Мишеловката

Фантазма по единствената репетиция на Хамлет с градските трагици по пиесата на "Хамлет" на Шекспир

Нашият Хамлет е едно момче, болезнено чувствително, като оголен зъб, подхвърлено там някъде в полудялата Дания, където скита духът на баща му и търси отмъщение, където гърмят топове и се вдигат наздравици, докато чичо му се опитва да удави греха си в пирове, където майка му захвърля траурните си одежди до леглото на новия си съпруг, същата тази Дания, която вони на гнило и на смърт и в която сякаш всичко свято е погребано.

А той просто иска да бъде другаде, само да не бъде там, само да не бъде той. Хамлет е сякаш най-интуитивният, най-озарен персонаж на Шекспир, най-надскача ограниченията на текста, а същевременно му е най-невъзможно да го напусне - вероятно това е огромният му конфликт.

Но ето, че в замъка пристигат градските трагици – няколко актьори, добре познати на принца. И той им подхвърла да изиграят еднопредставление, "Убийството на Гонзаго", с леко променен текст. Вероятно той е имал една репетиция с тях, на която да им раздаде новия текст. И може би се е увлякъл в нея.

Може би, докато е репетирал с тези скитници, за момент е проблеснало нещо друго от самия него, някаква неизвестна негова черта, нещо, което може би е щял да бъде, ако не беше станало всичко това, което е, ако не беше той този, който трябва да сложи века в ред. Може би за момент е успял да избяга от проклетата Дания, само за малко, преди тя да се стовари върху него.

Точно тази репетиция е обект на нашето представление. Репетицията като специална територия, в която можеш, в която ти е позволено да пребиваваш извън времето. Като място, в което можеш да бъдеш отново цял. Като една от последните отломки на Райската градина.

И, едновременно с това – като капан, който всеки момент може да щракне зад теб.
Като мишеловка.

"Струва ми се, че няма нищо по-хубаво от усещането, че работиш в театър, в който си боец сред бойци. И колко е трудно да запазиш това усещане за дълго..."
("Репетиция, моя любов" – Анатолий Ефрос)

Боян Крачолов