая апартаментът беше само неин и в него тя принадлежеше само на себе си.


Знаеше, че хората скоро ще забравят другаря Джорджевич, понеже онези, които ги няма, биват забравени, а после може би щяха да забележат, че на вратата освен Джорджевич пише и Бенедейчич. Може би щяха да започнат да се обръщат към нея с госпожо Бенедейчич, а може би дори с госпожо Яна, децата щяха да ѝ казват леля Яна, а накрая може би само Яна. Чуваше ги: Здравей, Яна!, Как си, Яна?, О, Яна!, усещаше, че светът около нея се променя, и това ѝ харесваше. Наслаждаваше се, че отново щеше да бъде госпожа Бенедейчич и никой нямаше да я разпитва за мъжа ѝ, да я канят на събранията на домсъвета и да ѝ изпращат покани за новогодишни банкети и събирания по случай 1 май. Така или иначе, нямаше да ходи на тях, но мисълта, че някой там щеше да очаква нея и единствено нея, я радваше.


Смрачаваше се, балконите, отрупани с пране, чезнеха в тъмнината, мъжете по потници викаха от тях децата, а тя седеше и си представяше новия си живот и себе си как отива на театър. Сама. Виждаше как продавачката на касата на театър Драма вдига поглед към нея, за да провери дали госпожата може би не се е объркала и дали наистина иска да купи само един билет.


‒ Да, един билет, моля ‒ казва ѝ Яна Бенедейчич на балкона на своя апартамент на Братовшев площад.


‒ Как ме дразнеше нейната равнодушност. Не я понасях. Бях твърдо убедена, че е фалшива, бях обидена, че майка ми крие чувствата си от мен, че не отваря сърцето си и не признава, че я боли. Нарочно се срещах с нея насаме, за да ми се довери по-лесно, да ми признае, а тя - нищо. Седеше насреща ми, ядеше си мелбата и хвалеше сметаната, а аз седях и търпеливо я чаках да престане с бръщолевенето за историята на люблянския сладолед, за времето и за филмите, които отишла да гледа, насочвах разговора ни към него и към Египет, а тя - нищо.


Идеше ми да я удуша, но бях съобразителна, да, бях съобразителна, вярвах, че всичко е номер, че зад цялото това бърборене за Уди Алън се крие истинска болка, която трябва да уважавам, че е редно да почакам, безброй пъти едва се сдържах и се смеех на ум на нейните подробни описания на сцените и той ѝ казва това, и тя му отговаря така, и след това той... Мамка му, заради нея намразих Уди Алън, можех да започна да хапя като зло куче, но бях добра дъщеря и не казах нищо, не ѝ се разкрещях да ми признае веднъж завинаги, че е обидена, че е наранена, че той ѝ липсва, че това е нормално, че е единственото нормално, понеже, мамка му, не може да ти е все едно, ако мъжът ти си е замъкнал чукалата за цяла година в Египет.


Не знаех, че проектирам собствените си чувства върху нея, собствения си гняв, че чакам потвърждение на собствената си болка, чакам да чуя, че е нормално да се обидя на баща си, да му се обидя до смърт, задето се запиля в смотания Египет. И като не изрових всичките тези чувства у нея, останах разочарована, започнах да вярвам, че се е побъркала, че е изперкала от обидата, нанесена ѝ от баща ми, държеше се като аутистка, безчувствена любителка на романтичните комедии.


Не можех да си го обясня по друг начин, освен че е изпитала твърде голям шок и трябва да я оставя на мира, да се успокои и състоянието ѝ да се нормализира, така говорех на Мая, състоянието ѝ да се нормализира, но вместо да се нормализира, майка ставаше все по-странна. Започна да ми звъни по телефона и да ми обяснява как се забавлява в Любляна, можеш ли да си представиш, бяха осемдесетте, никой не се забавляваше в Любляна, освен нея, разбира се, тя се забавляваше.


