На "Витоша 100" - да победиш и себе си

 

© Витоша 100

 



Гергана Михайлова е репортер в "Капитал". Публикуваме разказа й за нейната обиколка на "Витоша 100" днес, споделен и в профила й във "Фейсбук". Заглавието е на "Дневник".


Когато преди година, по никому необяснима причина, реших да тествам психиката си на "Витоша 100" (който го е правил, ще ви каже, че точно това е мъчното, не е физиката), не можах да повярвам, че се справих и даже постигнах време под 14 часа (което за дебютант - бегач на моята възраст и с тези килограми си е Wow!). Тогава, след като прекосих финиша, хубавичко си поревах и когато брадичката ми спря да се тресе, най-сериозно се заклех, че "Никога повече!".


За малко да си сбъдна клетвата, като изтървах ранното записване за тазгодишната "Витоша" и когато качиха таксата на 50 лв., ипотекарният длъжник в мен смръчка вежди, че това е too much. До миналия четвъртък. Два дни преди старта, когато една позната се контузи и обяви, че си продава номера на дискаунт. И така, месец и половина след първото ми в живота качване на планински велосипед, се видях пред резиденция "Бояна", обградена плътно от стотици непознати колоездачи.




Три минути по-късно сме изминали със стадото не повече от 500 метра (от има-няма 100 километра). Катерим нагоре по асфалта преди отбивката за Драгалевци. В множеството зад мен се чува лигав баритон: "Остава ли още много?". Хората наоколо нямат време да се разхилят, понеже се опитват да укротят пулса си от първото изкачване.


То свършва на "Тихия кът", откъдето започва моят несънуван кошмар.


Свирепо спускане! По чакъл!


Отявлено суицидни същества, а може би абсолвенти от "Висшето училище по каскадьорство" профучават с минимум 80 километра в час покрай скромната ми креатура с плитки, като секунди преди да минат на косъм от мен изкрещяват "Лявоо!". С пълното съзнание, че при най-беглия досег с някой от тях си заминавам с черепно-мозъчна травма и парализирана от врата надолу не смея дори да дишам, когато чуя такова "Лявооо!".


По някое време, малко преди косата ми да побелее до косъм, стигаме до изкачване. Хората са сложили въже, ако някой желае, да се държи за него и да се тегли нагоре. Само дето хората едва ли са съобразили, че този някой мъкне 14-килограмов велосипед под мишница по склона с 45-градусов наклон. Както си бедствам вкопчена във въжето и придвижваща се с 5 сантиметра в минута, някой изкрещява "Лявооо!". Следват несподавени смехове.


Първи подкрепителен пункт. За охлюви като мен са останали само бонбонки, ама не шоколадови, а от онези, които и като дете не можех да гледам. Карам на изпарения до следващия, където гладът за солено насочва ръката ми към някакви кашкавалчета. Половин час по-късно горчиво се кая за избора си и копнея за пароструйка, с която да изчегъртам спомена за кашкавалчетата от стомаха си. Нещото дори не е с палмова мазнина, а някакъв дестилат на петрола сорт "Урал". Гадният вкус в устата и стомаха не ми дава мира да помисля за каквото и да било друго в следващите два часа.


Не знам колко по-късно съм на безкрайния асфалт преди Чуйпетльово


Като бегач миналата година точно в този участък се молех да умра незабавно и несимволично, ако може на място и без допълнителни старадания, но една девойка от един вегетариански ресторант ме беше разпознала и държеше да ми разкаже куп неща, на които бях в състояние да реагирам единствено с "Ъхъ" и "Уау!". На колело асфалтът, макар и километри само нагоре, е направо манна небесна, на която маратонецът в мен решава да покаже най-доброто от себе си. Подминавам сума ти момчета, дето ми крещяха "Лявооо!" преди малко и със сигурност са споменавали благочестивата ми майка с недотам почтени от тяхна страна щения.


На Чуйпетльово награбвам шепа коктейлни солени бисквитки, каквито при никакви други обстоятелства не бих кусала. Хрускат заради калта по пръстите ми, но не ми пука. Малко по-късно се пресягам за шепа грижливо обелени краставички и питам за сол. При което момичетата зад масата възкликват: "Жена!" И хукват да ми търсят сол, възхитени, че някои не седим да бродираме гоблени в събота по обед, а караме барабар с мъжете.


