© Красимир Георгиев
Човек с всестранни интереси и вълнуваща история. Това е ултрамаратонецът Красимир Георгиев, който на 10 юли ще се впусне в едно от най-тежките състезания - "Бедуотър" (216 км) в Долината на смъртта, където си е поставил лична цел след финала да се върне по същия маршрут. Българинът, който от години живее в чужбина, разказа пред "Дневник" за проблемите от миналото си, за мотивацията и красотата на живота, която открива чрез спорта и тежките състезания.
Кога и защо решихте да напуснете България?
- Напуснах България около 1997 г. Тогава студентите бяхме излезли по улиците и протестирахме. София и другите градове бяха блокирани. Тогава учех психология и стана така, че изведнъж не ми хареса какво става в София. Бях приет да уча в Аризона, но отидох в Англия от любов към страната. Бях много ядосан и си казах, че се махам, защото тук нищо не става. Учех психология в НБУ и се чудех къде да завърша. Така се получи, че започнах един проект за работа с деца в Нюкасъл. А и бях влюбен в лейди Даяна. Отидох за два месеца в Англия, но останах. Хареса ми, като след това се преместих в Лондон и изкарах 20 години.
Кога започнахте да се занимавате с бягане?
- Никога не съм мислил, че мога да тичам, защото структурата ми е такава, че винаги съм бил нисък и набит. Когато отидеш в най-големия град (Лондон) и си на 22, започват купоните. Оказа се, че навърших 30 и се погледнах, но не приличах на човек. Бях станал над 100 кг, пушех, пиех, взимах наркотици и си казах, че не може така да продължава. Реших да оставя всичко и отидох във фитнеса. Това беше точно след 30-я ми рожден ден. Оставих кафе, цигари, хляб, алкохол и какво ли още не и започнах да тичам.
Оказа се, че ми харесва и тичах всеки ден в седмицата. Можех да тичам и това беше вълнуващо. За три месеца свалих около 25-30 кг и не спрях. Тичането доведе до това, че започнах да обикалям света. Маратон в един град, маратон в друг град и беше интересно, защото така виждах света. Отивам в някоя страна, стоя за седмица, изтичвам маратона и като се огледам, научавам нови неща. Бяха интересни времена.
Хората ме питат дали ми е било трудно да заместя всички тези неща. Не ми беше трудно, защото аз си взех всички дивотии, които исках, и след това заместих едно нещо с друго. Вместо да живея по нощните клубове и да се напивам, аз просто отидох в други страни и опознавах хората. Като включим и факта, че два пъти припаднах от свръхдоза кокаин. Казах си, че това вече не ме влече. Тичането беше нов свят за мен. Преди 13 години маратонът не се тичаше от всеки, както в днешно време. Никога не съм знаел, че мога да изтичам маратон.
© Красимир Георгиев Едно от най-запомнящите се състезания за Георгиев е ултрамаратонът в Камбоджа
С каква дистанция започнахте?
- Започнах с две минути на пътеката. Тичах две минути, задъхвах се и умирах. Намерих си професионален треньор и му казах да ме направи красив. Той ме погледна и каза: "Аз да не съм Хари Потър. Няма да те направя красив, но поне ще бъдеш във форма". Съгласих се и така се започна. От две минути на пътеката, започнах да тичам 5 км, започнах да се явявам на състезания по 10 км и да гоня времена. В началото изминавах 10 км за около час, но постепенно стигнах до 40 минути, а по-късно до 36. Имах този хъс да напредвам. Мой познат изтича маратон и тогава си казах, че щом той може защо да не мога и аз.
Тогава ли решихте, че е дошло времето да се впуснете в тичането на дълга дистанция?
- Реших го и казах на треньора си, че ще тичам в маратона. Една година се подготвях, като се състезавах на 10 км и половин маратон. Направих около 30-40 от тях в Лондон и страната. Първият ми маратон беше в Единбург, защото не ме приеха в лондонския. Помня, че изпитвах някакво лудо чувство. Изтичах маратона и се почувствах като малкия супермен. Това чувство няма да го забравя никога. Изтичах маратона и бях издъхнал, но беше лудост и еуфорията беше голяма. Мислех си, че ще полетя. Така се започна с маратоните. Лондон ми стана тесен и започнах да ходя в Европа, Африка и на други места. Но на човек му става скучно след 60 маратона.
Това ли беше повратният момент, който ви насочи към екстремните състезания?