Но на какво толкова се наслаждаваше тя, питам те. Все пак не беше дете, че да се наслаждава на пиците от микровълнова и скачането на ластик на площадките. Дали се е наслаждавала на ръждавеещите улични лампи, на опашките пред гишетата, на празните улици, на черните пътища, на мъглата, на картофките, загънати във вестник, на малиновия ликьор и плетерската сливова ракия? Дали?


Обясняваше ми как ходи в библиотеката, в театъра и в кафенето на Максимаркет на торта, и на кино, разбира се, ходеше на кино и после обратно в библиотеката, разговаряше с библиотекарките, нонстоп хвърчеше нанякъде, а аз започнах да я избягвам, не понасях доброто ѝ настроение, когато се срещахме, изпитвах нужда да изкрещя във веселата ѝ физиономия веднага да престане с тази лудост, да спре да се излага и да не опозорява всички нас с въодушевлението си, защото в този град наистина нямаше нищо, от което човек чак толкова да се въодушеви.


Но само ѝ се усмихвах, срещах я на връщане от работа и я слушах да ми разправя за някакъв нов италиански филм и за представлението на Миле Корун [1] в Градския театър, за цял живот запомних Миле Корун, понеже толкова силно ме нервира, като ми разказваше за него, стояхме насред улицата, повтарях, че бързам за вкъщи, не издържах повече, а тя, само още това да ти кажа, само още това да ти кажа, и все не спираше, и не спираше, и стояхме там, насред улица Трубарева, а аз, като завързана за нея, едва се сдържах да не закрещя Египет! Египет! Египет!, не можех повече да играя тази нейна игра, исках да избягам оттам, а тя ми разказваше надълго и нашироко за някакъв млад актьор, за този Борис Остан, бил гениален като Хамлет, така каза, докато разговаря с духа, не знаеш вече кой е Хамлет и кой - духът, трябва да го видиш, аз извадих невероятен късмет, че вече успях да гледам постановката, и тогава не издържах и ѝ казах, че няма начин, в живота си имам достатъчно театро и театрали и нямам нужда и от онези на сцената.


Не разбра какво имам предвид, наистина не ме разбра, идея си нямаше за какво говоря, и дори започна леко да ме гризе съвестта, защото наистина ми се стори искрена в това неразбиране, не ми се вярваше чак така да е задълбала в ролята си на щастлива жена, че за нея това сега да не е игра и вече да не прави разлика между своята игра и действителността, започнах да се тревожа за нея, наистина се разтревожих, колко наивна бях и в какво неведение.


Знам, сега знам, но тогава наистина се тревожех, говорих дори със Сафет да я заведа някъде, при някой психолог, но тогава нямаше още толкова много психолози, както днес, понеже си мислех, че единственото нормално щеше да е, ако майка се завреше в ъгъла и плачеше, или пък поне по цял ден да псуваше този проклет Египет и онзи кретен там в него. Не знам, тогава си представях грешно всичко това, представях си Сафет, който ме напуска и заминава за Египет, не можех по друг начин, и очаквах, че тя ще чувства онова, което бих изпитвала аз на нейно място, мислех си, че мога да си представя себе си на нейно място, но не можех.


Затова реших, че няма да играя повече тези игрички на криеница, ще поговоря искрено с нея, ще я разпитам за това, което си мисли. Сега звучи странно, но ние двете никога не разговаряхме за това, то за мен беше нещо голямо, все едно да я питам как върви половият ѝ живот, но в крайна сметка реших да я попитам защо е толкова весела, след като татко е в Египет, да, подготвих се, но тя пък взе че ме изпревари, обади ми се и каза, че има да ми казва нещо, идея си нямах какво. А и откъде можех да имам? Беше пълен шок за мен.


Била се научила да не мисли за него. Първоначално вярвала, че така ще ѝ е по-лесно, и съзнателно отблъсквала всяка мисъл за него, а после свикнала и щом някой го споменавал, името му пропълзявало край нея. Така е по-добре, струвало ѝ се, и може би е била права. Той беше там, а тя тук, и мислите му бяха там, а нейните тук. Това звучеше логично. Като я питали дали ѝ липсва кимала утвърдително, въпреки че не разбирала съвсем въпроса. Не осъзнаваше липсата. Сега живееше в Любляна, сама в апартамента на Братовшев площад, и живееше по-различно отпреди, когато в него бяха заедно.