Още съм на Чуйпетльово, излегнала съм се на една пейка и осъзнавам, че още не съм и на половината път дори. Скачам преди да съм се разложила фатално и се опитвам да си намеря байка. Супер трудна задача, като се има предвид, че всичките 60-сетина колела, струпани около манджата, са еднакво сиво-кални и неразпознаваеми. За късмет, моят има специфични рога на кормилото, така че го идентифицирам, хващам го за тях и потеглям. Дупето ми не е никак щастливо от новата среща със седалката, но кой го пита него...


Следват изкачвания, на които скоростите на колелцето ми решават, че е нужно да се самоавтоматизират. Прескачат както си искат, независимо аз какво съм решила по темата. О кей! Все пак мърдаме, тъй че не се оплаквам и въртя педалите в несвяст нагоре. Слънцето жестоко е изпекло и когато е най, ама най-жестоко, застигам Ton To, който е решил да направи дуатлон с бягане. Дърдорим 200 метра, след които продължавам из тревите.


До момента съм имала страхотния шанс да видя


какво е да караш по чакъл, улеи с тесни, но стръмни кореми като графиката на S&P 500 между 2006 и 2009 година


дълбока и най-вече хлъзгава кал. Разбира се, камъни и коренища. Но тревата е друга бира, очевидно богата на тръни. Отляво и отдясно, като в шпалир - момчета, които са отбили да лепят гуми. Осъзнавам късмета си, че с тяхното "Лявооо!" са минали първи да поотъпчат бодилите, така че примадони като mois да минаваме по чисто. Найс!


Малко по-късно вече не ми е найс. Боли ме нечовешки кръста, ръцете ми са изтръпнали и не им вярвам, че са в състояние да натиснат спирачката когато се наложи. Обажда се и прекрасното ми ляво коляно. Тече ми сопол, за който нямам свободна ръка да го забърша, тъй че си виси още поне 10 километра. Очилата ми са целите в кални пръски и едвам виждам, но смея ли да се спра с това "Лявооо!" зад гърба ми?


По някое време си поглеждам часовника и се ужасявам, че с колело ще изляза по-бавна, отколкото с бягане по трасето на "Витоша 100" миналата година. Позор!


Преполовили отдавна трасето (маркирано безупречно BTW, шансът да се изгубиш е нулев), стигаме до 90-градусов наклон надолу. Слизам от животното и тръгвам да кретам бавничко надолу, когато маратонката ми се подхълзва по сухия сипей и колелото с цялата му тежест ме повлича надолу. Летя с главата надолу, буквално, обаче не пускам колелото. Пари съм дала за него. Мое си е!


Когато се спираме в някакъв дънер и аз осъзнавам, че съм жива, поглеждам нагоре и виждам гора от ръце и притеснени очи "Жива ли си? С нещо да помогнем?". Изобщо не си играя да изтупвам калта от себе си, ставам и продължавам по пързалката надолу.


Малко по-късно ще падна за втори път заради калта, която се хлъзга мега подло! И защото


мускулите ми вече отказват да ме слушат


След две хубавки рани на коляното и лакътя се движа още по-предпазливо, респективно бавно, за ужас на момъците с тяхното "Лявоооо!". Де що има мостче на вирче спирам, слизам, пренасям байка, и чак отвъд се качвам на него да продължа с педалирането. Ако щете, бейбита. Safety First!


След Железница трасето е вълшебство и си позволявам да закарам една идея по-бързичко, въпреки, че е пълно с хора, барбекюта и прочее. Не щеш ли, се натъквам на две пачи, които си разхождат чихуахуа-тата без каишка. Провиквам се да ги вържат, защото след мен има още 100 колоездача, при което едната от пачите вдига поглед от смартфона си и вика: "Че откъде накъде? Ние за да се разходят сме ги извели". Подобно поведение и нула окуражаващи слова и от останалите разхождащи се по пътеката цивилни. Преглъщам, че не сме дорасли до отношението на хората по света, въртя педалите и се опитвам да не правя сравнение с подкрепата, която получихме от публиката на маратона в Дъблин есента. Чак на подкрепителния пункт на "Хармоника" чувам дюдюкания и


аплодисменти: "Още малко! Давайте! Не остана!"