- Тази стръв, която имах в Единбург, поизчезна. Мислех си, че трябва да има нещо по-голямо и велико. Помня, че когато бях на 13-14 години, гледах репортаж за "Marathon des Sables" (MDS) (маратон в пустинята). Гледах го с отворена уста и си мислех, че тези хора са тотални великани, как може да тичат в пустинята като луди. Този маратон ми е бил винаги в мислите, но никога не съм си представял, че ще го тичам. Тази идея се върна, след като реших, че ще бягам големи маратони. "Marathon des Sables" беше наистина една от най-големите ми постигнати мечти.
© Красимир Георгиев Участието в едно от най-трудните състезания в света "Marathon des Sables" е сбъдната мечта за Георгиев
Това ли е най-трудното и изискващо състезание в тази сфера?
- "Marathon des Sables" е едно от най-големите състезания и заради това всеки искаше да го премине. Големи и трудни състезания винаги има. Вятърът и температури от 55 градуса в Сахара са едно, а в Долината на смъртта е друго. Полярният кръг беше ужасно тежко състезание. Там температурите бяха минус 55 градуса. Все още търся кое е най-тежкото състезание, но със сигурност си го правя тежко като добавям неща, като на "Бедуотър".
Какво се случи, когато изпълнихте мечтата си да изтичате "Marathon des Sables"?
- През 2013 г. смених треньора. В един момент постигаш това, което си искал цял живот. Изкачих планината и това беше най-голямото нещо. Имах временен спад и бях демотивиран малко. Тогава се обадих на Лиса Смит-Бачен. Тя е един от най-великите ултрамаратонци. Стана така, че имаше свободно място и започна да ме тренира. Тя ми показа съвсем друг свят. След MDS и състезание в Камбоджа започнахме да мислим за състезания по 100 и 200 мили, които бяха вече друга класа.
Какво представлява подготовката ви за един ултрамаратон?
- В момента живея на 2300 метра надморска височина и тренирам на 3200 и 3500 метра понякога. Подготовката ми включва всичко. В последно време наблегнах на дърпането на гума. Конете са тренирали по този начин, като са им връзвали гуми и тежки неща зад тях и са ги пускали да тичат, което е хубаво за цялостното укрепване на тялото. Наистина помага, когато си на 2300 или 3500 метра надморска височина с гума и с 20-килограмов елек на гърба. Много напреднах, откакто съм тук от една година. Водя фитнес и кардио клас, тичам, правя спринтове. През уикендите винаги се изкачвам с тежести на гърба по планините на 3500 метра. Специално за "Бедуотър", температурите не могат да се сравняват с Калифорния и заради това слагам, колкото се може повече дрехи като ски екипировката и тръгвам да тичам на 25-30 градуса.
© Красимир Георгиев Ултрамаратоните изискват сериозна физическа подготовка
Спазваш ли специален хранителен режим?
- Храната не е нещо специфично, но гледам какво ям. Готвех в Лондон, след това започнах да се занимавам със спортна диетология. Храната винаги е било нещо, което ме е интересувало и помагало. Тя е много важна за един спортист и може да повлияе, ако се направи грешка. В древен Китай, когато се разболееш, те питат какво ядеш и каква е диетата ти. За мен балансът е най-важен. Против съм към всички неща, които изключват цели хранителни продукти. Говоря за хора, които са се решили на суровоядство или да изключат цели животински продукти. Не бих направил това да изключа цяла хранителна група. Но има и хора като Боян Петров, който е веган. За някои работи и тялото им може да привикне, но аз съм против. Ако ядеш балансирано, всичко ще е наред.
Как се възстановяваш след състезание?
- Тялото ми вече реагира много добре. Последното ми състезание беше на 100 мили преди месец. Преди не можех ходя пет дни след такова състезание. Но откакто тренирам на голяма надморска височина, на другия ден можех да тичам и нямах мазоли. Тялото ми е привикнало и ям повече мазнини, отколкото въглехидрати. Вече не прибягвам до хляб и пица, а гледам да ям повече мазнини като авокадо, ядки, плодове и зеленчуци. Много е важно, когато тръгне да тренира човек, да разбере какво иската тялото. Имам приятел германец, с който тичахме в Камбоджа. Той не пиеше вода, а бира. На всички пунктове си беше оставил двойка бири и ги пиеше. Друг пък на 90-ата миля изяждаше цяла 15-инчова пица. Аз не мога да го направя това, защото стомахът ми тогава е по-малък от пръста ми. Много е важно да разбереш и да можеш да четеш тялото си. По време на състезание почти напълно изключвам въглехидратите. Сега съм на диня, манго и барчета. Те са леки, бързо се смилат и ти дават енергия. Моята треньорка Лиса не яде нищо по време на състезание. Една от най-великите - Пам Рийд, тича "Бедуотър" на кола и вода. Аз основно съм на плодове, барчета, кисели краставички. Добавям нутела и фъстъчено масло понякога.
© Красимир Георгиев За пълното възстановяване на тялото след състезание са необходими няколко дни
Предстои ти "Бедуотър"? Какъв е планът ти?
- Следвам същия принцип, както когато попитали първия човек, изкачил Еверест, защо го прави и той отговорил "защото е там". "Бедуотър" е велико състезание. Искам да се класирам добре в него, но в същото време си казвам защо пък да не се опитам да се върна. Защо не? Това е изключително натоварващо състезание. Започваш от 85 метра под морското равнище и се изкачваш до 2500 метра в планината Уитни. 135 мили си в постоянно изкачване. Бях миналата година в екипа на един приятел. Ужасно е и гадно, но защо да не си го направя по-гадно, като се върна. Лиса е правила "куад", т.е. минавала е маршрута четири пъти. Тя е една от малкото, които са го правили.
Това ли е следващата ти цел?
- Замислям се. С Лиса си правим малки състезания помежду ни. Надпреварваме се кой ще изяде повече сладолед, кой ще изтича повече. Възможно е да направя нещо подобно. Мисля големи неща и основната ми цел е да прекося Антарктика. Аз съм в търсене на лимита си. Ако всичко върви по план, другата година искам да тичам на Appalachian. Състезанието започва от източната част и минава по цялата дължина на Америка. Дълго е над 2000 мили и е доста трудно. Идеята за "куад" ми е в главата и ако всичко мине добре тази година, може да се пробвам другата.
Ще имаш ли пауза преди връщането ти?
- Няма да има дълга пауза. Тя ще бъде около един час, колкото да почина малко. Планът ми е да изтичам състезанието и да изкача планината Уитни, стига времето да позволи, защото имаше много сняг тази година. Разпускам екипа си, взимам количката, тръгвам сам наобратно и пристигам след 3-4 дни. Хубавото е, че на връщане няма да имам тези лимити, защото в състезанието трябва да си в определено време. Никой не го е правил досега и аз ще си правя моите правила. Планът е да не приемам никаква външна помощ, което означава, че сам трябва да натоваря количката с всичко необходимо и да премина тези 135 мили. Няма да мога да поискам вода, да се спра на бензиностанция и да си купя вода. Каквото си взема, това ще нося, което ще е ужасно трудно, защото трябва да се огранича с водата. В количката, която ще е пълна с вода и храна, ще мога да събера малко над 100 кг, което е максимумът. Но колкото и вода да сложа, никога няма да е достатъчно. Ще трябва да внимавам на връщане, защото няма да има никого с мен и последното нещо, което искам, е да остана в пустинята.
Какви интересни случки и екстремни преживявания си имал по време на ултрамаратон?
- Състезанията сами по себе си са екстремни и винаги има нещо, за което да се хване. Едно от най-ужасните беше в Полярния кръг. Там човек усеща колко сме нищожни и крехки. Когато си на минус 55-60 градуса сам със себе си насред нищото, човек преосмисля всичко, което е правил досега. Ние си казнаме, че сме най-великите. Покоряваме тази земя, покорява други неща, но честно казано нищо не покоряваме. Ако на минус 50 задуха по-силен вятър и не си подготвен, си умрял. Там беше наистина страшно, защото на 50-60 мили от мен няма никого. Ти си сам насред нищото и ако не се оправиш и не се вземеш в ръце, няма кой да ти помогне. На подобни по-големи състезния човек винаги халюцинира. Когато тичаш 20 часа на ден, като теглиш 120-килограмова шейна, си изморен и се случва всичко с организма.
© Красимир Георгиев Полярният кръг е следващата голяма цел за Георгиев
Винаги се случват луди неща по състезанията. Хубавото е, че ултрасемейството са някакви ненормални лудаци, които ги виждаш веднъж или два пъти в годината някъде по света. Събирате се и си говорите за луди идеи и приключения. Това е интересното, защото след като си бил примерно на "Бедуотър", е малко трудно да се върнеш към нормалния живот. Веднъж свикнеш ли да правиш такива луди неща, нормалното вече се изкривява. Макар че нямам нищо против да лежа и да чета книга, като нормален човек.
Разбрах, че в момента пишеш книга?
- Преди година започнах да пиша детска книжка за всичките неща, които правя. Мисля, че е най-важно да хванем децата от най-ранна възраст и да им кажем да излизат навън, да тичат. Започнах една книга, в която главната героиня е Мая и има приятелче прилеп. Те обикалят и правят луди неща. Това са всичките ми приключения през очите на Мая и прилепа. Започнал съм я, но не знам кога ще я завърша. Предполагам, че трява да седна и да напиша сериозна книга.
Ти направи опит за изминаването на 150 км за 50 часа в Пирин през есента, но изкълчи глезен. Имаш ли планове да направиш нов опит?
- Никога не се бях състезавал в България и това ми беше първото състезание в Пирин. Много ми хареса и дойдох заради формата, който бяха направили организаторите. Пирин може да бъде доста ужасен понякога и не се получи. Не можах да го мина, но Пирин ми е в главата. Там имам недовършена работа. Разбира се, че ще опитам отново. Това е едно велико състезание и се много радвам на Пирин, а и хората са готини. Не бих оставил да не завърша състезание. Случвало ми се е, но винаги съм ходил и съм го минавал. Септември тази година имам състезание в Корсика, което е 1000 км. Искам да отида, но виси в момента. Ако не отида във Франция, това означава, че ще дойда в Пирин. Това е планът. В края на годината (декември) имам състезание в Камбоджа, на което завърших 10-ти през 2012 г. Сигурен съм, че мога да го спечеля, защото тази година съм добре подготвен. Все още не е ясна програмата, но Пирин е на хоризонта.
Виждаш ли развитие на бягането на дълги разстояния в България? Има ли други луди глави като теб?
- Разбира се, че има. България става дива столица на тичането. Преди 5-6 години с Иван от 360 се чудехме каква лудост да направим и тогава го нямаше Илиян с run.bg. В последните години се получи такъв бум, че почти всеки град има маратон. Има луди ултри в България, които обикалят по света и наистина има много талантливи хора. България е на много добро ниво с тичането, защото го правят много хора. На нивото е на Англия и Германия, които имат най-много състезания в Европа. Вече в България има състезания бол, стига на човек да му се тича. Това е много хубаво, защото ако таткото тича, малките са по пътя и помагат. Имаме доста големи имена – Антония Григорова, Мария Николова, Иван Сираков от ориентирането, Кирил Николов. Тепърва ще се разчува повече. Аз правя моя дял за популяризирането, защото да има българи на големи състезания като MBS и "Бедуотър", е голямо нещо. За 40 години не сме имали участници и съм късметлия, че ме избраха тази година.
© Красимир Георгиев
По какъв начин се селектират участниците в "Бедуотър"?
- Всеки иска да участва в "Бедуотър", защото това е меката на ултрамаратоните. Човек трябва да има доста добро CV. Трябва да имаш поне 10-12 състезания на 100 мили, 130, 140, 160, да си тичал 200 мили нонстоп. Не се броят многоетапните състезания, а само тези, които си тичал нонстоп. Също така трябва да си помагал в екипа на някого. Петимата организатори гледат и избират дали ставаш или не. Във всяко издание на "Бедуотър" има място само за 50 новобранци, защото другите 50 места са запазени за ветерани – хора, които са го правили веднъж или повече. Повече от 1000 души се борят за 50 места и наистина трябва да си правил доста, за да те вземат.
С какво се занимаваш в момента, работиш ли някъде ?
- Имам клиенти в Лондон и по света, на които им помагам с тренировки и диети онлайн. Водя класове в местния фитнес. Не дойдох тук, за да правя кариера. Аз съм 20 години в Лондон. Кариерата ми пречеше на тичането и затова я оставих. Тук съм, за да тренирам и да обикалям големите състезания. Правя повече неща от дистанция, като да помагам и тренирам хора. Имам идеи да правя подобни лагери в България. Да събера деца и да им покажа, че е хубаво да се тича.
Състезания като "Бедуотър" не са евтини. "Бедуотър" струва около 8000 долара. 1400 долара ти е само регистрацията. Задължително е да имаш екип от трима човека, също и кола и поемаш всичките разходи на тези трима души, които ще дойдат с теб. Ние сме като "ден година храни" за хората, които живеят в Долината на смъртта. Ако петролът в страната е 2 долара на галон, в Долината на смъртта хората го вдигат до 6-6,50 долара, защото си задължен да си купиш от тях. Цената на "Бедуотър" е доста сериозна. Разбира се, ако правиш това, което аз правя, всичко става двойно. Повечето ми състезания са от 10 000 долара нагоре. MDS e около 7000 долара.
Работя с Roobar, Small fit. Те са много готина млада компания, които правят снегоходки. Иван ми прави специална шейна, защото имам пак зимно състезание. Другата година може отново да ходя до Полярния кръг. Roobar са ми основните спонсори, защото ги познавам отпреди шест години. Те започнаха от една малка компания. Веднага се зарадвах, като ги видях, защото са готини. Хареса ми какво правят, харесаха ми барчетата. С тях съм вече шеста година.
Докъде се простират границите на човешките възможности?
- Честно казано граници няма. Щом хората могат сами да прекосяват Антарктика и да тичат през пустини. Основателят на MDS и брат му тръгват с една раница вода през пустинята и така се получава най-голямото състезание. Основателят на "Бедуотър" е решил да тича от най-ниската част до планината Уитни. Хората правят луди неща. Някога ми се е струвало невъзможно да тичам маратон, сега за мен маратонът е като малка разходка. Мозъците ни са малко ограничени понякога. Хубаво е да ги имаме тези защитни механизми, но пък ни ограничават малко. Каквото се измисли, това може да се направи.
Дали ще е четири пъти "Бедуотър", или ще се тича през континенти, може да се направи. Това е хубавото на градчето Джаксън, в което съм в момента. Тук са едни от най-големите атлети. Хора са тичали през Монголия или са катерили планини. Няма невъзможни неща. Може да звучи като стереотип, но просто няма. Затова, когато тренирам някого, и ми каже, че не може да изтича 5 км, аз му казвам, че може, просто трябва дисциплина. Важно е човек да е дисциплиниран и да знае какво иска, за да върви напред.
© Красимир Георгиев Георгиев е започнал с дистанция от две минути на пътеката, докато сега бяга ултрамаратони
Животът ще е съществуване, ако няма луди неща, които да правим. Аз трябва да гледам напред и нагоре. Разбрал съм, че стоенето на едно място не е добре за душата ми. Хубаво е, че открих какво искам и какво мога. Важно е за всеки да може да открие това, защото хората живеят без да знаят какво правят. Преминах през доста неща, за да разбера какво искам и какво мога и сега го знам. Важно е да се опитва. Когато нещо не става, опитваш и правиш друго, за да видиш къде си и какво си. Всеки се е родил с някакъв потенциал. Това, дали ще го осъществиш този потенциал, зависи от теб. Аз съм абсолютно сигурен, че всеки го има. Един е роден да тича през пустини, друг е роден да измисли "Фейсбук", но всеки е роден с нещо. Хората трябва да се поразмърдат малко и да намерят това, което ги прави уникални. Оттам нататък нещата си идват на мястото.
Ние не сме на тази земя да съществуваме, да ядем и да ходим на работа. Това не е основната цел. Основната цел е да обикаляш света, да виждаш и да се запознаваш с хора. Целта не е да си купиш "Мерцедес" и голяма къща. Хубаво е хората да го разберат и заради това се опитвам да го популяризирам сред малките. Да кажа, че съм живял с масаите, в Камбоджа и ще продължавам, защото това съм аз. Не мога да спра. Голямата къща и голямата кола не ме интересуват. Няма смисъл от тях.
След 200 години, когато още тичам и говоря на внуците или правнуците, няма да им обяснявам за лъскавия ауспух на колата, а ще им обяснявам как съм ял буболечки или съм пил кръв в Танзания. В Танзания живях няколко месеца с масаите, които са велики хора и жестоки войни. Те са изключителни. Подариха ми масайски сандали, които са направени от гума на мотор. Поканиха ме да пия кръв от крава, което е традиция за тях.
© Красимир Георгиев Опознаването на нови култури около състезанията е най-ценната придобивка за Георгиев
Запознах се с племена, които се казват табе. Опитах се да направя състезание на 100 мили в Танзания и отидохме да говорим с тях, защото им минавахме през територията. При тях жените работят, а мъжете седят около огъня и пушат трева и се мислят за непобедими. Обърнах се към старейшината и му казах: "Може ли състезанието ми да минава през вашата територия?". Той каза: "Дайте ни десет овце и сте готови.". Там козите и кравите са доста на почит, защото това им е прехраната. Има интересни неща и хора по земята, просто трябва да тръгнеш да обикаляш и да ги търсиш. Когато тичах в Камбоджа се запознах с монаси, които живееха в средата на нищото в някакъв малък манастир. Бяхме едни от първите, които бяха влизали за дълго време в джунглата.
Обичам да обикалям, защото е друго, когато човек се сблъска с всичките неща. Ти гледаш света по друг начин, когато си ходил и виждал. Светът не е само черно и бяло. Когато видиш и опознаеш хората как живеят, какво правят и с какво се занимават, разбираш защо са такива. Едно е да кажем, че не обичаш черни, жълти, без да ги познаваш. Видиш ли, усетиш ли ги, живееш ли с тях, ти виждаш, че са хора като мен и теб. Това е хубаво, защото колкото повече знаеш, толкова по-малко расизъм има, защото знаеш защо го правят.