В новия ѝ живот не ѝ липсваше нищо. Това не го казваше на никого, но си беше така. Може би наистина не ѝ липсва, мислила си. Но не смееше да го изрече на глас, понеже хората щяха да го разберат погрешно. Затова избягваше разговорите за него и за Египет. Умишлено отклоняваше разговорите с дъщерите си в друга посока, далече, далече от него. Знаеше, че нито Весна, нито Мая биха я разбрали.


Как да разберат, че в живота на майка им няма място за баща им? Как да разберат за какво пространство говори тя? Те двете все още възприемаха любовта другояче, по-наивно. Любовта за тях беше пространството, което може да бъде запълнено само от една, точно определена личност, незаменима личност. Затова според тях отсъствието на тази личност задължително би носило усещане за изпразненост, за липса. Яна не чувстваше липса. Нейното пространство беше запълнено. Запълнила го беше свободата. Беше толкова просто, но в същото време трудно за обясняване.


Понякога сутрин се питаше къде иска да отиде вечерта, а после не отиваше никъде. През лятото, когато люблянските нощи са топли, четеше книга на балкона. Лампата на балкона не светеше. Смени крушката, но нямаше резултат. Може би трябваше да извика електротехник, но свикна да чете на свещ. Струваше ѝ се толкова романтично. Никой друг не палеше свещ на балкона си и никой друг не четеше книги вечер. Яна и затова имаше чувството, че е извадила късмет, понеже можеше по цяла вечер да седи на балкона с книга в ръка.


Ако кажеше това на Весна и Мая, щяха да си помислят, че нещо не ѝ е наред. Можеше дори да я принудят да отиде на лекар. Никой не може да бъде сам и същевременно щастлив.


Живеем в комунизма и щастието го преживяваме единствено заедно, каза си Яна. Нейното хрумване ѝ харесва. А и като цяло жените не могат да бъдат щастливи без мъже, каза си. Това навярно е забранено. Ако искам да говоря открито за щастието си, ще се наложи да си измисля таен любовник. В противен случай те ще ми го измислят.


Но Яна не умееше да се преструва на нещастна. Това не ѝ идваше отвътре. Не можеше да играе страдаща, изоставена жена, да носи строги рокли в убити цветове, да върви със сведен поглед, с уморена, тежка крачка. Не умееше да се преструва и трябваше все да гледа учудените, недоверчиви и дори открито подозрителни погледи на хората, които не бяха съгласни с нейната ведрина и не одобряваха усмивката ѝ за поздрав, когато я срещнеха по време на разходка в парка Тиволи.


Или пък в Блед. Никога няма да забрави погледа на бившата си колежка Вера, щом я видя на терасата на хотел Езерото.


‒ Ти пък какво правиш тук, Яна? ‒ попита я, сякаш я беше срещнала в собствената си спалня.
Вера не произнесе думата сама, но Яна я чу отчетливо.
‒ Ям крем пита ‒ отговори ѝ.


Весна проявяваше най-голям инат, погледът ѝ беше най-прозорлив, очите ѝ непрекъснато пробождаха Яна и я човъркаха. Затова с Весна ѝ беше най-трудно. Струваше ѝ се, че са твърде различни, за да могат да се разберат за толкова чувствителни и недоизказани неща, да използват за тях едни и същи думи. Весна щеше да нарече това по различен начин, да назове усещанията ѝ посвоему и изведнъж Яна щеше да е някой друг и животът ѝ щеше да е съвсем различен от това, което беше в действителност.


А Яна искаше животът ѝ да е точно такъв, какъвто беше. Когато Александър заминаваше, една година ѝ се струваше цяла вечност, а после вечността започна да се скъсява и когато от заминаването му беше изминала почти половин година, вечността започна да ѝ се струва твърде кратка. Започна да размишлява как да я удължи, как да я превърне в истинската, безкрайна вечност, от която толкова се страхуваше навремето.