Надолу до "Бояна" скоростите ми тотално отказват, ама така и така ти трябва само спирачка, продължавам, като наум се проклинам, че най-големите бели стават точно преди финала. Как пък не се научих някакви елементарни поправки по колелото да мога, та да се самооправя като ми се наложи в планината?


Вече друсам на павенцата преди шосето и внимавам да не се изсипя да карам на спринт и да на се пребия от радост, че съм на последната права. Както често се случва. Прекосявам финала и се разревавам с глас. Някакво момиче ми окичва медал. Аз само търся сянка, за да се спомина под нея вовеки. Вече седнала на бордюра гледам към хората, налягали в тревите. Толкова красиви, атлетични, учтиви и помагащи си момичета и момчета. Къде се крихте досега, бе??? И както им се възхищавам, си казвам: "Догодина пак!".


Някои неща просто са по-силни от нас.


ПС: Довечера в полунощ стартират бегачите! Стискайте им палци, да завършат всичките здрави и без контузии! Върти ми се нечестивата мисъл дуатлон - колело, малко почивка и след това бягане, общо 200 км., ама може би в някой друг живот

Ключови думи към статията:

Коментари (21)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на bborisov
    bborisov
    Рейтинг: 458 Неутрално

    Поздравления! И аз бях там, и за завърших, и догодина пак

  2. 2 Профил на Ghost
    Ghost
    Рейтинг: 1097 Любопитно

    "...Аз само търся сянка, за да се спомина под нея вовеки..."

    Велик разказ...смях се със сълзи...

    Форумът е в будна кома...
  3. 3 Профил на Slick
    Slick
    Рейтинг: 809 Неутрално

    Чудесен разказ, браво. Искаме повече такива статии.

    Публикувано през m.dnevnik.bg

  4. 4 Профил на hhhuuunnnn
    hhhuuunnnn
    Рейтинг: 1029 Неутрално

    да - хубава е приказката, ама защо няма картинки?

    нищо не прилича повече на Работническо Дело от Дневник
  5. 5 Профил на raven
    raven
    Рейтинг: 796 Весело

    До коментар [#2] от "Yasur":

    Чак са задавих от смях. Докато отварях хладилника за поредната бира да успокоя хълцането, вратата така ме светна по междуочието, че видях Сириус, Битължус и Вега да танцуват сиртаки на Венера...

  6. 6 Профил на LalaDally
    LalaDally
    Рейтинг: 177 Весело

    Поздравления за статията! Все едно някои е разказал моите преживявания, но по страхотно увлекателен начин! Наистина купонът беше убийствен - в буквален смисъл!

    "If you make people think they're thinking, they'll love you. If you really make them think, they'll hate you!"
  7. 7 Профил на staska
    staska
    Рейтинг: 1191 Весело

    Браво, Гергана! И аз се смях със сълзи на разказа, но подозирам, че на теб хич не ти е било смешно. Преди финала.
    Давай все така, момиче!

    "Този, който търси ангел и следи само за крилата, рискува да се прибере в къщи с гъска."
  8. 8 Профил на sadparrot
    sadparrot
    Рейтинг: 520 Неутрално

    Респект, не събрах смелост, дано догодина да успея.

  9. 9 Профил на serpico
    serpico
    Рейтинг: 1288 Весело

    Супер статия, но за едно не е права авторката, че хората не са били любезни... на мене поне 20 човека ми пожелаха успех и ни се радваха на групичката точно след железница.. Явно не се е усмихвала достатъчно

    Pure Chewing Satisfaction
  10. 10 Профил на georgi nikolov
    georgi nikolov
    Рейтинг: 619 Неутрално

    Участвал съм в първата пеша обиколка на Витоша. 100 км за 24часа. Когато завърших, беше един от малкото случаи да се гордея истински със себе си.
    За това и прекрасно разбирам Гергана.
    Браво на нея. А и разказът й е чудесен.
    Догодина й пожелавам дуатлон!

  11. 11 Профил на gl_avatar
    gl_avatar
    Рейтинг: 662 Неутрално

    Стискам Ви ръката.
    Браво.

  12. 12 Профил на acd30520326
    acd30520326
    Рейтинг: 627 Весело

    Много готино и зареждащо!
    Успехи, Гергана, в бъдещите Ви битки по трудните пътеки!

    "Ти какво пожертва, за да има и утре България?" ИЛИЯ МИНЕВ
  13. 13 Профил на legio
    legio
    Рейтинг: 402 Неутрално

    На мен ми беше нужна цяла година за да се престраша вчера. Вярно, че си е психическо изпитание. Браво Гергана, много точно описано:)) Догодина пак!!

    Публикувано през m.dnevnik.bg

    Who dares wins!
  14. 14 Профил на Ана Тодорова
    Ана Тодорова
    Рейтинг: 8 Весело

    Страхотна статия Смях се на моменти, признавам, но поздравявам авторката за смелостта "барабар Петко с мъжете" и за това да си поиска солчица Успех и догодина!

    “В опасни времена няма по-голям грях от бездействието… Най-мрачните места в ада са запазени за онези, които остават безразлични във време на духовна криза.”
  15. 15 Профил на Patilan
    Patilan
    Рейтинг: 458 Неутрално

    Браво на девойката, и късмет че е изпуснала бурята в планината.
    На мене ми коства 1 час.

    I'm my worst enemy!
  16. 16 Профил на tokkay
    tokkay
    Рейтинг: 614 Неутрално

    Лежа пред лаптопа и чета, чета и се смея. Браво, момиче, и за стоте километра, и за хубавия разказ.

    П.П.: Лежа, защото току-що приключих с кроса за днес, и тъй като закъснях с излизането, ми се наложи да го правя при плюс 28 градуса. Сега изпитвам чувства, подобни на твоите.

    No Pain No Gain
  17. 17 Профил на tokkay
    tokkay
    Рейтинг: 614 Неутрално

    Пуснал съм си плейлист на Куин и току що започна твоя поздрав, Гергана:

    https://www.youtube.com/watch?v=GugsCdLHm-Q&index=8&list=PL718D16542AE44430

    No Pain No Gain
  18. 18 Профил на pipilonia
    pipilonia
    Рейтинг: 458 Весело

    Да, 2008-ма (или беше 2009-та) и аз така си казах "догодина пак" и оттогава до сега: деца, кръст, гръб, колена, не стигам до колелото, но ми се върти дуатлон в главата.
    Поздравления на всички участници!
    Искаме и снимки!

  19. 19 Профил на Чърчил
    Чърчил
    Рейтинг: 693 Неутрално

    Все пак "Капитал" е сериозен вестник но хумористичните етюди с красива самоирония на Гергана Михайлова ме впечатлиха.КРАСИВО! Гонграчулейшънс!Смеейки се се опитвам да си представя байкъра Михайлова с репортерския микрофон.Все пак едното е форма за дебитиране а другото за кредитиране на собствения бюджет.

    ЗАВИСТТА ТРЯБВА ДА Я ЗАСЛУЖИШ.СЪЖАЛЕНИЕ ПОЛУЧАВАШ БЕЗПЛАТНО
  20. 20 Профил на Ивайло Александров
    Ивайло Александров
    Рейтинг: 8 Неутрално

    Извинявай, Гери, ти ли беше единствения човек, кокто вървеше пеша по въпросното песъчливо спускане?
    А за мостчетата и всяко ручейче, дето е ебати опасността - моля те не ходи пак на такова СЪСТЕЗАНИЕ ако не си готова за планинско колоездене...

    Публикувано през m.dnevnik.bg

  21. 21 Профил на lnh42568558
    lnh42568558
    Рейтинг: 5 Неутрално

    За мен не трябва заедно да са про състезатели и туристи като мен и авторката ... Може би петък хоби колоездене, събота про колоездене, неделя скороход ...
    Аз бях на половината за 3 часа и нещо , но реших да изчакам втората ни група и да се насладя на трасето и природата както си обичам ... По пътя вадих заседнали в кал, паднал пич от мост с разбита глава и целия в кръв , правихме курбели , носех чужди раници ... като цяло приключение за което също нямах увереност , но се оказа че дори мога да вляза в топ 100 под 7 часа ... Но не това бе важното ... важното бе да споделя хобито си планинско колоездене с нови хора и да се забавлявам на макс ... е случи се !





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK