Статията не е част от редакционното съдържание на “Дневник”
Нов театър НДК
Драматизация и режисура: Бойко Илиев
В ролите: Стефка Янорова, Елена Петрова, Веселин Калановски
Продукция: "Нов театър" НДК с подкрепата на Министерство на културата
За постановката
Емилиян Станев посвещава тази повест "На жена ми". Това послание е придружено с един стих от Атанас Далчев: "Да не беше никога изгрявал оня жарък и задушен ден! Изгорен от жажда, се наведох, знойни устни за да разхладя, а ликът ми падна омагьосан в ручея връз бързата вода и вълните мигом го понесоха надолу - кой го знай къде"
В това посвещение се говори за омагьосванеОмагьосване, което трябва да бъде забравено, лекувано, унищожено, но което е дяволски притегателно, живително и замайващоНезабравимо - "защо помня и най-малките подробности от този ден", се пита Ева, защото се поглежда с други очи - очите на Твореца. Образът на рисунката, която и подарява художника-моряк е "излязъл от бялата дълбочина, сякаш се къпеше в ефирна вода и аз се видях легнала сред нацъфтели овошки"
Ева сред райската градина, затворила блажено очи"Лъчезарна усмивка се разливаше на лицето ми, сякаш самото щастие ме бе понесло неизвестно за самата мен, непостижима Ева, която някога е била или е можела да бъде"
И започва безжалостната дисекция на Ева - Жената, която се изповядва пред жена, а между тях Мъжът- Атанас - Тасо - Язовецът - Творецът или просто Емилиян Станев, който цял живот вдига стени, за да запази язовината си, и който все пак оставя вратичка, за да се промъкнем в тайнството на големия художник и получим онова вдъхновение за живот, което ни прави човеци!
Бойко Илиев