‒ Каза ми, че иска да се разведе. Мислех си, че ме бъзика, че ми се е обадила, защото ѝ е скучно, за да се разсее, като види слисаното ми лице. Мислех да ѝ кажа, че вкъщи си имам малко дете и мъж, който не умее да си свари даже и кафе, че нямам време за губене с нейните дивотии, а после схванах, че е сериозна. Каза, че тя не е от онзи тип хора, които вършат каквото и да било зад гърба на човек, че обича картите ѝ да са открити и не иска да се случи нещо, което не би трябвало.


Втренчих се в нея, сякаш ми беше казала, че е от Марс, стори ми се, че сънувам, майка, имам предвид, моята майка, не можех да повярвам, че ми казва това, попитах я дали си има любовник, чувствах се толкова идиотски, в живота си не съм си мислила да произнеса думата любовник, а още повече във връзка с майка ми, любовници имаха жените във филмите и в любовните романи, а не в Любляна и не на нейната възраст. Нямам, каза тя, а аз продължих да настоявам, защо тогава иска да се разведе, без любовник може да си остане омъжена, това не е пречка да ходи на театър или в библиотеката.


Попита ме какво имам против нейната библиотека. Не знам защо ме попита това, сигурно бях прозвучала все едно имам нещо против нейната библиотека, де да знам, казах, че не искам да говорим за библиотеката, че не давам пет пари за библиотеката, а по-добре да каже защо иска да се развежда. Не знаела, отговори, но искала, страхувала се нещо да не се случи. С теб или с татко, попитах, да не би да те е страх, че си има някоя в Египет, о, я стига, каза тя, точно пък баща ти.


Почувствах с обидена, не знам защо, стори ми се, че би трябвало да има повече уважение към него, към мъжа си, макар и аз да си мислех, че на тази възраст дядо ти няма как да си има любовница в Египет, но долових нещо презрително в гласа ѝ, нещо пренебрежително, и това ме засегна, казах ѝ, че и за нея някой би могъл да каже я стига, и тогава тя леко се обиди, но каза, че сигурно съм права, макар въобще да не беше съгласна с мен. А после ѝ казах, че не може да се разведе, щом татко е в Египет, и трябва да говори за това с него, а не с мен и просто е самотна, ако пита мен, той ѝ липсва и затова ѝ минават такива глупости през главата.


Тя каза, че не я разбирам, а аз ѝ казах, че не искам да я разбирам, и станах, и си тръгнах. Никога повече не ми спомена за развод, никога повече не разговаряхме за това или за нещо подобно, след това се предадох и започнах да играя нейната игра и да разговарям за библиотеките и филмите на Уди Алън, понеже се страхувах, страхувах се до смърт да не спомене отново за развод. В нейно присъствие се държах сякаш бях затворила очи с надеждата, че ще се събудя от този сън и всичко ще бъде както преди. Чаках Александър да се върне, броях дните и го проклинах, а нея дори малко я избягвах, сякаш това можеше някак да помогне.


Майка спря. Както толкова пъти преди това, нейната история тук спря. Никога не я разказа нататък, сякаш все още чакаше дядо да се върне от Египет.


Исках да я попитам дали дядо някога е научил, че баба е искала да се разведе с него, и ако е научил, от кого и кога, интересуваше ме дали това го беше наранило, вярвах, че го е наранило, но исках потвърждение и не знам какво ме спря.


Дали беше предчувствието, че на майка нямаше да ѝ харесат въпросите? Дали беше тактичността? Не познавах ли вече отговорите и не ме ли беше страх да я чуя, като ги изрече? Или пък се страхувах отговорите ѝ да не противоречат на моите очаквания и да не разрушат логиката на моята история? Да не остана без история?


[1] Известен словенски режисьор, сценограф, костюмограф и драматург. Б. пр.

Повече

Monster Hunter: Филмът

Monster Hunter: Филмът

Виж видеото
Бащата

Бащата

Виж видеото
Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK